й. — Знаеш това.
— Обичам те толкова много, толкова много! — продължи Хари почти в истерия, като хълцаше, а Карин го люлееше в скута си. — Но толкова ме боли…
— О, Боже — тихо каза Дру, който наблюдаваше потресаващата гледка през масата.
— Трябва да потърсим лекар — шепнешком каза Карин. — Започна се още в колата.
— Права си, по дяволите — съгласи се Дру. — Психиатър. Прекалено дълго е бил в нелегалност. Господи!
— Обади се в посолството, нека изпратят линейка. Аз ще остана при него.
Дру излезе от сепарето точно в момента, в който двама души с пистолети нахълтаха в заведението с чорапи на главите. Мишената и жертвата бяха очевидни.
— Залегнете! — изкрещя той, измъкна пистолета от кобура си и стреля, преди още убийците да бяха свикнали с полумрака вътре. Тъкмо изнесе навън първия и се приведе зад бара, когато вторият притича с бърз автоматен откос. Дру се изправи, натисна няколко пъти спусъка и изпразни пълнителя. Вторият убиец се строполи, а малкото новопоявили се клиенти истерично побягнаха навън. Латъм изскочи от ненужното вече прикритие. Карин де Врийс лежеше на пода; лявата й ръка продължаваше да стиска ръката на брат му. Бе се опитала да го измъкне. Беше жива — от дясната й ръка течеше кръв, но беше жива! Хари Латъм бе мъртъв, черепът му беше строшен. Ужасна маса от кръв и бяла тъкан — останки от мозъка му — се беше пръснала извън черепа му. Ужасен, с широко отворена уста, Дру стисна очи, после се насили да ги отвори. Претърси джобовете на брат си, извади кредитната карта и другите документи, които удостоверяваха самоличността му. Защо? Не беше наясно, просто знаеше, че трябва да го направи.
След това изведе плачещата Карин от сепарето, уви ръката й в платнена салфетка и я отведе по-далеч от ужасната гледка. Извика на управителя, който се бе скрил в кухнята, да се обади в полицията. По-късно щеше да се проведе необходимият разпит. Нямаше време да оплаче любимия си брат, не можеше дори за миг да се спре до тялото му и да потъне в спомени. Трябваше да заведе Карин де Врийс на лекар и да се върне на работа.
Братството трябваше да бъде унищожено — трябваше, дори това да му струваше останалата част от живота, дори да му струваше самия живот. Това бе клетвата, която той даде пред всички богове, които биха могли да съществуват.
— Не можеш да отидеш в офиса си, не разбираш ли? — каза Карин. Тя седеше в болнична количка в кабинета на лекаря, чието име бе в списъка от сигурни хора на посолството. — Ще тръгнат слухове — и с теб е свършено!
— Тогава офисът ми трябва да се премести заедно с мен — каза Дру с тих, но настоятелен глас. — Имам нужда от всички данни, с които разполагаме навсякъде, и няма да се задоволя с по-малко. Ключът е човек на име Крьогер, Герхард Крьогер, и аз ще открия този кучи син — трябва да го открия! Кой е той? Къде се намира?
— Знаем, че е лекар и би трябвало да е германец — Де Врийс гледаше Латъм, докато той бавно вдигаше и сваляше превързаната й дясна ръка, както бе наредил лекарят. — За Бога, Дру, престани!
— Какво? — рязко попита Латъм. Той отмести поглед от бинтованата й ръка.
— Опитваш се да си внушаваш, че нищо не се е случило, а от това няма смисъл. Тъгуваш по Хари, аз също — без съмнение — но ти се затваряш в себе си и това не ти дава мира. Престани да се преструваш, че ти е безразлично и само си вършиш работата. Хари беше такъв, но ти не си.
— Когато видях какво направиха с него, си казах, че по-късно ще го оплаквам. Отложих го и сигурно никога няма да го направя.
— Разбирам.
— Така ли?
