Баярат. Ние знаехме, че имаш колеги в Йерусалим и Тел Авив, така че къде по-добре да получаваш съобщения и пакети, освен на единственото място, където никой няма да помисли, че ще се появиш. Беше просто интуиция, но ние сме твърде добри с интуицията…
— Толкова отдавна беше, скъпи мой! — извика Баярат. — Прегърни ме, целуни ме, моя скъпа, голяма любов! — Баярат обгърна с ръце разузнавача на Мосад, под симпатизиращите погледи на тълпите на платформата. — Да дойдеш чак от кибуца Бар-Шоен! Ела вътре в кафенето. Ние трябва да говорим за толкова много неща.
Бая обхвана ръката му, дърпайки агента през разделящите се да ги пропуснат тълпи. След като преминаха вратите, тя поведе смутения израелец към най-близката и най-плътна опашка пред гишетата. Изведнъж изпищя, писъците й бяха пълни с невъобразим ужас.
— Това е той! — изкрещя Бая истерично, с разширени от уплаха очи и издути на шията вени. — Това е Ахмед Соут от Хизбула121! Вижте косата му, тя е боядисана, но това е той! Той уби децата ми и ме изнасили през войната. Как може да бъде тук! Извикайте полиция! Спрете го!
От опашката се откъснаха няколко мъже и заобиколиха офицера от Мосад, докато Бая изтича през вратите на платформата и се втурна срещу еднопосочното движение.
— Измъквай се оттук! — изрева тя, спирайки бавно приближаващата се лимузина, като заудря по стъклото и скочи на задната седалка при сащисания Николо.
— Накъде, мадам? — попита шофьорът.
— Към най-близкия по-приличен хотел по възможност — отговори Бая, останала без дъх.
— Има няколко тук до летището.
— Най-добрият тогава.
— Basta, сеньора! — каза Николо, впивайки в нея големите си тъмни очи, докато затваряше стъклената преграда, която отделяше шофьора от задната част на лимузината. — През последните два часа аз се опитвам да ти говоря, но ти отказваш да слушаш. Сега ще слушаш.
— Има много неща, за които да мисля, Нико. Нямам време…
— Сега ще имаш време или аз ще спра колата и ще сляза.
— Ти ще какво? Как смееш?
— Няма какво да смея, сеньора. Просто ще кажа на шофьора да спре и ако не спре, ще го принудя.
— Ти си едно нагло дете… Добре, ще те изслушам.
— Аз ти казах, говорих с Анжелина…
— Да, да, чух те. Актьорите в Калифорния стачкуват и тя долита у дома.
— Тя ще долети първо във Вашингтон и ние ще се срещнем в два часа на Националното летище.
— Това е изключено — каза Баярат твърдо. — Аз имам планове за утре.
— Тогава ги прави без мен, лельо Кабрини.
— Ти не трябва да ходиш на тая среща!
— Не съм твоя собственост, сеньора! Говориш ми, че имаш велика кауза и убиваш хора, защото казваш, че искат да спрат тази твоя кауза, макар че аз не мога да разбера как може една прислужница на острова и един шофьор да бъдат толкова важни…
— Те щяха да ме предадат, да ме убият!
— Така ми каза, но не ми каза нищо друго. Даваш ми толкова много заповеди, които не разбирам. Ако тази твоя велика кауза е толкова полезна и добродетелна, та чак е подкрепяна от Църквата, защо трябва да се правим на хора, които не сме?… Не, аз вече си мисля, че няма да видя нито една лира в Неапол. Затова ти повече няма да ми даваш заповеди, нито да ми казваш, че не мога да се виждам с Анжелина. Аз съм силен и не съм глупав. Ще си намеря работа — може би папа Капели ще ми помогне, след като му кажа истината, а аз ще му кажа истината.
— Той ще те изхвърли от къщата си!
— Аз ще отида със свещеник, с благословията и опрощението на изповедта. Той ще разбере, че съм искрен, че искрено се разкайвам за греховната си измама… макар че няма да говоря за човека, който се опита да ме убие. Той си плати за злото и няма да бъда наказан за нещо, което трябваше да направя.
