служби за портиери и за офиси под наем, каквито всъщност нямаше. В действителност работеха само агенцията за набиране на работна ръка и печатницата. Останалите не фигурираха в телефонния указател на Париж, тъй като бяха привидно излезли от бизнеса или затворени в определени дни (табелките периодично се сменяха. Вместо тях имаше свободни единични и двойни стаи и определен брой малки апартаменти, всичките оборудвани с телефони, номерата на които липсваха в указателя, факсове, пишещи машини, телевизори и компютри. Сградата нямаше общи стени с други сгради и две тесни алеи водеха към скрит заден вход с плъзгащи се врати, който се сливаше с редицата високи правоъгълни прозорци на мазето. Денем никога не го използваха.
На всеки гост антинеосите накратко обясняваха какво се изисква от него, включително относно дрехите (при необходимост се предоставяше гардероб), поведението (нищо общо с haut Parisien73), общуването между отделните обитатели (абсолютно verboten74, освен ако няма разрешение на „управителния съвет“) и точното разписание на пристигане и заминаване (също определено от управителния съвет). Ако някой не се подчинеше на правилата, резултатът беше незабавно изхвърляне без право на обжалване. Правилата бяха наистина сурови, но това бе за доброто на всички.
Латъм бе настанен в един малък апартамент на третия етаж. Беше еднакво впечатлен както от техническото оборудване, така и от това, което Карин де Врийс беше нарекла „германска акуратност“. След като един от членовете на управителния съвет най-подробно му обясни кое как работи, той отиде в спалнята, легна, погледна часовника си и прецени, че след малко повече от час може да се обади на Карин де Врийс в посолството. Искаше му се да е по-скоро. Изнервяше го очакването да разбере дали стратегията й е успяла; лъжата, която беше измислила, звучеше екзотично, дори смешно, като се имаха предвид обстоятелствата. Тактиката й беше проста: била е с него в ресторанта, където е избухнала бомбата, той е изчезнал и тя е изпаднала в паника. Защо? Защото го намира за много привлекателен и защото „очевидно са в началото на връзка“. Перспективата беше много приятна, но и дума не можеше да става за това. „Всъщност, като си помисли човек, не е и чак толкова приятна“ — каза си Дру. Карин беше странна жена, изпълнена със справедлив гняв и болезнени спомени, което намаляваше нейната привлекателност. Беше закърмена с европейското чувство за вина, националните и расови противоречия, които разкъсваха целия континент, а Латъм не бе подготвен да се присъедини към нейния кръг. Чувстваше се неловко, когато съзерцаваше острите и едновременно с това странно меки, красиви черти на лицето й, нейните поразително големи очи, които придобиваха ледено изражение в моментите, в които тя се връщаше към миналото. Не, Дру си имаше достатъчно лични проблеми.
Но тогава защо мислеше за нея толкова често? Тя му спаси живота, разбира се… но тогава спасяваше и своя живот. Неговият живот… как точно го беше казала? „Така трябва да бъде“. Не! Вече му се повдигаше от концентричните кръгове, никой от които не можеше да го отведе до неизменната истина. Кое беше истина? Списъкът на Хари? Мнението на Карин? На Моро? На Сорънсън?… Четири пъти се опитаха да го убият и това му стигаше. Трябваше да си почине и после да помисли, но първо да си почине. Почивката беше средство често пъти по-мощно от оръжие — така му казваше един негов треньор. Умората, причинена от страха и нервното напрежение, затвори очите на Дру. Сънят, макар и на пресекулки, дойде бързо.
Неочаквано телефонът звънна и го събуди. Той скочи на крака и грабна слушалката.
— Ало?
— Аз съм — каза Карин. — Обаждам се от телефона на полковника.
— Той е „чист“ — прекъсна я Латъм и с лявата си ръка разтърка очи, за да се разсъни. — Витковски там ли е?
— Очаквах, че ще попиташ за това. Ето ти го.
— Здравей, Дру.
— Покушенията срещу мен зачестиха, Стан.
