отворена. Щеше да се погрижи за драскотината на главата си веднага щом имаше възможност. Сега най- важното беше Пул, лейтенантът от военновъздушните сили на САЩ.
— Къде беше? — извика разтревоженият Пул. — Опитвам се да се свържа с теб вече четирийсет и пет минути.
— После, Джаксън. Първо твоите новини. С Кати какво стана?
— От болницата казват, че няма промяна.
— Тогава какво има?
— По-скоро не искам да ти казвам, Тай, но по-добре да го чуеш. Хенри Стивънс е убит, с голяма рана от нож в гърдите. Тялото му беше намерено от полицията зад неговия гараж… Лейтенантът спря, после каза: — Мислех, че ще искаш да знаеш, госпожа Стивънс подлуди секретаря Палисър, докато той не й даде този номер. Тя има съобщение за теб и не приемаше отказ. Аз го приех и се заклех в честта си, че ще ти го предам. Ето какво: „Първо Ингрид, сега Хенри, Тай. Колко дълго може да продължава? Махни се заради разума на всички ни.“ Какво означава това, капитане?
— Тя прави асоциация между две неща, а връзка между тях няма. — Тайръл не можеше да си позволи да мисли за болката на Филис Стивънс. Нямаше време! — Казват ли от полицията нещо за убийството на Хенри? — попита той.
— Само че раната е необичайна. Всичко се пази в тайна. Полицията има заповед да не съобщава нищо на пресата и на никой друг.
— Какво за раната?
— Било голямо острие, много дебело и изключително рядко срещано, казват те.
— Кои те? Кой ти каза това?
— Секретарят Палисър. След сърдечния удар на директора Жилет, или каквото там е било, Палисър се намеси, тъй като ти работиш от името на Държавния департамент. Той води шоуто.
— Значи говориш директно с него?
— Малко страшничко за моя чин, но говоря. Той ми даде личните си номера в къщи и в департамента.
— Слушай ме внимателно, Джаксън, води си бележки и не ме спирай, ако има нещо, което не разбираш. — Хайторн предаде на Пул детайлно всичко, което се беше случило в дома на Ингерсол в Маклийн, Вирджиния, подчертавайки разговора си с Ричард Ингерсол и жестоката смърт на бившия съдия в градината.
— Лошо ли си ранен?
— Ще оцелея с още няколко шева и дяволско главоболие. Сега се свържи с Палисър и му предай всичко, което ти казах. Искам да ми осигури пряк достъп до информацията на ЦРУ за всеки сенатор в разузнавателните комисии и за висшите офицери в Пентагона, за всеки висок ранг, за да взема решение.
— Пиша максимално бързо — каза Пул. — Исусе, какъв сценарий!
— Разбра ли всичко?
— Аз не правя много грешки, капитане. Имам добра слухова памет. Каквото си ми казал, той ще го научи… Иначе твоят брат Марк се обади отново. Беше потиснат.
— Той обикновено е потиснат. Какво има сега?
— Онези пилоти от имението на Ван Ностранд, Джоунс. Имаш дванайсет часа да се свържеш с тях, иначе ще се разприказват.
— Майната им. Нека се разприказват. Това ще паникьоса цялата мрежа на Скорпионите, а един от тях сега е тук, в тази къща! Който и да е, той ме е видял как излизам навън със стария човек, бащата на Скорпион три. Него вече го няма, както и О’Райън и Ван Ностранд. Остават двама от висшата петица. Паниката едва сега започва.
— Тай, как е главата ти?
— Малко замаяна и боли ужасно.
— Намери бинт отнякъде и го кръстосай на косата си. Пристегни го и открадни една шапка.
— Чекът е в пощата, докторе… Трябва да се измъквам оттук. Кажи на Палисър, че съм на път към Ленгли. Това ще ми отнеме поне двайсет минути, така че той има достатъчно време да уреди допускането ми и техните компютри от тайните стаи без прозорци да започнат да бълват информация. Кажи му да си размърда задника и му обясни, че аз съм ти наредил да се изразиш така.
