и заминаващите самолети. Ранното слънце проникваше през мъглите, известявайки най-важния ден в живота й. Въодушевлението, което изпитваше, не беше много по-различно от вълнението, което изживя преди толкова много години, когато заведе испанския войник в гората, а към крака й под полата беше прикрепен нож с дълго острие. Приликата беше в това, че жестоката армейска свиня беше нейното първо убийство и я изпълни с решимост. Но днешният ден беше далеч по-важен от детските емоции. Днес беше триумфът на жената, на узрялото дете, което беше преодоляло преторианската стража на най-мощната нация в света. Тя щеше да влезе в историята, щеше да промени историята. Животът й най-накрая беше оправдан. Muerte a toda autoridad!
Детето от миналото й се усмихваше, на нея, на всесилната жена, и в тази усмивка имаше любов, благодарност, отмъщение за всичко, което беше им сторено на тях двете. Ние вървим заедно, мое младо аз, в кървавата слава на отмъщението. Не се страхувай, мое дете. Не се страхуваше тогава, не се страхувай и сега. Смъртта е мирен сън и може би най-жестокото нещо за нас ще бъде да оцелеем. Но ако оцелеем, моя сърдита младост, поддържай огъня в очите и яростта в гърдите си.
— Сеньора! — възкликна Николо от леглото. — Колко е часът?
— Твърде рано, за да бъдеш буден — отговори Бай. — Твоят ангел още не се е качил на самолета в Калифорния.
— Поне е сутрин — каза момчето от доковете, прозя се шумно и се протегна. — Все се събуждах, надявайки се да видя слънцето.
— Обади се на румсървиса за твоята пищна закуска и когато свършиш, имам задача за теб. Искам да се облечеш и да вземеш кола до „Карилон“. Донеси останалия ни багаж, както и пакета, който ще намериш за мен на рецепцията, и се върни с всичко това тук.
— Добре, така времето ще минава по-бързо. Да поръчам ли нещо за теб?
— Само кафе, Нико. След една чаша аз ще изляза на разходка. Една много дълга разходка в много яркото слънце, което се изкачва величествено на небето.
— Това поезия ли е, сеньора?
— Ако е, не е много добра, но за мен е велика. Денят е велик.
— Защо гледаш през прозореца и говориш толкова тихо?
Бая се обърна и погледна надолу към докера от Портичи на леглото.
— Защото краят е близо, Николо, краят на едно много дълго и трудно пътуване.
— О, вярно. Ти каза, че след тази вечер ще бъда свободен да правя каквото искам. Да се върна в Неапол, да взема всичките пари, които си оставила за мен и дори да ида при великото семейство в Равело, което според теб ще ме посрещне като свой.
— Трябва да направиш това, което ти казва сърцето.
— Още се чудя, Каби. Разбира се, аз ще се върна в Италия и поне ще се срещна с това благородно семейство да им благодаря най-любезно, независимо дали ще остана с тях или не. Но това не може ли да почака няколко дни.
— За какво?
— Нужно ли е да питаш, bella signora? Иска ми се да прекарам малко време с Анжелина.
— Прави каквото искаш.
— Но ти каза, че ще ме оставиш след тази вечер…
— Така казах — съгласи се Баярат.
— Тогава ще имам нужда от много пари, защото съм barone-cadetto di Ravello и трябва да отговарям на положението си.
— Николо, за какво говориш?
— Точно това, което чу, mia bella signora. — Младият италианец отхвърли чаршафа и се изправи гол срещу благодетелката си. — Момчето от доковете не се променя, Каби, макар че се надявам един ден и това да се случи. Аз следях сметките, които ти ми нареждаше да вземам за теб от хотелите и ресторантите, и те наблюдавах… Ти звъниш по телефона и парите ти се доставят обикновено през нощта в много дебел плик. Палм Бийч, Ню Йорк, Вашингтон, винаги е същото.
— Как мислиш, че живеем? — каза Баярат спокойно, усмихвайки се сладко. — С кредитни карти ли?
— А аз как ще живея, след като ти си отидеш? Тук, където искам да остана за известно време. Не вярвам да си се замисляла над това, но то ме засяга. Момчетата от доковете стоят близо до пътниците, защото пътниците ще изчезнат, а с тях и бакшишите.
— Да не би да ми казваш, че искаш пари?
— Да, искам, и мисля, че трябва да ги получа тази сутрин, а не довечера.
— Довечера?…
— Много преди довечера. В един от онези тежки пликове, който ще дам на Анжелина, когато я видя на летището. Дори съм определил сумата, продължи Николо, без да обръща внимание на гнева на Бая. — Начинът, по който живеем ние, иска доста пари, но двайсет и пет хиляди американски долара ще бъдат достатъчни. Naturalmente, ти можеш да си ги удържиш от парите в Неапол. Ще подпиша декларация, че съм съгласен.
— Ти си насекомо, едно нищо! Как смееш да ми говориш по този начин? И да правиш такива безсрамни искания, след като съм отворила живота за тебе? Отказвам да продължавам този недостоен разговор!
— Тогава аз отказвам да взема багажа, нито пък ще бъда тук, когато се върнеш от разходка… Колкото до тази вечер, за която си толкова потайна, можеш да отидеш и сама. Една велика дама няма нужда от насекомо като мене.
— Николо, ти ще се срещнеш с най-властния човек на света, някога ти обещах това! Ще се срещнеш с президента на Съединените щати!
— Той не ме интересува. Интересувам ли го аз? Или той се интересува само от barone-cadetto di Ravello, който не съм.
— Недей да правиш това! — изпищя Баярат. — То е всичко, за което съм работила, за което съм живяла! Ти не можеш да го разбереш!
— Аз мога да разбера един плик, за който знам, че Анжелина няма да го отвори, преди да я видя отново в Бруклин. В сърцето си знам, че тя ще ми помогне да се освободя от твоето докерче — Николо стоеше прав, очите му гледаха бясно Баярат. — Направи го, Каби. Направи го или изчезвам.
— Копеле такова!
— Ти ме научи и на това, bella signora. Когато стигнахме до непознатия остров след онези ужасни бури, аз те нарекох чудовище… Ти си по-лоша от чудовище, ти си зло, което не мога да разбера. Отиди до телефона и се обади на един от твоите subalterni122. Парите да са тук до обед, иначе изчезвам.
Беше след полунощ, когато черният мъж с африканска прическа влетя в стратегическата стая, затвори вратата и отиде бързо до първото място от лявата страна на кръглата маса за конференции. Той беше облечен в кафяво яке и панталони с ръждив цвят. Присъстваха още трима други мъже. В северния край на масата беше председателят, сър Джон Хауъл. Обратно на часовниковата стрелка седеше мъж в тъмен костюм. И непосредствено до новодошлия имаше една фигура в кафтан, готрата му лежеше до папката пред него. Кожата му беше тъмна, нито бяла, нито черна. Арабин.
— Мисля, че можем да започнем — каза новодошлият, опитвайки се да приглади буйната си коса. Акцентът му беше аристократичен. — Дойде от моторния парк.
— Какво искаш да кажеш?
— Един от старшите механици на Даунинг Стрийт. При няколко случая той забелязвал две дипломатически коли с вдигнати капаци, явно за проверка на моторите, когато колите са били далече от гаража.
— И какво? — попита сър Джон. — Ако има проблем с мотора, как иначе може някой да разбере какво му е, освен като вдигне капака.
— Това са дипломатически автомобили, сър — каза офицерът от МИ-6, специалист по Близкия изток. — Човъркане не се позволява.
