Хайторн внезапно се обърна и се приближи към тъмното стъкло на готварската печка, гласът му стана дрезгав, настойчив: — Помислете, генерале! Спомнете си всяко име, всяко лице, което сте видели! Това е важно, генерале, някой от тази тълпа работи за Момиченцето-кръв! — Тайръл отново се обърна към Палисър. — Виждате ли как ще стане, господин секретар?
— Той ще ви усети.
— Не и ако го направим добре. Ще ми е нужен един от малките касетофони, които могат да се носят в джоба. Искам да запиша всяка дума, която каже този кучи син.
— Няма нужда да ви го казвам, Хайторн, че ако сте прав и ако Майерс заподозре, че го записвате, той ще ви убие.
— Ако се опита, няма да живее дълго.
Генерал Майкъл Майерс, председател на Обединените началник-щабове, стоеше нетърпеливо по панталони, гол до кръста, докато помощникът му махаше изкуствената дясна ръка, която запълваше ръкава на цивилния му костюм. След като коланите бяха свалени, генералът разтърси парчето месо, стърчащо от рамото му, раздразнен да види, че кожата е почервеняла. Беше време за нова протеза.
— Ще донеса мехлема — каза помощникът му, проследил погледа на началника си и забелязал последвалата гримаса.
— Първо ми донеси питие и си запиши да се обадиш на докторите в Уолт Рийд сутринта. Кажи им да направят проклетото нещо този път добре, о’кей?
— Така им казахме и последния път — отговори старши сержантът на средна възраст, — а това беше преди година. Тези неща се разтягат и когато се отпуснат, драскат кожата.
— Ти си досаден смотаняк…
— Не ме обиждай, задник такъв. Дължиш ми много за тази вечер.
— Чувам те — каза генералът, смеейки се. — Но внимавай, защото ще си взема хубавото порше, което си покрил в Истън.
— Вземи го. Аз ще използвам ферарито, което държиш в Анаполис, и то на мое име.
— Ти си един нагъл тип, Джони.
— Знам — каза старши сержантът, сипвайки две напитки на бара, загледан в Майерс. — Отдавна сме заедно, Майкъл. Животът беше хубав, като изключим някои моменти във Виетнам.
— Ще бъде дори още по-хубав — каза генералът, сядайки на един фотьойл. — На път сме да се върнем обратно, там, където ни е мястото.
— Затова ли беше всичко тази вечер?
— По-добре го повярвай — отговори Майерс замислено, тихо, гледайки стената. — Ингерсолови и двамата бяха гадни шубелии. Свържат ли се с това копеле Хайторн, който и да е от тях — става лошо, най- лошото.
— Хайторн?… Той ли е вторият, когото искаше да убия? Този при стария приятел? Не ми казвай, ако не искаш. Не съм любопитен, аз просто си върша работата.
— Ед Уайт ми каза, че е с него навън. Уайт искаше да научи дали знам за някакво разследване на Държавния департамент за неговия партньор. Мътна история. Лоши новини?
— Няма никакви новини. И двамата вече са минало. — Телефонът звънна, отклонявайки вниманието на старши сержант Джони. — Дом генерал Майерс — каза той. — Да, сър! — възкликна секунди по-късно, обръщайки глава към генерала с изненадано изражение. — Председателят е под душа, господин секретар, но ще му предам да ви звънне веднага щом излезе. — Старши сержантът взе молив и записа нещо в бележника. — Да, сър. Разбрах. Ще ви се обади след няколко минути… Той затвори, с очи все още върху генерала, преглътна и каза: — Беше държавният секретар! Сигурно са намерили телата… Исусе, а ти искаше да останем още!
— Сигурен ли си, че не са те познали отвън?
— Няма начин! Прекалено съм добър, знаеш го! Колко пъти съм правил такива работи на жълтите гниди в Хон Чоу? Девет убийства, и нито едно не водеше към мен.
— Вярвам ти. Какво каза Палисър?
— Само че се е случило нещо ужасно и те — той каза „ние“ — имали нужда от помощта ти… Не искам да имам нищо общо с това, Макс. Не искам да ме виждат с тебе, най-малко тази вечер!
— Имаш право! Обади се на смяната си, Еверет, от колата, кажи му да се облече в тъмен костюм, отиди и го вземи. По пътя обратно му предай всичко, което си правил вътре в къщата, включително всеки, който си спомниш, че си видял, и особено на който си кимнал.
— Тръгвам — каза Джони, донесе на Майерс напитката и пое към вратата. — Не се бави да се обадиш на Палисър. Наистина е напрегнат.
— Забравяш, сержанте, че имаш грозен почерк. Ще трябва да го дешифрирам.
— За бога, Майк, той ще ти звънне пак и това няма да бъде добре.
— Тръгвай, Джони. — Помощникът поклати глава и излезе, мърморейки под носа си.
Максимум Майк Майерс отпиваше от канадското си ръжено уиски, очите му бяха в телефона на бара и мислеше. Брус Палисър беше умен, храбър войник и вероятно най-честният човек в администрацията, както медиите често заявяваха. Той наричаше нещата с истинските им имена, често за сметка на колегите си в кабинета. Носеха се слухове — винаги отричани, — че е предизвиквал раздразнението на президента по някои въпроси. Той беше Джордж Шулц на тази администрация, както пресата често се изразяваше. Човек като него не играеше игрите на Вашингтон, не беше в негов стил. Така че, ако се обаждаше за помощ, той действително се нуждаеше от помощ. Беше твърде искрен, за да се преструва. Майерс не харесваше особено много държавния секретар — той имаше малка полза от академиците в правителството. Те бяха склонни да обсъждат твърде много страни от един проблем, без твърдо да се обвържат с нещо. Въпреки това той уважаваше копелето.
Генералът стана бавно, лявата му ръка повдигна тялото от дръжката на кожения стол и посягайки към напитката си, отиде до бара. Постави чашата на черната мраморна повърхност и обърна китката си, за да погледне часа. Бяха минали седем минути от излизането на Джони. Той вдигна телефона и натисна цифрите, ясно написани в тефтерчето от помощника му.
— Палисър е — каза държавният секретар на линията.
— Брус, прости ми — извини се Майерс твърдо. — Сержантът е добър адютант, но почеркът му е ужасен. Обадих се на три други телефона, докато улуча този. Аз го отпратих, преди да започна, разбира се, така че сме един на един.
— Тъкмо щях да ти звънна пак, Майкъл. Нещо ужасно се е случило. Ужасно е, но може да е свързано с Баярат.
— Господи, какво е?
— Ти беше у Ингерсолови тази вечер, нали?
— Да, моят офис се съгласи, че трябва да се появя. Дейвид беше приятел на Пентагона. Ние често му се обаждахме за съвети по договорите за отбраната.
— Това може и да е непремерено, но нямаш начин да знаеш.
— Не те разбирам.
— В течение си на докладите за Момиченцето-кръв, нали?
— Естествено.
— Тогава ти е известно, че се подразбира, че зад нея има някаква организация — голяма или малка, ние не знаем, има влиятелни хора, работещи в нейна полза.
— Това е ясно — каза генералът, усмихвайки се на себе си. — Тя не би могла да избегне всичките клопки, ако нямаше такива хора.
— Днес настъпи ново развитие. Не е достатъчно документирано, за да бъде разпространявано, но е вярно. Тази нощ го доказа.
— Какво доказа?
— Ингерсол е бил част от групата на Баярат.
— Дейвид? — възкликна Майерс с фалшива изненада. — Това е последното нещо на земята, което очаквах да чуя.
— Има и още. Баща му е бил свързан, бившият съдия от Върховния съд.
