— Да не си полудяла? — възкликна Латъм, като доближи главата си до нейната. — Може да са те видели с мен, самата ти го каза. Ще те убият!
— Не и ако се върна след разумен период от време и се държа така, сякаш съм преживяла ужасен шок — доста истерично, но сравнително разумно.
— Дрън-дрън — рязко и пренебрежително каза Дру.
— Не, здравият разум изисква след такъв незначителен за мен инцидент да се завърна към нормалния си начин на живот колкото може по-бързо.
— Пак ще повторя — държиш се като откачена! Ти седеше с мен и изведнъж започна да крещиш за опасност! Ти предизвика суматохата!
— Така би постъпил всеки друг, който е минал по „Габриел“, видял е всички онези полицаи и патрулни коли и е дочул, че терористи са стреляли по някакъв автомобил. Боже мой, Дру, две хлебчета — дори и да бяха истински — се търкулнаха към сепарето точно когато един мъж с тъмен пуловер и черен каскет с козирка побягна навън и се сблъска с келнера — наистина!
— Ти не ми каза за никакъв мъж, който е побягнал навън…
— С дебел пуловер в такъв топъл пролетен ден и със скрито лице; без малко да събори келнера, който носеше поднос!
— Нито пък за някакъв келнер.
— Между другото, нито един келнер в Париж не би допуснал хлебчета да се търкалят като топки по пода.
— Добре, добре, имаш задоволително обяснение за тази част от нещата, но не и за факта, че си била с мен.
— Ще се погрижа за това така, че всеки французин — бил той терорист или не — ще ме разбере. Ще се обадя на няколко души, които да потвърдят този факт.
— На кого ще се обаждаш? За какво?
— На хора от посолството, първо от „Документи и разследване“, разбира се, после на портиера и на още няколко души, които обичат да клюкарстват, като например главният съветник на Кортлънд и първият секретар на аташето. Ще им кажа, че съм била с теб в ресторанта, където е избухнала бомбата, че сме се измъкнали, ти си изчезнал и аз съм полудяла от притеснение.
— Просто ще изтъкнеш факта, че сме били заедно!
— Но по съвсем друга причина, която няма нищо общо с твоята работа, а за нея аз не знам нищо, защото не те познавам от толкова отдавна.
— И каква е тази причина?
— Срещнали сме се онзи ден, изпитали сме силно влечение един към друг и очевидно сме в началото на връзка.
— Това е най-приятното нещо, което си казвала досега.
— Не го приемайте буквално, мосю Латъм; подчертавам, че това е само прикритие. Важното е, че след като предполагаме, че някой е проникнал в посолството, слухът ще се разпространи бързо.
— Мислиш ли, че парижката организация на неонацистите ще се хване?
— Има само две възможности. Ако не ми повярват, ще започнат да ме следят, като предполагат, че ти ще ме потърсиш и така ще могат да те хванат; ако пък се хванат, тогава няма да си губят времето с мен. И в двата случая съм готова да ти помагам с всички сили.
— Заради Фреди, разбирам — каза Дру и любезно се усмихна, когато шофьорът навлезе в „Маре“, — но все пак ми се струва, че се излагате на голям риск, госпожа.
— Мога ли да направя една забележка относно речта ти?
— Бъдете така любезна.
— Неправилната, но упорита употреба на думата „госпожо“ в снизходителен контекст.
— Не съм имал това предвид.
— Може и да не си. Но дори да е така, това е несъзнателно културно противоречие.
— Моля?
— Като използваш думата „госпожа“, ти всъщност й придаваш смисъла на отрицателна оценка, както в думата „момиче“ или, още по-лошо, в „курва“.
— Извинявам се — още по-любезно се усмихна Латъм. — Използвал съм тази дума безброй пъти в разговор с майка си и мога да те уверя, че никога не съм имал предвид — как го нарече? — отрицателна оценка.
— Една майка може да приеме това като уважително обръщение en famille69. Аз не съм майка ти.
— Не, по дяволите. Тя е много по-свястна и не ми мърмори толкова.
Де Врийс се вгледа в лицето на американеца и видя смеха в очите му. Тя се разсмя и докосна ръката му.
— Прав беше за онова, което ми каза още в закусвалнята. Понякога вземам нещата прекалено насериозно.
— Не се притеснявай. Разбирам защо двамата с Хари сте се погаждали. Вие анализирате, после преценявате, после пак анализирате. Това е едно непрекъснато въртене в окръжност, не мислиш ли?
— Не, не мисля, защото някоя от тези окръжности има допирателна, която прекратява въртенето и ни отвежда към нещо друго. Това неизменно е истината.
— Вярваш ли, че мога да те разбера?
— Разбира се, че можеш. Брат ти е бил прав, когато ти е казал преди години, че си много по-добър, отколкото си мислиш… Но сега няма нужда да ти казвам всичко това.
— Наистина няма нужда. Точно сега бих искал да знам къде отиваме, къде отивам.
— На едно място, което вие, американците, наричате „стерилен дом“ — междинното място, където приемат препоръчителните ви писма, преди да потвърдят правото ви на убежище.
— При хората, на които се обади от ресторанта?
— Да, но в твоя случай ще те препратят веднага. Аз ще бъда твоето потвърждение.
— Кои са тези хора?
— Достатъчно е да се каже, че те са на наша страна — на твоя и на моя.
— За мен това не е достатъчно, госпожа — извинете, мадам Де Врийс.
— Тогава можеш да спреш таксито, да слезеш и да се оправяш сам, да бягаш като подгонено животно, докато накрая попаднеш под прицела на техните оръжия.
— Не непременно. Може и да не съм Хари, но притежавам известни способности, които неведнъж са ми помагали да се измъкна. Да кажа ли на шофьора да спре, или ще ми кажеш къде отиваме и с кого ще се срещнем?
— В момента имаш нужда от защита и точно сега си решил, че не знаеш на кого да се довериш…
— А ти искаш да кажеш, че трябва да се доверя на хора, които не познавам? — прекъсна я Латъм. — Ти си полудяла.
Той се наведе напред и каза на шофьора:
— Monsieur, s’ils vous plait, arretez le taxi…70
— Non71! — настоятелно се намеси Карин. — Не е необходимо — обърна се тя към шофьора на френски, който сви рамене и свали крака си от спирачките. — Добре — продължи Де Врийс и погледна Дру, — какво искаш да правиш, къде искаш да отидеш? Ако искаш, аз ще сляза, защото нямам други идеи. Можеш по всяко време да ме търсиш в посолството — може би е по-добре да използваш телефонен автомат, но не ти го предлагам. Сигурно нямаш много пари в себе си, а не бива повече да ходиш в банката, както и в офиса си, апартамента си или „Мьорис“ — навсякъде ще те дебнат. Ще ти дам всичко, което имам, по-късно ще се оправим. Решавай, за Бога! Скоро трябва да започна да действам по моя план — остават ми броени минути, иначе няма да ми повярват!
— Това искаш, нали? Да ми дадеш пари, да слезеш и да ме оставиш да изчезна, без да знаеш къде съм!
— Разбира се, че това искам. Не го предпочитам и мисля, че си проклет глупак, но ти се инатиш и аз нищо не мога да направя. Много по-важно е да останеш жив, да се срещнеш с Хари и да продължиш да си вършиш работата. Неонацисткото командване всеки път оцелява и все по-дълбоко се укрива.
