Мениджърът на хотела на летище Дълес скочи от бюрото си с телефон в ръка. Той се караше на службата за снабдяване с кърпи, когато разговорът му бе рязко прекъснат от оператор, твърдящ, че има тревога и че трябва да остане на линията за полицията. Последва го един твърд, студен глас. Мъжът се идентифицира като шеф на полицията на летището. Заповедите му бяха кратки и ясни. Хотелските компютри и всички асансьори трябваше да бъдат спрени веднага и на гостите да се съобщи, че има масивен токов удар или каквото намерят за добре. Всички заминаващи трябва да бъдат задържани колкото се може по-дълго. Трескаво мениджърът се свърза със секретарката си и предаде заповедите.
Две пресечки по-далеч, със сирена, разделяща движението, първата от трите полицейски коли фучеше към хотела.
— Какво търсим, по дяволите? — попита шофьорът. — Не мога да чуя нищо!
— Жена между трийсет и четирийсет, пътуваща с млад чужденец, който не говори английски — отговори партньорът на полицая, с наведена глава, за да чува гласа на диспечера през шума на сирените и околните свирки.
— Това ли е?
— Това е, което знаем.
— Ако те бягат, ще се разделят, за Бога!
— Значи търсим младежа, после разтревожената женска… Чакай! — извика партньорът в микрофона. — Повторете това, моля. Искам да съм сигурен, че го разбрах правилно… Десет-четири. — Офицерът от полицията остави микрофона. — Ето — каза той на шофьора. — Субектите са въоръжени и считани за извънредно опасни. Ние влизаме отпред, нашите хора прикриват.
— И?
— Момчетата носят пушки и ако ги спипаме, стреляме директно, без церемонии.
Белият телефон звънна в офиса на временния директор на Централното разузнавателно управление. Беше линията към групата за Момиченцето-кръв. Шефът на електронните операции говореше с вледеняващ тон. Той настоя да бъде свързан с новия директор незабавно, което според личната секретарка беше невъзможно. Човекът беше на разговор с шефовете на сигурността на три чужди правителства, среща, организирана от президента, за да се покаже колко отзивчив ще бъде новият шеф на американското разузнаване със съюзниците на страната. Не беше време да се прекъсва такъв разговор.
— Дайте ми информацията и аз ще му я представя.
— Трябва да ме свържете незабавно. Ужасно спешно е.
— Хайде, тук съм от осемнайсет години, млади човече.
— Добре, чуйте това. Думата е тази вечер, Момиченцето-кръв ще нападне рано тази вечер. Вдигнете по тревога Белия дом!
— За да сме подсигурени, изпратете и факс тук — незабавно.
— На път е, както се казва. Сигурен, без копие от тази страна, освен компютъра.
Копието от информацията за Момиченцето-кръв излезе от секретарската машина.
Скорпион седемнайсет запали клечка и го изгори над кошчето.
Баярат затръшна двата куфара, след това набута оставащите дрехи под леглото. После се втурна в банята, напои една кърпа и с нея бързо изтри лицето си, премахвайки целия грим. Взе една тубичка с фон дьо тен от рафтчето за тоалетни принадлежности и бързо втри бледия крем по челото, бузите и клепачите си. Втурна се отново в стаята и грабна шапката с воалетката от леглото. Постави я на главата си и спусна воала над лицето, взе чантата си от шкафчето и вдигна куфарите. Отвори вратата и се огледа в двете посоки на коридора.
Видя нужното близо до един знак за изход.
Сладолед. Напитки.
Грабна багажа и отиде до малката, осветена с неон стаичка, в която бяха сладоледът и машините за напитки. Хвърли двата куфара в ъгъла. Щяха да бъдат открити до час, мислеше си тя, докато оправяше дрехите и шапката и отиваше към стълбището на изхода.
Четири етажа по-надолу фоайето беше в хаос. Опашките на касиерските шубери растяха и излизащият багаж се трупаше по вратите и отвън на тротоара. Бая разбра веднага: дадени са заповеди. Обърквай, разсейвай, създавай безпорядък, дори компютърен срив — забавяй!
