Устните уговорки не означаваха нищо, ако не бяха документирани.
Базил Марчънд, член на Камарата на лордовете, удари месинговото преспапие по бюрото си с такава сила, че стъкленото покритие се пропука и късчетата се разлетяха из стаята. Човекът срещу него отстъпи една крачка назад и бързо се обърна.
— Как смеете? — извика възрастният джентълмен. Ръцете му трепереха от гняв. — Мъжете в това семейство са участвали във всички войни от Кримската насам, включително и в Бурската, когато едно вестникарче на име Чърчил е възхвалявало храбростта им под свистенето на куршумите. Как сте могли дори да помислите да ме обвините в подобно нещо?
— Простете ми, лорд Марчънд — спокойно каза служителят от МИ-5, който дори не се отдръпна. — Семейството ви е получило признание за заслугите си във войните от нашия век, но е имало и изключения, нали? Разбира се, имам предвид по-големия ви брат, който е бил един от основателите на кръга на Кливдън и е оказвал доста големи почести на Адолф Хитлер.
— Семейството ми се отрече от него! — прекъсна го Марчънд ядосан, рязко издърпа едно чекмедже и извади свитък в сребърна рамка. — Вижте, нахален простак! Това е почетна грамота от самия крал! Бях шестнайсетгодишно хлапе и спасих трийсет и осем души, които можеха да бъдат заклани или взети в плен! А това беше още преди да ме наградят с Военния Кръст за службата ми в Кралската флота!
— Знаем за изключителния ви героизъм, лорд Марчънд…
— Щом е така, не ми приписвайте безпътните увлечения на по-големия ми брат, когото едва познавах — а доколкото го познавах, никак не ми харесваше — продължи побеснял членът на Камарата на лордовете. — Ако бяхте направили докрай проучването си, щяхте да знаете, че през хиляда деветстотин и четирийсета година той е напуснал Англия и никога повече не се е връщал. Без съмнение, пиенето го е докарало до смърт на някой от онези острови в Тихия океан, където се е скрил.
— Боя се, че не сте напълно точен — каза посетителят от МИ-5. — Брат ви се е установил в Берлин под чуждо име и през цялата война е работил в Министерството на информацията на Райха. Оженил се е за германка и също като вас е имал трима сина…
— Какво?
Старецът бавно се облегна назад в креслото си, отворил уста от учудване. Едва дишаше.
— Никога не са ни го казвали — добави той толкова тихо, че почти не го чуха.
— Нямало е смисъл, сър. След войната той е изчезнал заедно с цялото си семейство — най-вероятно в Южна Америка, в един от онези германски анклави в Бразилия или Аржентина. Тъй като не е фигурирал официално в списъка на военнопрестъпниците, не е организирано издирване, а като се имат предвид загубите, понесени от семейство Марчънд…
— Да — тихо го прекъсна лорд Марчънд. — Другите ми двама братя и сестра ми… Те бяха пилоти, а тя — медицинска сестра.
— Точно така. Нашите служби решиха да погребат цялата тази мръсна история.
— Много любезно от ваша страна, много любезно. Съжалявам, че се държах толкова непочтително с вас.
— Няма значение. Както сам казахте, не бихте могъл да знаете това, което не ви е било съобщено.
— Да, да, разбира се… Но тук, сега, този следобед, вие почти ме обвинихте, по дяволите — а ако разгледаме въпроса в по-широк мащаб, по този начин обвинихте и семейството ми — че вземам участие в някакво фашистко движение в Германия. Защо?
— Това е доста груба процедура и повечето от нас се чувстват неудобно, когато я използват, но е ефикасна. Не ви обвиних в нищо конкретно, сър; ако си спомняте, формулирах намека си по следния начин: „Колко ли би била обидена Короната, ако научеше…“ и така нататък. Незабавният отговор винаги е изблик на гняв, но съществува и фалшив гняв, и истински. Не е трудно да се определи кой какъв е — не и ако сте наблюдавали известен брой такива случаи, а аз съм.
