четирима от собственото си правителство в списъка.
— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Сорънсън. — Предполагах, че всичко това трябва да се държи в абсолютна тайна, докато не се вземе решение!
— Някой е направил фалстарт — отвърна Дру. — Спринтьорите са се затичали, преди да гръмне стартовият пистолет.
— Знаеш ли изобщо за какво говориш?
— Разбира се, че знам.
— Тогава, по дяволите, ми го кажи! В десет часа имам среща с държавния секретар и директора на ЦРУ…
— Внимавай какво ще им кажеш — прекъсна го бързо Латъм.
— Какво, за Бога, означава това?
— Компютрите на ЦРУ АА-Нула са разсекретени. Братството — така наричат себе си неонацистите — е знаело всичко за операцията на Хари. Кодовото име „Жило“, целта, дори проектовремето на неговата мисия — две години плюс. Всичко това са измъкнали от Лангли.
— Дрън-дрън! — изрева директорът на Консулски Операции. — Как го откри?
— Съобщи ми го една жена на име Де Врийс, чийто съпруг е работил под ръководството на Хари в бившия Източен Берлин. Бил е убит от ЩАЗИ и тя е на наша страна. В момента работи в посолството и казва, че има сметки за уреждане. Аз й вярвам.
— Сигурен ли си?
— Нищо не е напълно сигурно, но мисля, че да.
— Какво мисли Моро?
— Моро?
— Да, разбира се. Клод Моро от „Дьозием“.
— Мислех, че си прегледал списъка на Хари.
— И какво?
— Вътре е. Заповядаха ми да не казвам нищо.
От страната на Вашингтон се чу кратка въздишка. Последва напрегнато мълчание. Накрая Сорънсън тихо, зловещо заговори:
— Кой ти даде тази заповед? Кортлънд?
— Предполага се, че идва от по-високо… Почакай малко. Ти нали имаш списъка на Хари?
— Изпратиха ми някакъв списък.
— Тогава името на Моро е вътре. Да не си го пропуснал?
— Не, защото вътре го няма.
— Какво?…
— Разбрахме, че за по-голяма сигурност някои „избрани“ имена „не са съобщени“.
— Не са ги съобщили на теб?!
— Точно това ми казаха.
— Пълни глупости!
— Знам.
— Можеш ли да се сетиш за някаква причина — каквато и да е?
— Опитвам се, повярвай ми… Сред висшите ешелони се знае, че Моро и аз сме работили в тясно сътрудничество…
— Да, казвал си ми за Истанбул…
— Това беше последната ни съвместна задача. Имало е и други. Бяхме добър тандем и когато беше възможно, аналитиците от Вашингтон и Париж ни изпращаха да работим заедно.
— Това може ли да бъде достатъчна причина, за да го изключат от твоя списък?
— Възможно е — отвърна директорът на Консулски Операции. Сега гласът му едва се чуваше. — Може да се отрече, но няма да бъде убедително. Виждаш ли, в Истанбул той ми спаси живота.
— Всички бихме го направили в такова положение — обикновено приемаме, че някой ден услугата ще ни се върне.
— Точно затова аргументът е неубедителен. Но все пак така се създават много стабилни връзки, нали?
— В определени граници и в зависимост от обстоятелствата.
— Добре казано.
— Това е аксиома… Трябва да се свържа с Моро днес следобед. Следят една кола под наем, която нашият актьор забелязал, докато се правел на таен агент. Какво да правя?
— При нормални обстоятелства — започна Сорънсън, — а дори и в изключителни случаи, бих сметнал, че включването на Клод в този списък е нелепо.
— Съгласен съм — прекъсна го Латъм.
— И все пак данните са от Хари. Фактът, че ти е брат, няма нищо общо…
— Още една аксиома — рязко го прекъсна Дру.
— Извънредно трудно ми е да повярвам, че са могли да изиграят Хари. А да го вербуват — и дума не може да става.
— Пак съм съгласен — измърмори Латъм.
— И така, какво, по дяволите, излиза? Ако тази твоя приятелка наистина е права, те са проникнали в Управлението и очевидно някой или от френското, или от нашето разузнаване е забелязал името на Моро, свързал го е с мен и сега ми няма доверие.
— Пълен абсурд! — извика Дру и моментално понижи глас, тъй като хората от съседните маси се обърнаха.
— Това е невероятно, нищо повече не мога да кажа.
— Ще се обадя на Хари в Лондон. Ще му кажа какво мислиш.
— Той е изолиран.
— Не и за мен. Когато беше на четиринайсет, а аз на осем, той искаше да избяга от мен, за да си чете тъпите книги. Покатери се на едно дърво и взе, че се заклещи. Казах му, че ще го измъкна, ако ми обещае никога повече да не ме отбягва — не го биваше много да слиза от дървета, нали разбираш?
— Такива клетви провалят най-големите тайни на света. Ако се свържеш с него, за Бога, обади ми се пак. Ако не успееш — много ми е трудно да го кажа, засяда ми на гърлото — следвай заповедта на посланика. Работи с Клод, но си мълчи.
Дру натисна копчето „Finis“, докосна „Parlez“ и набра. След няколко позвънявания телефонистът от лондонския „Глочестър Хотел“ обясни, че господин Уендъл Мос не е в стаята си. Латъм остави простичкото съобщение: „Обади се в Париж. Звъни, докато се свържеш“. И в този момент пристигна Карин де Врийс. Тя буквално тичаше между масите.
— Слава Богу, че си тук! — извика тя и бързо седна. — По цялата улица говорят, а в посолството е пълен хаос. Френска правителствена кола е била нападната от терористи точно под нас, на „Габриел“!
Изведнъж Карин млъкна, забелязала празния поглед на Дру. Мълчаливо смръщи чело, на устните й се изписа думата „Ти“. Той кимна. Тя продължи:
— Трябва да се махнеш от Париж, от Франция! Върни се във Вашингтон.
— Повярвай ми — или по-добре на себе си повярвай — там ще бъда същата мишена, каквато съм и тук. Дори може би там ще им бъде по-лесно.
— Но в течение на два дни се опитаха да те убият три пъти!
— По-точно за двайсет и три часа. Броил съм ги.
— Не можеш да останеш тук, те те познават.
— Във Вашингтон ме познават още по-добре. Освен това, Хари ще ми се обади. Трябва да се видя с него, да поговорим. Налага се.
— Заради него ли си взел този телефон?
— Заради него и заради още един човек от Вашингтон, на когото имам доверие — налага се да му имам доверие. Всъщност, моят шеф.
Пристигна келнерът и Де Врийс поръча „Шардоне“. Мъжът с престилката кимна и тъкмо щеше да тръгне, когато Латъм му подаде радиотелефона.