Носеха се викове за заминаващите полети. Някои псуваха, блъскайки по вратите, хвърляха ключовете си на пода, съскаха фрази като „Съди ме!“, „Говорете с адвоката ми, некомпетентни некадърници!“, „Проклет да съм, ако си изпусна самолета!“, „Оправете проклетите асансьори!“
Всичко е съвършено, мислеше си Баярат, докато куцукаше навън към стоянката за таксита. Една възрастна, крехка жена, нуждаеща се от подкрепа. Изведнъж полицейска кола с пуснати сирени и светлини зави рязко, засичайки първото такси. Двама полицаи изскочиха, огледаха колата и се втурнаха през претрупания тротоар към изхода, разблъсквайки хората по пътя си. Сърдити викове изпълниха въздуха. Изнервените и разярени пътници бяха на предела на търпението си. Пристигнаха още две полицейски коли, комбинираните им сирени и светлини рязко укротиха тълпата, замествайки виковете на протест с кротки забележки за някакво бедствие.
Полицаите от новодошлите коли се втурнаха в различни посоки през източната и западната леха, носейки пушки. Съвършено, мислеше си Баярат, докато куцукаше към края на опашката за таксита.
— Моля, закарайте ме до най-близката телефонна будка — каза Бая, пускайки една двайсетдоларова банкнота през отворчето на противошумната преграда на шофьора. — След като се обадя, ще ви кажа къде да ме закарате.
— С вас съм, лейди — отговори дългокосият шофьор, грабвайки двайсетачката.
След две минути таксито спря до бордюра пред дузина пластмасови телефонни будки. Баярат слезе и се забърза към най-близкия свободен телефон. По памет, нейната изключителна памет, помисли си тя със задоволство, набра хотел „Карилон“ и попита за портиера.
— Мадам Балзини е — каза тя. — Пристигнал ли е племенникът ми?
— Още не, мадам — каза любезният глас от линията. — Но за вас беше доставен един пакет преди по- малко от час.
— Да, знам това. Когато моят племенник пристигне, кажете му да чака там. Аз ще дойда при него.
Баярат затвори телефона и се върна при таксито. Умът й препускаше. Как беше открил Лондон телефонната програма? Кой се беше провалил или — още по-лошо — кой е бил разкрит и се е разприказвал?
Не! Тя не трябва да размишлява върху тези въпроси без отговор. Само днес, само тази вечер! Сигналът щеше да бъде разпратен по света като чудовищен, разтърсващ гръм! Нищо друго нямаше значение. Само да премине денят.
Беше 2,48 сутринта, когато Хайторн напусна дома на генерал Майкъл Майерс в Арлингтън, Вирджиния. Щом потегли към изхода, извади касетофончето от джоба на сакото си и с успокоение забеляза, че червената светлинка все още свети. Той пренави лентата за няколко секунди, натисна копчето и чу гласовете. Беше жест на въодушевление, както и на желанието му да стигне до Шенадоа Лодж колкото се може по-бързо. Беше успял. Имаше записан близо двучасов разговор между него и председателя на Обединените началник-щабове — последния елитен Скорпион.
Когато пристигна, Майерс първо го огледа, а погледът му беше смесица от демонстративно уважение и бяс, както един властен човек може да се взира в трупа на враг, оказал се по-опасен като мъртъв, отколкото като жив. Тайръл познаваше този тип много добре. Тези типове бяха в изобилие в Амстердам, с неизмеримия си егоизъм. И Хайторн беше подходил към самочувствието на Максимум Майк както трябва, дразнеше го неуморно, докато накрая Майк не можа да устои. Сервилният почитател, задаващ му много въпроси, беше един боготворящ го идиот, той можеше да казва каквото си иска открито, обожателят- капитан щеше да бъде неговата първа защитна линия, ако изобщо някога му бъдеше нужна защита.
Генералът се нуждаеше от тази защита повече, отколкото осъзнаваше, мислеше си Тайръл, като навлизаше в магистралата. Той разбра това още в мига, в който помощникът на генерала отвори вратата, за да го посрещне. На пръв поглед маститият подчинен не се различаваше от военния, когото Тайръл беше
