— Помисли върху това. Ако списъкът на Хари е верен дори наполовина, светът ще се промени.
— Дру, това не е „новият ред“, за който говорите вие, американците. Вашият ред е само едно безобидно разписание.
— Представи си… само си представи, че всичко това е ключ към нещо друго, че „новият ред“ се завръща след петдесет години отсъствие. Че Новият Ред на Райха се завръща, за да просъществува още хиляда години.
— Това е абсурдно!
— Да, така е — съгласи се Латъм, облегна се на стената на сепарето и тежко въздъхна. — Описах ти го в най-ярки краски, защото ти си права — това не може да се случи. Но една голяма част от него може да се осъществи точно тук, в Европа, на Балканите и в Средния Изток. И каква ще бъде следващата стъпка? След многобройни войни между отделните народи и различните религии ще се родят нови нации, които ще скъсат със старите.
— Трудно ми е да следя мисълта ти, а не съм глупава. Както би казал Хари, има ли нещо ясно тук?
— Ядрените оръжия! Те се купуват и продават на международния пазар и е възможно много от тях да са попаднали в ръцете на Братството, което притежава милиони — това е нова религия, лекарство, а може би дори убежище за недоволните по целия свят, които са се присъединили към него убедени, че то е непобедимо. Така е било през трийсетте години, а малко неща са се променили оттогава.
— Не мога да проумея какво имаш предвид — каза Карин и отпи от виното си. — Аз се боря срещу разпространяващата се напаст, която уби Фреди. Не мога да приема картината на неизбежния апокалипсис, която ми описваш. Вече не сме в този стадий на цивилизацията.
— Надявам се, че е така, и се надявам да греша; моля се на Бога да престана да мисля за тези неща.
— Имаш невероятно въображение, точно като Хари, като изключим това, че той беше… той е sang- froid67. Но във всички негови анализи има емоции.
— Странно е, че го казваш, защото точно по това се различаваме. Брат ми не винаги е бил толкова хладнокръвен и безчувствен; забелязах го, след като една наша братовчедка — шестнайсетгодишно момиче — почина от рак. Бяхме деца; аз го открих зад гаража, където той се опитваше да спре сълзите си. Направих всичко възможно, за да го успокоя, а той се нахвърли върху мен, като крещеше: „Не казвай на никого, че съм плакал, иначе ще те прокълна!“ Това бяха детинщини, разбира се.
— А ти каза ли на някого?
— Не, разбира се, нали ми е брат.
— Има нещо, което криеш от мен.
— Мили Боже, тук да не е изповедалня?
— Не, разбира се. Просто ми се иска да те опозная по-добре. Това не е престъпление.
— Добре. Боготворях брат си. Беше толкова умен, толкова внимателен към мен, проверяваше как се готвя за изпитите и ми помагаше в семестриалните тестове, а по-късно в колежа дори избираше дисциплините ми и винаги ми казваше, че съм по-добър, отколкото си мисля, и че само трябва да се концентрирам. Баща ни винаги отсъстваше, защото пътуваше, и единственият човек, който идваше да ме вижда в колежа и който викаше най-силно на хокейните мачове, беше Хари — никой друг.
— Обичаш го, нали?
— Без него щях да бъда нищо. Затова почти с бой го принудих да ме въведе в този бизнес. Това не му хареса, но по онова време се създаваше проклетата организация, наречена Консулски Операции, която имаше нужда от мускулести типове с мозък в главата. Отговарях на изискванията и ме взеха.
— Полковникът казва, че си бил страхотен хокеист в Канада. Казва също, че е трябвало да отидеш в Ню Йорк.
— Това беше един смехотворен провинциален отбор, където ми плащаха доста добре; но Хари отлетя за Манитоба, като каза, че трябва да порасна. И аз пораснах; останалото е това, което виждаш. Имаш ли други въпроси?
— Защо си толкова враждебен към мен?
— Не е точно така. Добър съм, когато си върша работата, госпожа, но както неблагосклонно изтъкнахте, аз не съм Хари.
— И ти имаш своите предимства.
— О, сигурно е така, по дяволите. Например в бойните изкуства, но без да съм експерт, повярвай ми. Както и в онези курсове по разпит и манипулация на врага — физическа и химическа, техники за оцеляване и умения да се определя кои растения и животни са ядивни — добре са ми го втълпили.
— Тогава какво те безпокои толкова?
— Бих искал да ти кажа, но самият аз не знам. Струва ми се, че е липсата на авторитет. Съществува един строг ред от заповеди, които не мога да заобиколя, а и не съм сигурен, че искам да го направя. Както вече ти казах, „тихите води“ знаят повече от мен… а сега не мога да им се доверя.
— Подай ми телефона, ако обичаш.
— Нагласен е на по-голям обсег.
— Като натиснеш F — нула едно осем, ще го нагласиш за Париж и околностите.
Де Врийс набра номера, който знаеше наизуст, изчака няколко секунди и заговори:
— Аз съм в шести район, моля ви, засечете телефона — тя закри с ръка слушалката и погледна Дру. — Рутинна проверка, нищо повече.
Внезапно погледът на Карин се стрелна надолу към пода и тя замръзна с широко отворена уста. Изведнъж скочи и закрещя:
— Излизайте! Всички излезте оттук!
Карин сграбчи Латъм за ръката и го издърпа навън от сепарето, като продължаваше да крещи:
— Всички! — викаше тя на френски. — Ставайте от масите и излизайте навън! Les terroristes68!
Настана хаос, хората масово побягнаха; бягащите клиенти чупеха чаши, блъскаха се в сервитьорите и помощник-сервитьорите и обезумели тичаха насам-натам в търсене на изход; обслужващият персонал отчаяно се опитваше да спре паниката, но после неохотно последва бягащите. Отвън, на булевард „Габриел“, всички с ужас видяха как експлозията отнесе задната част на ресторанта, взривната вълна изби останалите здрави прозорци и парченца стъкло се разлетяха по цялата улица; те се забиваха в лицата, проникваха през дрехите и стигаха до раменете, гърдите и краката на хората. На улицата настъпи безредие; Латъм закри с тялото си Карин де Врийс.
— Как разбра? — извика Дру и пъхна пистолета в колана си. — Откъде знаеш?
— Сега няма време! Ставай. След мен!
8.
Те тичаха по „Габриел“, докато стигнаха до тъмния вход на един бижутериен магазин; в полумрака скъпите камъни блестяха по-ярко. Карин дръпна Дру вътре; след като си поеха дъх, Латъм заговори:
— По дяволите, госпожа, какво стана? Ти каза, че се обаждаш за рутинна проверка, а после и ти, и всички побягнахте! Искам обяснение!
— Не направиха проверката — отвърна Де Врийс, все още задъхана. — Вместо това някой друг се обади и извика: „Трима мъже в тъмни дрехи тичат нагоре-надолу по улицата. Чакат приятеля ви да излезе!“ Преди да успея да попитам каквото и да било, видях как две франзелки се търкаляха по пода към нашето сепаре.
— Франзелки? Хлебчета?
— Златисти малки хлебчета, Дру. Изкуствен хляб. Пластмасови експлозиви, десет пъти по-мощни от ръчните гранати.
— О, Господи…
— На следващия ъгъл има спряло такси. Бързо!
Все още задъхани, те се настаниха на задната седалка на таксито и Карин даде на шофьора някакъв адрес в квартал „Маре“.
— След час ще се върна в посолството.