— Обичаш да плюеш в лицето на властта, нали?
— Това е една от малкото радости, които са ми останали.
В секретната зала за аутопсии на болницата Уолтър Рийд двамата доктори, които работеха по трупа на капитан Хенри Стивънс, се спогледаха слисани. На стерилна неръждаема маса близо до тях бяха наредени различни видове остриета, общо трийсет и седем, от среден нож за плодове, до най-големите.
— Господи, било е байонет — каза докторът отдясно.
— Някой психар е пращал съобщение — съгласи се докторът отляво.
Баярат продължи през тълпите до електронните врати на платформата. Вътре тя зави надясно, далеч от гишетата към металните шкафчета. Разкопча чантичката си, извади един малък ключ, който й беше даден в Марсилия, и започна до оглежда номерата на заключените вратички. След като намери номер 116, тя го отвори, бръкна вътре с ръка и напипа залепения към горната му, невидима страна плик. Бай го отлепи, разкъса го и извади една квитанция за багаж, която бързо пусна в страничния джоб на чантата си, като остави ключа във вече празното шкафче.
Тя се върна отново сред тълпите и пое към багажното, където небрежно извади квитанцията и я подаде на момичето на гишето.
— Един от нашите пилоти е оставил пакет за мен — каза тя, усмихвайки се сладко. — Колкото повече остаряваме, толкова повече ни е нужен парфюм от Париж, нали?
Служителката взе квитанцията. Минаха няколко минути, през които тревогата на Баярат растеше. Ставаше прекалено бавно. Докато очите й се стрелкаха наоколо като на животно, приближаващо към клопка, жената се върна.
— Съжалявам — каза служителката. — Вашият пилот е пообъркал страните — обясни тя, подавайки на Баярат добре опакован колет. — Това не е дошло от Париж, а направо от Тел Авив. Ние складираме пакетите по страната, от която идват, на отделни места. Хората се тревожат, когато идват да си получават нещата.
— Много ви благодаря. — Бая взе пакета, беше лек и тя го разтърси. — Подлият пилот трябва първо да си е отишъл у дома и да е дал половината от моето на друга жена.
— Мъже — съгласи се служителката. — Кой може да им вярва, особено на пилотите?
Баярат понесе пакета назад към изхода. Тя беше въодушевена. Процедурата беше успяла. Ако неутрализираният пластичен експлозив беше преминал през израелската охрана, той ще премине през всичко, което Белият дом би могъл да изобрети! По-малко от двайсет и четири часа! Ашкелон!
Премина през електронните врати на платформата, само за да види, че лимузината не беше там. Очевидно се намираха в район, където не се паркира. Тя беше раздразнена, но не сърдита. Успехът от пристигането на пакета я изпълваше. Той беше преминал не само през уредите на летището, но през скенерите на багажното, които действаха непрекъснато след експлозията в Тел Авив през седемдесетте години. Никой не знаеше, че в долната част на изпратената чанта има една ивица от черна стоманена нишка, не по-дълга от половин инч. Щом бъдеше изтеглена, тя активизираше тънките литиеви батерии и произвеждаше взрив с еквивалент на няколко тона динамит. Задействаше се чрез просто мръдване на стрелките на диамантения ръчен часовник на дванайсет и след трикратно натискане на коронката. Тя отново се почувства като десетгодишното момиченце, което беше забило ловния нож в испанския войник, който гладно, бясно разкъсваше девствеността й. Muerte a toda autoridad.
— И ако това не е мацето от кибуца Бар-Шоен — думите дойдоха като удар на светкавица, изгаряща мозъка й, разкъсваща мислите й. Тя се обърна, за да види непознатия, който изобщо не й беше непознат! Това бе някогашният тъмнокос агент на Мосад, сега изрусен, когото беше видяла на рецепцията в „Карилон“. — Само дето не мисля, че името е Рачела — продължи той. — Вярвам, че започва с Б, както при
