че е спешно.
— Предполагам, защото рядко се обажда — Крьогер пое слушалката от жена си. — Със сигурност е спешно, докторе. Не помня кога за последен път сте се обаждал.
— Генерал Фон Шнабе е арестуван преди час в Мюнхен.
— Боже Господи, защо?
— За подривни действия, подстрекателство към бунт, престъпления против държавата — всички обичайни законни глупости, в които са обвинявали нашите предшественици, но в далеч по-благоприятни условия.
— Но как е възможно?
— Очевидно твоят Хари Латъм-Ласитър не е бил единственият, проникнал в долината.
— Невъзможно! Всеки от последователите ни беше подложен на най-стриктно проучване, дори на електронно сканиране на мозъка, което може да разкрие и най-малката лъжа, съмнение, колебание. Самият аз разработих процедурите. Безпогрешни са.
— Може някой от тях да е минал на другата страна, след като е напуснал долината. Независимо от всичко Фон Шнабе е заловен от полицията, проведена е скрита очна ставка и той е разпознат сред неколцина други. От малкото, което научихме, изглежда, че свидетелят е жена, тъй като явно става дума за сексуално посегателство. Полицейски офицер се шегувал с колеги по повод случилото се в един участък в Мюнхен.
— Винаги съм предупреждавал генерала да внимава с историите си с женския персонал. Той все отговаряше: „Въпреки цялото ти образование, Крьогер, ти не разбираш. Да бъдеш генерал означава да имаш власт, а властта е основата на секса. Те ме желаят“.
— А той дори не беше генерал — каза в слушалката Траупман. — Още по-малко „фон“.
— Наистина ли? Мислех, че…
— Мислил си това, което е трябвало да мислиш, Герхард — прекъсна го докторът от Нюрнберг. — Шнабе е специалист във военните операции, предан привърженик на нашата кауза — малцина от нас биха се заели да създадат и управляват нашата долина — за това са необходими изключителни качества. Всъщност, ако говорим с медицински термини, той беше… той е изключително интелигентен социопат: от онзи тип хора, от които имат нужда движения като нашето, особено в първоначалния си стадий. По-късно, разбира се, ги заменят. В това е била грешката на Третия Райх — вярвали са във фалшиви звания, свиквали са с тях, накрая са прогонили истинските генерали, юнкерите, които биха могли да спечелят войната чрез нахлуване в Англия в подходящия момент. Ние няма да повтаряме същите грешки.
— И сега какво ще правим, хер доктор?
— Уредено е Шнабе да бъде застрелян довечера в килията. Убиецът ще използва пистолет със заглушител. Няма да е трудно — безработицата расте дори сред престъпниците. Трябва да го убием, преди да започнат да го разпитват, особено преди да го обработят с опиати.
— А какво ще стане с Ваклабрук?
— На първо време ти ще поемеш управлението. Ние и нашият лидер в Бон се интересуваме единствено от твоя компютърно управляем робот в Париж. Кога ще умре, за Бога?
— От един до три дни. Не може да живее по-дълго.
— Добре.
— Извинете ме, хер Траупман, но е твърде възможно да преживее евентуална експлозия в тилния лоб.
— Където се намира твоят имплантат?
— Да.
— Трябва да го намерим, преди да се е случило това. Открият ли един, ще повярват, че има хиляди други роботи!
— Точно за това говорехме с жена ми.
— Грета, разбира се. Какво предлага тя?
— Съгласна е с мен — отвърна Крьогер. Жена му се изправи и рязко поклати глава. — Трябва да отлетя за Париж и да се срещна с нашите хора. Първо с „Блицкриг“ — при тях нещо не е наред. После с нашия агент от американското посолство, за да уточним какво знае за „Антинеос“. И накрая — с нашия човек от бюро „Дьозием“. Той се двоуми.
— Внимавай с Моро. Уж е на наша страна, но все пак е французин. Всъщност не знаем на чия страна е.
12.