— Ти ще говориш за мен?
— Аз ще им кажа, че ти не си контеса, а една богата жена, която се наслаждава на игрите между богатите, за които и ние от доковете знаем, че са много забавни. Колко пъти в Портичи и Неапол сме приготвяли яхти за тежки дами и господа, които всъщност са проститутки и сводници от Рим?
— Ти не можеш да направиш това, Николо!
— Няма да говоря за лошите неща — аз не знам нищо за тях. Ти заслужаваш моето мълчание, защото доведе Анжелина Капели в живота на един нещастен човек.
— Николо, чуй ме. Само още един ден и ти ще бъдеш богат и свободен!
— Какво говориш?…
— Утре! Изчакай до утре вечерта, само до вечерта, още малко! Само това искам от теб и аз ще си отида.
— Ще си отидеш?
— Да, мое прекрасно момче, и тогава парите в Неапол ще бъдат твои, голямото семейство в Равело ще бъде готово да те приеме като собствен син — всичко това е за теб, Николо! Мечтата на хиляди деца от доковете. Не я изпускай!
— Утре вечерта?
— Да, да, само един час от времето ти… И, разбира се, ти ще се срещнеш с Анжелина следобеда — бях разсеяна и не помислих. Самата аз ще дойда с теб до летището. Разбрахме се, нали?
— И без повече лъжи и бягства, сеньора Кабрини. Помни, аз съм докер от улицата. Мисля, че усещам лъжата по-бързо, отколкото ти. Не е толкова сложно.
Хайторн затвори телефона в студиото на Ингерсол и се огледа. Влезе в банята и отвори аптечката. Там имаше различни лекарства, таблетки валиум, антиацид, крем за бръснене, лосион за след бръснене, марля, лепенки. Завъртя главата си към огледалото, сложи марля върху раната и залепи отгоре няколко лепенки. След това се върна в студиото, намери едно бомбе в гардероба на мъртвия адвокат и го нахлупи на главата си. Превръзката щеше да попие кръвта, докато се добереше до Ленгли. Той искрено се надяваше да стигне до там.
Влезе в хола и изведнъж се замисли дали не би могъл да открадне съболезнователната книга, която беше оставена на открито. Тя сигурно съдържаше подписите на всички пристигнали за погребението. Дневникът от къщичката на Ван Ностранд беше помогнал донякъде, а някой в тази къща беше Скорпион. Смъртта на стария човек беше доказателство. Непознатото оръжие в колана на Тайръл също. Но всички мисли за кражба се изпариха, когато стигна предната врата.
— Тръгвате ли си, сър? — попита младият Тод Ингерсол, присъединявайки се към Хайторн във фоайето.
— Опасявам се, че ще трябва — отговори Тайръл, усетил тих гняв в гласа на младия мъж. — Моето посещение беше официално, защото трябваше да върша работа, но аз уважавам вашето семейство.
— Мисля, че получихме достатъчно уважение. Това място започва да прилича на скучно провалено парти, така че бих искал да намеря дядо си.
— Оо?
— И на него му е писнало от този боклук, колкото и на мен. След едно кратко изречение за баща ми всички тук говорят само за себе си. Ами погледнете кроманьонеца, генерал Майерс. Той наистина се престарава. Татко го мразеше и в червата, само се правеше, че го търпи.
— Съжалявам. Така е във Вашингтон… — Изведнъж един мъж в син костюм с късо подстригана коса влетя през предната врата, подминавайки Хайторн и Ингерсол-син. Той бързо стигна до Майерс и напрегнато заговори в ухото му, сякаш даваше заповеди на своя генерал.
— Кой е той? — попита Хайторн.
— Помощникът на Максимум Майк. Той се опитва през последния половин час да го изведе от тук. Всъщност преди малко дори го видях да грабва ръката на генерала… Къде е дядо ми? Господин Уайт каза, че разговарял с вас. Той може да изхвърли тези самохвалковци от тук любезно. Аз не мога, ще бъда груб и
