използвали фалшиви паспорти и бяха отпътували с полет 7000 на „Луфтханза“ от международното летище „Дълс“. Колко ли още хора като Мец съществуваха? А колко ли бяха невинните като сенатора Руут? Нещата се развиваха извън техния контрол и щяха да продължат да се развиват, докато разследването не приключеше.
Двама от осемте „бели“, минали основна проверка специалисти в областта на най-сложните компютърни операции, бяха „къртици“. Как беше възможно? И възможно ли беше? В личните им досиета нямаше нищо, което да буди и най-малкото подозрение… После изведнъж в ума на Талбът оживяха спомени от разпита на Хари Латъм в Лондон. Той отвори едно чекмедже и извади протокола. Отгърна на търсената страница.
В. (МИ-5): — Говори се, че нацистите — неонацистите — са знаели за теб от самото начало.
Х. Л.: — Това не е „слух“, те сигурно вярват, че е така. Какво, по дяволите, правим и колко често вече сме го правили, когато открием някоя „къртица“ — човек, който се е обърнал срещу нас и е офейкал към Матушка Русия, след като ни е откраднал куп информация? Разбира се, започваме да крещим колко сме умни, колко надълбоко проникваме и колко ефикасно действаме, и колко безобидна е информацията, която са ни откраднали — а тя никак не е безобидна.
В. („Дьозием“): — Не е ли възможно да са ти предоставили фалшива информация?
Х. Л.: — Преди да избягам, в долината ми се доверяваха напълно. Аз бях техният велик благодетел, който е предан на тяхната кауза — защо да ми пробутват боклук? Но ще отговоря на въпроса ви — да, разбира се, възможно е. Дезинформация, погрешна информация, човешка или компютърна грешка, въображение, фантазии — всичко е възможно! Ваша работа е да потвърждавате или да отричате, не моя. Предоставих ви материала, а ваше задължение е да го оцените.
Нокс Талбът внимателно прегледа отговорите на агента. Би могло да се предположи, че самият Хари Латъм е разпространил информацията. Всичко беше абсурд — абсурд с вероятни потвърждения и възможни отрицания — но нацисткият вирус от Германия, който бързо се разрастваше, беше реален. Директорът на ЦРУ остави настрана протокола и заразглежда осемте приготвени досиета, подредени в дъга на бюрото му. Препрочете ги, но не откри никаква следа, нищо съществено. Беше се приготвил да вземе всяко от тях, максимално да се концентрира и да чете между редовете, докато му се зачервят очите. В този момент — слава Богу — телефонът иззвъня. Той натисна бутона на таблото. Обади се секретарката му:
— Господин Сорънсън на трета линия, сър.
— Кой е на първа и втора?
— Двама продуценти от радиото. Искат да участвате в някакви програми и да обсъждате домашните разпити, проведени от Бюрото.
— Излязъл съм да обядвам и ще се върна след месец.
— Разбрах, сър. Трета линия, освен ако не желаете да съобщя същото.
— Не, ще говоря с него… Здравей, Уес, моля те, не ме ядосвай допълнително.
— Хайде да обядваме заедно — предложи Уесли Сорънсън. — Трябва да поговорим — насаме.
— Какъвто съм дребничък, не бия много на очи, стари приятелю, ако не си го забелязал. Ако искаш, можем да отидем в някой ресторант из черните квартали на града, където ти повече ще биеш на очи — още от десет-двайсет ярда.
— Хайде тогава да елиминираме ярдовете. Ела в зоологическата градина в Рок Крийк Парк. В отделението за птици има павилион за хот-дог — там ме водят внуците ми. Не е лош, слагат му чили.
— Кога?
— Това е най-важното. За двайсет минути ще се оправиш ли?
— Предполагам, щом се налага.
Оливър Моуздейл, петдесетгодишен учен, работещ към Министерство на външните работи, виден съветник на министъра на външните работи на Англия, си сипваше бренди, докато младата икономка тъпчеше лулата му. Когато я натъпка, му я донесе.
— Благодаря ти, детето ми — каза той и се запъти към голямото кожено кресло срещу телевизора. Здраво стиснал лулата между зъбите си, той се отпусна в него с въздишка, сложи питието на масичката отпред, бръкна в джоба и запали лулата си със златна запалка „Дънхил“.