— Поне така мисля. Не можеш да сдържиш гнева си. Искаш отмъщение и това сега е на първо място за теб.
— Преди време ти употреби един израз за Хари — за начина, по който подхожда към проблемите или кризите си. Нарече го sang-froid, което, доколкото разбирам, означава спокоен или хладнокръвен.
— Точно това означава.
— Френският ми е много примитивен — това е факт, който много често ми напомнят — но съществува вариант на този израз…
— De sang-froid — най-съзнателно хладнокръвно — каза Карин. Очите й се впиха в неговите.
— Точно така. Тъкмо в това Хари най-много го биваше. Към всичко в живота той подхождаше не хладно, а студено — леденостудено. Аз бях единственото изключение: когато ме гледаше, в погледа му имаше топлина, каквато рядко се появяваше по друг повод… Не, имаше още един човек — нашата братовчедка, момичето, за което ти разказах, че почина от рак. Тя също бе много важен човек за него, много, много важен. Ако използваме езика на поезията, то тя може би е била неговата „розова пъпка“, докато не си се появила ти.
— Говориш за „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс, разбира се.
— Точно така, това е част от нашия лексикон. Един символ от миналото, който понастоящем има много по-голямо значение, отколкото човек може да си помисли.
— Нямах представа, че е изпитвал подобни чувства към мен.
— И Кейн не е имал представа. В мислите си той е виждал само това, което е обичал като малък, но то е било унищожено от огъня; и не е открил нищо, с което да го замести. Оставало му е само образованието.
— И Хари ли е бил такъв като малък?
— И като дете, и като юноша, и като мъж. Пълен отличник, с коефициент на интелигентност, който надхвърляше всякакви класации. С бакалавърска, магистърска и докторска степен, преди още да е навършил двайсет и три години. Винаги се стремеше да бъде най-добрият във всичко, което правеше, и покрай всичко това научи гладко пет — ако не и шест — езика. Както вече ти казах, беше изключителен.
— Какъв необикновен живот!
— По дяволите, предполагам, фройдистите биха казали, че Хари е надарено дете, което откликва на далечния си баща — далечен както географски, така и емоционално — и има една сладка, природно интелигентна, но не и интелектуална майка, попаднала на неподходящ съпруг и решила, че нейната мисия в живота е да бъде привлекателна, любвеобилна и мила, така че защо да се меси в спорове, които не може да спечели?
— А ти?
— Предполагам, че съм наследил малко повече от гените на майка си отколкото Хари. Бет е едра жена, която е била извънредно добра лекоатлетка като млада. Била е капитан на отбора по лека атлетика в колежа и ако не е срещнала баща ми, е могла да участва и в Олимпийските игри.
— Имаш много интересно семейство — каза Карин и отново се вгледа изпитателно в лицето на Дру. — разказваш ми всичко това не само защото съм любопитна, нали?
— Бързо схващате, госпожа — извинявай, ще се опитам да не те наричам повече така.
— Не се притеснявай, струва ми се, че започва да ми харесва… Та каква е причината?
— Искам да ме опознаеш, да знаеш какъв съм и откъде съм дошъл. Поне част от любопитството ти трябва да бъде задоволено.
— Като имам предвид твоята склонност към сдържаност, странно е, че го казваш.
— Разбирам това. Просто събирам отделните късчета… Там, в кръчмата, когато стрелбата спря и вече се бе случило непоправимото, аз изведнъж забелязах как, обзет от паника, претърсвам джобовете на Хари на няколко инча от това, което бе останало от черепа му, от размазаното му лице. С всяка секунда все повече се намразвах, сякаш вършех нещо много долно. Странното беше, че не разбирах защо го правя, просто знаех, че трябва да го направя. Някой ми бе заповядал да извърша това и аз трябваше да се подчиня на тази заповед, въпреки че знаех, че това нищо не би променило — нямаше да го върне.
— Ти предпази брат си и в смъртта, също както в живота — каза Де Врийс. — Нищо странно няма в това. Искал си да скриеш името му…
