Среднощната конференция беше проведена преди десет часа и трийсет минути. Фургоните вече бяха пред Найтсбридж и Оксфорд Съркъс. Наближаваше седем сутринта на летище Дълес.
32.
Баярат тръгна по циментовия път от хотела до летището, след това пресече граничната трева и зави зад ъгъла на сградата с очи към входа. Погледна инкрустирания си с диаманти часовник. Беше 6,32. Тя беше останала в хотелската стая, наблюдавайки как Николо се облича и поглъща закуска колкото за глутница вълци, и го помоли да побърза, но не настоятелно, за да не го разтревожи допълнително.
Бая наблюдаваше изхода на хотела, докато момчето от доковете, облечено в разкошен син блейзер и сини панталони, забързано отиде до чакащото такси. Той беше наистина олицетворение на физическата красота — прекрасно човешко същество, младо, красиво и жизнено. Полагаше се на такова създание да умре при осъществяването на едно великолепно убийство.
Беше 6,47. Можеше да се върне спокойно на пътя и обратно в хотела. Трябваше да направи пет обаждания — две до Лондон, едно до Париж, едно до Йерусалим и едно до банката, която държеше неограничените резерви на Бекаа. Нямаше значение, че използваше хотелския телефон, вече нищо нямаше значение. След час тя щеше да излезе от тук и щеше да остави адреса на друг хотел във Вашингтон, където Николо трябваше да занесе нейните вещи. Адресът, на който щеше да получи парите си. Незначителна сума, която никога нямаше да употреби.
На Бромптън Роуд, точно срещу изхода на Харъдс, трима мъже чакаха в един фургон, върху който имаше реклама за уиски. Електронното оборудване вътре беше много над познанията на простосмъртните, които едва успяваха да прочетат упътванията за телевизорите си. Стените на звукоизолираното превозно средство имаха три тъмни стъкла над апаратите от двете страни. Тези, които гледаха отвътре, виждаха всичко, тези отвън — нищо. Черният офицер от МИ-6, Джеймс, обхождаше с поглед пространството около телефонната будка, докато неговите двама компаньони продължаваха да проверяват уредите си с поставени на ушите слушалки.
— Ето го — каза Джеймс остро, но спокойно.
— Кой? — техникът на средна възраст вдигна очи към прозореца.
— Човекът в сивия костюм и шарената връзка, с вестник под ръката.
— Той не прилича на никой от тези, които си срещнал в баровете в Сохо — изкоментира третият, слаб мъж с очила, завъртайки се на стола си. — По-скоро на банков чиновник от Странд.
— Може и такъв да е, но точно сега поглежда часовника си и се движи към будката… Виж! Той току-що засече една жена, която се опитваше да се вреди първа!
— Добро момче — каза единият техник, ухилен. — Сигурно е играч на ръгби. Направи чист бодичек на старото момиче.
— Тя е бясна, така си е — отбеляза слабият колета, действащ с техниката откъм улицата. — Тя го гледа на кръв.
— Освен това твърде много бърза, за да остане и да направи сцена — каза Джеймс, концентрирайки се върху гълчавата на хората отвън. — Тя се насочва към будката на ъгъла.
— Деветдесет секунди до сканирането — изрече глас по високоговорителя.
— Провери вашингтонската си линия — нареди офицерът от МИ-6.
— Вашингтон, приятелче, там ли си?
— Готов и чакам, приятелче.
— Нашата линия все още чиста ли е откъм прихващане?
— Точно сега и космонавтите не биха могли да ни чуят…
— Добре, Вашингтон. Продължавайте.
— Благодаря, Лондон.
— Всички канали да се активират — каза черният офицер от МИ-6. — Програмното сканиране започна.
Мълчание.
Изминаха осемдесет и седем секунди и през това време се чуваше само тихото дишане на тримата разузнавачи. Изведнъж женски глас прониза ефира, подсилен от високоговорители.
— Ашкелон, аз съм!
— Звучиш напрегнато, любима дъще на Аллах — каза гласът на десет метра от фургона на Найтсбридж.
— Тази вечер е — рано тази вечер, посветени!
— Толкова скоро? Имаме за какво да сме благодарни и сме готови! Работила си с учудваща бързина!
— Това изненадва ли те?
— Когато се отнася за теб, нищо не ме изненадва. Мога само да се възхищавам на способностите ти. Има ли някакви подробности, които трябва да знаем.
— Никакви. Само стойте до радиото. Когато чуете новините, бъдете готови да действате. Правителствата навсякъде ще бъдат събрани веднага на съвещания. Ще има хаос в столиците, пълно безредие. Трябва ли да ти казвам това?
— Вярвам, че не, защото тъмнината там все още означава и тъмнина тук. Тъмнината и безредието са удобни за тези, които искат да убиват. Съвсем просто, защитата е разхлабена. Не би могло да е иначе. Всичко може да се очаква. Безредие.
— Ти винаги си бил от умните мъже…
— Чакай! — мъжът в стъклената телефонна будка изведнъж фокусира погледа си наляво.
— Исусе Христе! — извика Джеймс от МИ-6 вътре във фургона. — Той гледа към нас.
— Изчезвай от там, където си! — изрева гласът на около десет метра. — Стъклата, те са непроницаеми, черни! Бягай, те те следят! — Мъжът в тъмния костюм пусна телефона, изхвръкна от будката, пресече напрегнатото движение на Бромптън роуд и изчезна в тълпите, вливащи се в Харъдс.
— Проклятие! — изкрещя агентът Джеймс. — Изпуснахме ги!
— Вашингтон! Вашингтон! — повтори техникът от апаратната. — Лондон вика, обади се, имаме проблем.
— Знаем това, Лондон — каза американският глас по говорителя. — Чуваме това, което и вие чувате, сещаш ли се?
— И?
— Хванахме телефона. От хотел на летище Дълес!
— Отлично, приятел. Значи влизате?
— Не е толкова отлично, колкото казваш, но се движим.
— Моля, изяснете го! — извика офицерът от МИ-6, надвесвайки се над таблото.
— Ами да започнем с това — отговори американецът, — че хотелът има двеста седемдесет и пет стаи, което значи двеста седемдесет и пет телефона. Няма нужда да минават през централа, за да наберат Лондон или която и да е друга точка по света.
— Не говорите сериозно! — изрева Джеймс. — Проверете шибаната централа!
— Бъди реалист, Лондон, това е хотел, не Ленгли. Но не се коси, охраната на Дълес е на път и ще бъде там колкото се може по-скоро.
— По-скоро? Защо вече не са там?
— Защото Дълес покрива някъде към десет хиляди акра, а сега сме в рецесия и доста служби бяха драстично съкратени. Като полицията на обществени места например.
— Не мога да повярвам! Сега е върхът на тревогата!