— Така е — съгласи се ветеранът от G-2. — Остани на сигурно място, докато се изяснят нещата.
— Колко още време ще се изясняват? Искат да ме очистят, Стан!
— Тогава ще им дадем да разберат, че вече няма да си на тяхно разположение. Трябва да спечелим време.
— Как, по дяволите, ще го направим?
— Трябва да науча повече, отколкото ми е известно, за да мога да ти отговоря, но най-важното е да ги накараме да повярват, че си им по-необходим жив, отколкото мъртъв.
— Какво още искаш да научиш?
— Всичко. Сорънсън ти е шеф, той е висшата инстанция. Не познавам добре Уесли, но се знаем един друг, така че се свържи с него, обясни му за мен и ме включи.
— Не ми трябва да се свързвам с него. Животът си е мой и аз ще вземам решения според обстоятелствата.
Латъм започна отначало — от изчезването на Хари в Хаусрук, Алпите, залавянето и бягството му от долината на Братството; разказа за изгубените папки от Вашингтон с данни за неизвестен френски генерал, за връзката с Жодел, самоубийството му в театъра и за сина му Жан-Пиер Вилие. В този момент Стенли Витковски рязко го прекъсна.
— Актьорът?
— Същият. Този глупак на своя глава направи разследване и се сдоби с информация, която може да се окаже ценна.
— Значи старецът наистина му е бил баща?
— Това е проверено и потвърдено. Жодел е участвал в Съпротивата, германците са го заловили и изпратили в концлагер, където е полудял — почти напълно полудял, по дяволите.
— Почти напълно? Какво означава това? Човек или е луд, или не е!
— Една част от него е действала разумно. Жодел е знаел кой е… какъв е бил преди… и за почти петдесет години не е направил нито един опит да се свърже със сина си.
— А някой опитал ли е да се свърже със самия него?
— Сметнали са го за мъртъв — както и хиляди други, които никога не са се завърнали.
— Той обаче не е бил мъртъв — замислено каза Витковски. — Само е бил умствено осакатен, а физически без съмнение е бил развалина.
— Казаха ми, че не приличал на себе си. И все пак не се е отказал да преследва генерала-предател, който е заповядал да екзекутират семейството му и чието име е изчезнало заедно с папките. Вилие потвърди това. Научил е, че този човек се намира в долината на Лоара, а в нея и около нея живеят близо четирийсет-петдесет пенсионирани генерали — най-често в скромни провинциални къщи или в по-големи имения, собственост на други хора. Това е информацията, която Вилие е открил — и номера на колата на някакъв тип, който го заплашил за това, че задава въпроси.
— Някаква информация относно генерала?
— Един от четирите, а може би и петте дузини в тази долина. Човек с генералски чин отпреди петдесет години сега би трябвало да е на възраст между деветдесет и пет и деветдесет и осем години, ако изобщо е още жив.
— Всъщност не е много вероятно — съгласи се полковникът. — Старите военни, особено тези, които са участвали в битки, рядко доживяват до осемдесет и една-две години — това сигурно се дължи на травмите от миналото, които продължават да ги измъчват. Преди няколко години Пентагонът направи проучване, подобно на проучванията за риска.
— Това е доста цинично.
— Но е необходимо. Тези стари момчета обикновено се усамотяват и тихо угасват, както е казал Биг Мак. Няма да ги откриеш, ако те не пожелаят да бъдат открити.
— Преувеличаваш, Стан.
— Размишлявам, по дяволите… Жодел е открил нещо, след това се е самоубил пред Вилие — сина си, на когото така и не се е представил, като крещял, че му е баща. Защо?
— Според мен — защото това, което е научил, е било прекалено важно, за да може да го понесе. Точно преди да налапа дулото и да се простреля в главата, той изкрещял, че се е провалил — и пред сина си, и пред жена си. Поражението му е било пълно.
— Четох във вестниците, че Вилие е отменил участието си в „Кориолан“, без да има друга конкретна