— Вечерта беше доста досадна и отегчителна — продължи Моуздейл. — Шефът беше пиян, разбира се — сигурен съм, че обилно бе полял с „Гаторад“ патицата с портокали; а онези идиоти от Трезора искат да орежат бюджета до такава степен, че да заприличаме по-скоро на Лихтенщайн, отколкото на останки от Британската империя. Пълна глупост и пълна досада.
— Горкичките патенца — каза пълничката, около двайсетгодишна икономка. Освен кокни диалекта85, в произношението й се долавяше още нещо. — Много бачкате и това си е.
— Моля те, не ми говори за патенцата, скъпа.
— Какво?
— Вечерях основно с тях.
— Извинявайте… Искате ли да ви разтрия врата, това винаги ви отпуска — момичето застана зад стола и се наведе над работодателя си. Пищните й гърди, които излизаха от дълбокото деколте, докосваха тила му, а ръцете й се движеха по врата и раменете му.
— Чудесно — измърмори служителят на Министерството на външните работи, който ту се протягаше за брендито си и отпиваше, ту смукваше от лулата си. — Много добре го правиш. Но и други неща правиш добре, нали?
— Старая се, Оли, миличък. Вече ви казах, че са ме възпитавали да уважавам мъжете с качества и да изпълнявам всичко, каквото ми наредят — понеже им се възхищавам. Не съм някоя фльорца, дето все вика по адрес на привилегированите класи, изобщо не съм от тях. Мама винаги ми казваше: „Ако милостивият Бог искаше да живееш в замък, ти щеше да се родиш в замък.“ А пък мама е хитруша, така си е. Казваше още, че да служим на по-добрите е гордост за нас, християните, защото някъде в Библията пишело, че е по- добре да даваш, отколкото да вземаш, нещо такова. Е, баща ми работи на доковете и не е толкова изтънчен като мама…
— Не е необходимо да говориш, дете мое — прекъсна я Моуздейл и смръщи вежди; беше потиснат, но се владееше. — Мисля, че е време за новините по Би Би Си, нали? — той погледна часовника си. — Да, наистина! Струва ми се, че масажът беше достатъчен, сладка моя. Защо не пуснеш телевизора? После можеш да се качиш горе и да се изкъпеш. След малко ще дойда при теб, чакай ме, ангел мой.
— Добре, Оли. И ще си сложа оная нощница, дето много ти харесва. Бог ми е свидетел, веднага ще я облека, не е толкова трудно.
Икономката-компаньонка отиде до телевизора, включи го и изчака, докато откри търсения канал. Изпрати въздушна целувка на Моуздейл и със закачлива походка тръгна към стълбите.
Говорителят от новините на Би Би Си с неутрален глас и съответното изражение на лицето започна да съобщава последните събития на Балканите, премина към новините от Южна Африка, спря се накратко върху постиженията на Кралската военна академия, след което продължи със съобщение, което прикова вниманието на Оливър Моуздейл върху екрана.
— Известен брой членове на Парламента и други правителствени чиновници са сериозно обезпокоени от продължаващите разследвания на Британското разузнаване, засягащи частния им живот. Джефри Билоуз, депутат от Манчестър, отхвърли пред парламента тази, както той се изрази, „тактика на полицейската институция“, като изтъкна, че са били разпитвани съседите му, включително и викарият. Друг депутат — Ангъс Фъргюсън — обяви, че не само са разпитвали съседите, но дори са ровили в боклука му, а в често посещаваната от него книжарница са се интересували какви книги купува. Очевидно дори Министерството на външните работи не е застраховано, тъй като няколко високопоставени чиновника съобщиха, че ще подадат оставка, за да не бъдат подложени на подобна „нелепост“, както се изрази един от тях. Имената им се пазят в тайна по молба на министъра на външните работи.
По всяка вероятност тези събития са аналогични на сигналите от САЩ, където видни личности в правителството и извън него са претърпели подобна намеса в личния си живот. Една статия в „Чикаго Трибюн“ е формулирала въпроса по следния начин: „Дали това не е лов на възродили се комунисти или