— И направих ли го както трябва?
— Предполагам, че ако бяхте по-млад, щяхте да ме нападнете физически и буквално щяхте да ме изхвърлите от дома си със собствените си ръце.
— Точно така, бих го направил.
— Това бе вашата естествена реакция, съвсем не беше фалшива.
— Отново ще ви попитам — защо?
— Имената на двама от синовете ви фигурират в списък — строго поверителен списък — на хора, които тайно поддържат неонацистките терористи в Германия.
— Мили Боже, но как?
— „Марчъндс Лимитид“ е текстилен комплекс, нали така?
— Да, разбира се, всички го знаят. Нашите фабрики в Шотландия са вторият по големина производител в Обединеното Кралство. Двама от синовете ми ги управляват, откакто се оттеглих. Третият — нека Бог се смили над душата му — е музикант. Та какво са направили, за да им бъде отправено подобно обвинение?
— Сключвали са сделки с фирма на име „Оберфелд“. Доставяли са хиляди метри плат за еднакви ризи, блузи, панталони и гащеризони за складовете й в Манхайм.
— Да, прегледах сметките — винаги настоявам да го правя. „Оберфелд“ плащат сметките си на точно определените дати и са чудесен клиент. И какво?
— Фирма „Оберфелд“ не съществува; това е прикритие за неонацисткото движение. Преди около седем дни името и складовете в Манхайм са престанали да съществуват по същия начин, по който брат ви е изчезнал преди петдесет години.
— Какво предполагате?
— Ще ви го кажа по възможно най-мекия начин, лорд Марчънд. Възможно е синовете на брат ви да са се завърнали и да са вкарали вашите неразумни синове в конспирация, която подпомага възраждането на нацистите, като ги снабдява с униформи.
— С униформи?
— Това е следващата стъпка, лорд Марчънд. Съвсем обичайна от историческа гледна точка.
Нокс Талбът не обичаше да се прави на Господ, тъй като мнозина други твърде дълго време се бяха правили на Господ пред хората от неговата раса. Неудобно му беше да изпада в подобно положение, чувстваше се голям лицемер, но нямаше друг избор. Най-мощните строго секретни компютри на Управлението бяха компрометирани. В софтуера им се пазеха световни тайни, операции от изключителна важност, провеждани от ЦРУ в цял свят. Сред тях беше и мъчителната тригодишна одисея на Хари Латъм. Хари Латъм — Александър Ласитър с кодово име Жилото.
Под претекст, че ще мести хората, заемащи някои постове, Талбът бе помолил за над три дузини лични досиета, но само осем привлякоха вниманието му. Това бяха мъже и жени, които отговаряха за компютрите АА-Нула; само те притежаваха кодовете, ключовете към тайните, които биха прекъснали живота на тайните агенти и информатори или биха направили операциите безполезни. Беше един от тях — не един, а двама, защото блокираните дискове изискваха двама души да се подключат с различни кодове, за да освободят софтуера и да го пуснат на екрана. Но кои бяха тези двама и какво всъщност бяха извършили? Хари Латъм бе успял да избяга, бе платил скъпа цена — живота на брат си, но беше жив и се криеше в Париж. Не само бе останал жив, но беше донесъл и обвинителния списък с имена, разтърсил цялата страна или поне медиите, които направо полудяха да правят съобщения при всеки сгоден случай. Според убития Дру Латъм нацистите са знаели за Жилото, но кога са го разбрали? Преди или след като Хари е събрал имената? Ако е било преди това, целият списък беше под подозрение, но дори и това не се връзваше с изчезването на Рудолф Мец. Ако някога бе съществувал фанатик-нацист, това беше той. Служителите от лабораториите в Роклънд бяха установили, че Мец непозволено е използвал собствени кодове, за да извлече и изтрие резултатите от едногодишни изследвания, а ФБР бе проследило бягството на Мец и жена му в Щутгарт. Бяха
