— Екстра, доктор Точен Мерник. Радвам се да те чуя отново.
— Тази вечер телефонната връзка е по-добра, нали?
— Телефонната връзка?… Като че ли да.
— Всичко добре ли мина днес в посолството?
— Не, по дяволите! Тези идиоти непрекъснато ми задаваха въпроси, на които те, а не аз трябва да намерят отговор!
— Да, разбирам. Хората от другия ти бизнес — онзи, за който не бива никога да споменаваме — са предпазливи във всичко, нали?
— Да, във всеки въпрос, който задават, във всяка дума, която произнасят. Откровено казано, положението е плачевно.
— Сигурен съм, че е така. Какви са твоите планове, какво ти наредиха онези идиоти?
— Утре сутринта ще отлетя за Париж. Ще се срещна с брат си и с още един човек, към когото съм много привързан, Герхард. Вдовицата на мъжа, с когото работех в Източен Берлин. Много се вълнувам, че ще я видя отново. Тя ще ме посрещне на летището във ВИП-а с кола на посолството.
— Брат ти не може ли да те посрещне, Алекс?
— Не… Чакай! Братът на Алекс?
— Няма значение — бързо каза гостът със сивото лице. — Братът, за когото говореше — къде е той?
— Никой не знае. Опитали са се да го убият.
— Кой се е опитал да го убие?
— Знаеш кой. Те… ние.
— Утре сутринта, ВИП-а. Летище „Дьо Гол“, нали?
— Да. Ще кацна в десет часа.
— Чудесно, Алекс. Приятно прекарване с брат ти и тази жена, която намираш за толкова привлекателна.
— О, не само заради външния й вид, Герхард. Тя е извънредно интелигентна, всъщност е учен.
— Сигурен съм, че е така, защото моят приятел Ласитър е дълбока и многостранна личност. Пак ще си поговорим, Алекс.
— Къде отиваш?
— Викат ме в операционната. Трябва да оперирам.
— Да, разбира се. Ще се обадиш ли пак?
— Естествено.
Гостът с очилата със стоманени рамки се наведе над масичката за кафе. Без да отмества погледа си, той продължи мълчаливо да се взира в безизразните очи на Хари.
— Запомни, стари приятелю, уважавай желанията на госта си от Вашингтон. Той действа по заповед. Забрави името, което току-що прочете в документа. Автентичен е — това е всичко, което те интересува.
— Разбира се. Заповедите си остават заповеди, дори когато са глупави.
„Гостът“ се изправи, протегна ръка и взе калъфа от безжизнената лява ръка на Хари. Отвори го, отново се облегна назад на кушетката и взе часовника от малката ниска масичка. Натисна бутона и задържа пръста си, докато видя, че погледът на Латъм отново се фокусира и той започва да мига, изведнъж осъзнал къде се намира. Лицето на Хари отново се напрегна, мускулите на брадичката му се свиха.
— Виждаш ли? — каза гостът и шумно щракна закопчалката на калъфа. — Вече знаеш, че всичко е наред и документът ми е редовен, със снимка и всичко останало. Наричай ме просто Питър.
— Да… автентичен е. Но все пак не разбирам… Питър. Добре, ти си призрак, но защо? Кой от шефовете се съмнява в мен?
— Не ми влиза в работата да се чудя кой и защо — аз съм просто невидимо присъствие, което разговаря с теб. Хей, това заприлича на поезия!
— Много лоша, но няма значение. Как могат да бъдат разпитани някои от тях?
— Мисля, че не може да стане индивидуално, но ти имаш предвид няколко души, нали?
— Да, една шайка клоуни. Не искат да проучват имената, които донесох.
— А ти какво мислиш?
— Мисля, че това няма значение, Питър. Естествено, някои от тях ме поразяват — изглежда абсурдно точно за тези хора, но все пак аз съм източникът, а и преди да избягам, в долината ми се доверяваха напълно. Аз бях техният велик благодетел, който е предан на тяхната кауза — защо да ми пробутват боклук?
— Говори се, че нацистите — неонацистите — са знаели за теб от самото начало.
— Това не е „слух“, те сигурно вярват, че е така. Какво, по дяволите, правим, и колко често вече сме го правили, когато открием някоя „къртица“ — човек, който се е обърнал срещу нас и е офейкал към Матушка Русия, след като ни е откраднал куп информация? Разбира се, започваме да разправяме на висок глас колко сме умни, колко надълбоко проникваме и колко ефикасно действаме и колко безобидна е информацията, която са ни откраднали — а тя никак не е безобидна.
— Това е много странно, нали?
— А кое не е странно в този бизнес? Сега веднага, заради личното ми психическо равновесие, ако искате, трябва да изхвърля Александър Ласитър от себе си. Трябва да стана отново Хари Латъм; свърших си работата. Нека други се заемат с това.
— Съгласен съм с теб, Хари. Моето време също изтече. Моля те, не забравяй, че се подчинявам на заповеди. Не сме се виждали тази вечер… Вината не е моя, а на Вашингтон.
Посетителят мина по коридора и спря пред асансьорите. Качи се на първия, който пристигна, слезе само един етаж по-надолу, след което тръгна по коридора и спря пред своя апартамент — точно под този на Латъм. На бюрото му бяха наредени различни електронни уреди. Той се приближи до бюрото, натисна няколко копчета — превърташе лентата — и провери качеството на направения запис. Вдигна слушалката и набра Метмах, Германия.
— Леговището на Вълка — обади се тих глас.
— Дрозда е на телефона.
— Моля ви, обяснете защо се забавихте.
— Веднага.
Човекът, представил се като Питър, внимателно издърпа една тънка жичка от уреда — върхът й бе захванат с тънка като бръснач щипка — и я омота около телефонния кабел, докато накрая по жицата премина бърза искра от статично електричество.
— Метрометърът показва, че е чисто, там как е?
— Чисто.
„Вие бяхте Дрозда, ако правилно съм запомнил…“ — започна записът. Обитателят на апартамента под този на Хари Латъм го извъртя докрай — „Съгласен съм с теб, Хари… Вината не е моя, а на Вашингтон.“
— Какво е вашето мнение? — попита гостът на Латъм.
— Опасно е — отвърна Крьогер в Германия. — Както и повечето тайни агенти, работещи в пълна нелегалност, той несъзнателно се превъплъщава от една самоличност в друга. Самият той го казва: „Трябва да изхвърля Александър Ласитър от себе си“. Бил е Ласитър прекалено дълго и сега се бори да си възвърне собствената самоличност. Това не е необичайно — двойнствената роля се е превърнала в раздвоена самоличност.
— Свършил е това, което искахте от него, за два дни. Самият списък е накарал враговете ни да изпаднат колективно в шоково състояние. Навсякъде се говори, че не могат да се доверят на информацията, но са и твърде уплашени, за да я отрекат. Мога да го ликвидирам с един изстрел в коридора. Да го направя ли?
— Това би засилило доверието към списъка, но недей, още не. Брат му е надушил нещо около онзи малоумен скитник Жодел — а това може да бъде катастрофално за нас. Измъчва ме фактът, че не мога да
