гласните струни, жица, служеща за обездвижване на китките, радиотелефон с нерегистриран номер. Вече изпробва първите две, като се възползва от момента и отново зашемети идващия на себе си пленник, след което извади телефона от вътрешния си джоб. Набра номера на полковника.
— Да? — чу се отсреща тих глас.
— Витковски, аз съм. Хванах един.
— Къде си?
— На „Трокадеро“, северната страна, последната статуя.
— Какво е положението?
— Не мога да ти кажа със сигурност. Тук има още един и кола — черна, с четири врати, паркирана малко по-нагоре. Не знам има ли някой вътре.
— Много хора ли има?
— Горе-долу.
— Как залови обекта?
— Използвах група туристи около мястото за срещи. Откраднах дамска чанта и предизвиках суматоха.
— Това е добре. Ще ги разгоним. Ще извикам полиция и ще им кажа, че имам сведения за един американец, убит заради пари.
— Бяха немци.
— Това едва ли има значение. Сирените ще пристигнат след няколко минути. Ти отиди на южната страна и си пробий път към улицата. Скоро ще бъда там.
— Божичко, Стенли, този е много тежък!
— Не си ли във форма?
— Във форма съм, по дяволите, но какво да кажа, ако ме спрат?
— Че е пиян американец. Всички в Париж се радват да чуят подобно нещо. Да ти го повторя ли на френски?… Всъщност, няма нужда, сам ще се справиш по-добре. Ще бъде по-достоверно. Действай!
И точно както бе казал полковникът, след деветдесет секунди шумният вой на парижките полицейски сирени огласи просторния „Трокадеро“ и пет патрулни коли се появиха на площада. Възбудени тълпи се втурнаха към улицата, докато Латъм прекосяваше бетонния площад в посока към южната страна, като влачеше нациста. Щом мина зад статуите, той вдигна неонациста на рамо, както пожарникар носи спасен от огъня, и се втурна в мрака на улицата. С отпуснатото тяло на гръб Дру коленичи и зачака сигнала на Витковски. Той дойде от кола на посолството, която зави и спря до бордюра. Фаровете й премигнаха два пъти — основният сигнал за евакуация.
НЮ ЙОРК ТАЙМС
ОБИР В СВРЪХСЕКРЕТНА ПРАВИТЕЛСТВЕНА ЛАБОРАТОРИЯ
Безследно е изчезнал Рудолф Мец, учен. Липсват данни.
БАЛТИМОР, събота. Сред хълмовете в покрайнините на Роклънд малко известно и строго секретно научно обединение, в което се провеждат свръхсекретни експерименти от областта на микрокомуникациите, тази сутрин поиска съдействие от властите поради това, че персоналът не е успял да установи връзка с Рудолф Мец — световно известен специалист по оптически влакна, телефонна и сигнална техника. Посещенията в жилището му се оказаха безрезултатни. Полицията получи разрешение да влезе в жилището, където не откри нищо нередно, освен че от шкафовете липсват повечето дрехи; липсва и самият д-р Мец със съпругата си. По-късно технически лица от лабораторията са докладвали, че цялостните изследвания от миналата година са били изтрити от компютрите, като вместо тях се е появила серия „снежинки“, сочеща наличието на вирус.
Доктор Мец, седемдесет и тригодишен, бивш вундеркинд в областта на германската наука, който винаги е възхвалявал и „благодарил на Светия Отец“ за американското си гражданство, според съседите в Роклънд е бил странен човек, както и четвъртата му жена. „Винаги страняха от нас, макар че жена му понякога неочаквано организираше някое голямо парти, за да покаже бижутата си. Всъщност никой не ги познаваше добре“ — сподели госпожа Бес Търголд, тяхна съседка. „Не можех да общувам с него — добави Бен Баршъл, адвокат, съсед, който живее отсреща. — Когато и да станеше дума за нещо на политическа тема, той веднага млъкваше, нали разбирате какво имам предвид? Искам да кажа, че ние сме все преуспели хора — иначе нямаше да живеем тук — но той никога нямаше собствено мнение. Дори за данъците!“
На този етап предположенията се въртят около психическо разстройство вследствие на прекалено голямо натоварване, брачни проблеми в резултат на разликата във възрастта между женения няколко пъти Мец и настоящата му съпруга, и дори отвличане от терористична организация, която би могла да извлече полза от неговите знания.
Латъм и Стенли Витковски закараха безчувственото тяло на подставения куриер право в апартамента на полковника на улица „Диан“. Влязоха през задния вход, качиха неонациста на товарния асансьор, свалиха го на етажа на Витковски и го довлякоха до апартамента на полковника.
— Този път стана неофициално, което е bardzo dobrze83 — каза Витковски, щом проснаха тялото на потенциалния убиец на кушетката.
— Какво?
— Означава „много добре“. Хари щеше да го разбере, говореше полски.
— Съжалявам.
— Няма защо. Тази вечер се справи много добре… Сега трябва само да събудим спящия и да го сплашим, за да проговори.
— Но как?
— Пушиш ли?
— Всъщност, опитвам се да ги откажа.
— Не съм твоята съвест, не съм и от терапевтичната ти група за отказване от тютюнопушенето. Да имаш някой фас?
— Имам един-два за в краен случай, нали знаеш как е.
— Запали една и ми я дай — и полковникът започна да пляска неонациста по бузите. Убиецът замига, а Витковски взе от Латъм запалената цигара. — Там, в барчето, има бутилка „Евиан“. Донеси ми я.
— Ето.
— Хей, юнге! — извика Витковски и изля течността върху лицето на пленника. Очите му внезапно се отвориха. — Отваряй си широко сините очички, момче, защото възнамерявам да ти ги извадя с това тук, виждаш ли? — полковникът приближи горящата цигара на четвърт инч от лявото око на нациста.
— А-а-а-а! — изкрещя пленникът. — Моля ви, найн!
— Не се ли опитваш да ми кажеш, че в края на краищата не си толкова издръжлив? По дяволите, толкова хора си изгорил — очи, тела… И сега искаш да ми кажеш, че не можеш да изтърпиш, ако ти изгоря само това око? Тогава да пробвам с другото — запалената цигара докосна външния ъгъл на окото му.
— Ааааахх-ааааа!
Полковникът бавно отдръпна цигарата.
— Може пак да видиш тази цигара, но тогава ще направя с нея каквото трябва. А още по-добре, ако направя същата операция и с другото око. Ще ти изгоря ретината, а Бог ми е свидетел, че дори и аз не бих понесъл такава болка, да не говорим за слепотата.
Витковски приближи цигарата към дясното му око. В него падна пепел.
— Да видим сега как ще се чувстваш, Вермахт. Започваме!
— Найн! Найн! Ще ви кажа каквото поискате, но не правете това!
След малко полковникът говореше, а неонацистът държеше буца лед върху лявото си око.
— Сега знаеш на какво съм способен, Херман, или както там се казваш. Мога да правя същото, което