Дру Латъм — сега в ролята на брат си Хари — чакаше скрит в сенките на Трокадеро зад статуята на крал Анри Невинни. Носеше очила за нощно виждане. Почти на сто ярда пред него на просторната бетонна настилка се виждаха също толкова тъмните пространства между статуите на Луи XIV и Наполеон I. Това беше мястото, определено за среща при последното му обаждане до Карин де Врийс същия ден. Бяха се уговорили за предаване на избраните поверителни документи от офиса на мъртвия му брат, които му бяха необходими. Беше почти единайсет часа, лятната луна осветяваше парижката нощ — луната на професионалния бял ловец в африканската джунгла; и Дру Латъм намираше това за успокоително.
Двама души слязоха от черна кола, паркирана в дългия криволичещ вход към голямата фасада с паметниците. Бяха облечени в тъмни делови костюми и вървяха към мястото на срещата. И двамата носеха дипломатически куфарчета, където трябваше да се намират документите, които Дру бе „поискал спешно“ от офиса на „брат си“. Вероятно бяха неонацисти, защото при последното му обаждане Карин де Врийс не предаде молбата му — както се бяха уговорили. Това доказваше, че телефонът й в посолството се подслушва.
Дру минаваше през отделните групи минувачи; между тях имаше и парижани, но повечето бяха чуждестранни туристи, които носеха фотоапарати. Отвсякъде проблясваха фотографски светкавици. Дру вървеше с вдигнати ревери на сакото, а черното кепе и очилата частично закриваха лицето му, докато си проправяше път през тълпите. Приближи на около петдесет фута разстояние от мястото на срещата. Внимателно огледа мъжете, които стояха между двете внушителни статуи. Бяха невъзмутими и неподвижни като тях — неподвижността им се нарушаваше единствено от това, че бавно се оглеждаха. Латъм се приближи с последната група туристи, към които се бе присъединил. Изведнъж ужасен усети, че всички те са азиатци, общо взето, много по-ниски от него. Отсреща се задаваше друга група западноевропейци. Присъедини се към тях, като с ирония забеляза, че говореха на немски. Това беше добър знак, който по- късно се потвърди. Като по команда групата наобиколи паметника на Наполеон — завоевателят на завоевателите — и глуповатите коментари безпогрешно го наведоха на една мисъл. Зиг Наполеон! — помисли си Дру. Той продължаваше да оглежда двамата подставени куриери — вече на не повече от десет фута разстояние. Сега беше моментът да се направи нещо, но Латъм не знаеше точно какво. И изведнъж му хрумна. Les rues de Montparnasse81… Джебчии! Те бяха бичът на седми район.
Дру си избра най-хубавата и невзрачна жена, която стоеше близо до него, и изведнъж грабна дамската й чанта. Тя изкрещя „Ein Dieb!“82. В полумрака Дру хвърли чантата към нищо неподозиращия мъж, който стоеше най-близо до един от подставените куриери на посолството, блъсна една двойка, след нея още двама мъже, докато крещеше някакви думи, уж на немски. След секунди в полумрака пред статуята на Наполеон се завърза малка свада; виковете бързо нараснаха до кресчендо, докато хората от тълпата се опитваха да установят къде е крадецът и къде — откраднатата им собственост. Навалицата повлече първия „куриер“. Той несръчно се бореше с обкръжаващата го тълпа, когато изведнъж Латъм се изправи пред него.
— Хайл Хитлер! — тихо каза Дру и думите му се откроиха сред обкръжаващите ги истерични гласове. Той с всичка сила стисна мъжа за гърлото. Неонацистът се строполи, Латъм го измъкна и го придърпа в мрака зад редицата от статуи.
Трябваше да махне този човек от „Трокадеро“! Да го премести, като избегне втория „куриер“ и евентуалното подкрепление в черната кола. Дру бе дошъл на тази среща подготвен, както и на другите, с материали, които „Антинеос“ доброволно му бяха предоставили: медицински спрей „Аркан“, който схващаше
