фашисти?“ Ние от Би Би Си ще продължаваме да ви информираме за развоя на събитията.
Изказваме нашето голямо съжаление по повод това, че известни антики, собственост на Кралското семейство…
Внезапно Моуздейл скочи от креслото, загаси телевизора и грабна телефона от масичката в стил „Кралица Ана“ до стената. Трескаво набра номера.
— Какво става, по дяволите? — кресна съветникът на министъра на външните работи.
— Имаш още време, Руте — обади се женски глас отсреща. — Мислехме да ти се обадим рано сутринта и да ти предложим да не ходиш в министерството. Още не са стигнали до твоята секция, но това може да стане всеки момент. Имаш резервация в „Бритиш Еър“ за Мюнхен за утре по обяд. Билетът е на твое име. Всичко е уредено.
— Не ми харесва кой знае колко. Искам да се измъкна още тази вечер!
— Моля те, успокой се, ще проверя в компютрите.
Последвалото мълчание измъчи Моуздейл. Накрая гласът отново се обади:
— В двайсет и три и трийсет има полет на „Луфтханза“ за Берлин. Ще успееш ли?
— Разбира се, по дяволите! Ще успея.
Оливър Моуздейл затвори телефона, отиде в коридора, застана пред стълбището и се провикна:
— Ангелче, приготви ми багажа! Сложи само един комплект бельо, както обикновено. Бързо!
Голото „ангелче“ се появи на най-горното стъпало.
— Къде отиваш, любов моя? Тъкмо щях да си обличам нощницата, дето най-много обичаш да ми я сваляш. И после да ни бъде хубаво като в рая, нали така, Оли?
— Млъкни и прави каквото ти казвам! Трябва да се обадя на едно място. Като свърша, очаквам куфарът ми да е свален тук, долу!
Моуздейл изтича обратно до масичката с телефона, вдигна слушалката и също така нервно набра номера.
— Тръгвам — каза той. Отсреща в отговор се чу само сумтене.
— Индикаторът на телефона ми сочи, че се обаждат от дома на Руте с кодово име Ключ. Ти ли си това?
— Много добре знаеш, че съм аз, по дяволите! Погрижи се за нещата ми тук в Лондон.
— Вече го сторих, Ключ. Къщата е обявена за продажба и щом се продаде, ще ти изпратя парите с телеграфен запис в Берн.
— Сигурно ще вземеш половината…
— Най-малко половината, хер Руте — прекъсна го гласът по телефона. — Мисля, че е съвсем правилно. Колко хиляди съм прехвърлил в Цюрих с цената на собствени рискове?
— Но ти си от нашите!
— О, не, грешиш. Аз съм обикновен адвокат, който прави услуги на лоши хора, които дори може да са предатели на Короната. Откъде да знам?
— Ти си един жалък лихвар!
— Отново грешиш, Ключ. Аз съм експедитор — без значение колко ми струва това. Честно казано, ще имаш късмет, ако получиш и десет лири за тази къща. Всъщност не си ми особено симпатичен, сигурно разбираш.
— Години наред си работил за мен — за нас! Как можеш да говориш така?
— Не мога да ти опиша колко ми е лесно. Сбогом, Ключ; за твое сведение, единственото, което ще остане между нас, ще бъде доверието между адвокат и клиент. Разбираш ли, това е силното ми място.
Адвокатът-англичанин затвори, а Моуздейл огледа просторната всекидневна. Обзе го безпокойство при мисълта, че ще трябва да се прости с толкова спомени от живота си. След това се изправи, изпъна се и си припомни думите, които баща му извика от най-горното стъпало, когато обявиха войната: „Ще се бием за Англия, но ще пощадим хер Хитлер! Той е по-скоро на прав, отколкото на погрешен път! Низшите раси покваряват нашите нации. Ще победим във временния конфликт, ще създадем Обединена Европа и ще го направим фактически канцлер на континента!“
Младата жена, която Моуздейл бе нарекъл „ангелче“, облечена по възможно най-подходящия начин (или неподходящия, зависи от гледната точка) — в късата си нощничка — смъкна куфара надолу по стълбите.
— Хей, любов моя, какво става тука?
— Може би ще изпратя някого по-късно да те вземе, но точно сега трябва да тръгвам.
— По-късно ли? Какво говориш, Оли?
— Няма време за обяснения. Бързам да хвана самолета.
— Ами аз? Кога се връщаш?
— Няма да е много скоро.
— Много разбрано, няма що! Ами аз какво да правя?
— Ще останеш тук, докато не дойде някой да те изхвърли.
— Да ме изхвърли?
— Нали чу какво ти казах!
Моуздейл грабна куфара, бързо тръгна към входната врата, отвори я и замръзна в учудване от това, което видя. Лондонската мъгла се бе превърнала в порой; двама души в дъждобрани стояха на тухлените стълби пред къщата му. Зад тях на улицата беше спрял черен микробус, на чийто покрив стърчеше антена.
— Със съгласието на властите телефонът ви се подслушва, сър — каза единият. — Мисля, че е най- добре да дойдете с нас.
— Оли! — провикна се от коридора оскъдно облечената икономка. — Няма ли да ме запознаеш с приятелите си?
Виковете на децата, дошли с родителите си, се смесваха с крясъците на множеството птици в зоопарка в Рок Крийк Парк. Един доста грозен кондор с размах на крилете поне осем фута с крясък се отдели от високия прът. Ноктите му се вкопчиха в решетките на огромната клетка. Децата и възрастните веднага отстъпиха назад. Втренченият поглед на гигантската птица изразяваше враждебно задоволство.
— Мамка му и хищник, а? — каза Нокс Талбът и застана зад Уесли Сорънсън.
— Никога не съм разбирал защо думи, свързани с майката, се използват при описание на огромни размери например — отговори директорът на Консулски Операции, без да отмества погледа си.
— Заради силата й, да речем. Именно безжалостната агресивност на женската, която пази малките си, ни е спасила през Ледниковия период.
— А мъжете какво са правили?
— Най-вече това, което правят и днес. Ловували навън, докато жените пазели пещерите от зверовете — далеч по-опасни от тези, които някога сме преследвали.
— Говориш много тенденциозно.
— Просто съм женен; до този извод стигна жена ми. И тъй като сме заедно само от трийсет и шест години, не виждам защо да обръщаме лодката на този ранен етап.
— Хайде да хапнем по един хот-дог. Павилионът е на около петдесет ярда по-наляво, там можем да седнем на някоя пейка. Обикновено има много хора, така че със сигурност няма да ни забележат.
— От чили получавам газове.
— Опитай с кисело зеле.
— Още по-зле.
— Тогава само с горчица.
— Виждал ли си някога как се прави хот-дог, Уес?
— А ти?
— Мисля, че ръководиш компания, която ги произвежда.
Седем минути по-късно Сорънсън и Талбът седяха един до друг като двама дядовци, които се възползват от крайно необходимата почивка от палавите си внуци.
