— И всеки шофьор се проверява, препроверява, едва ли не му се прави енцефалограма.
— Там е въпросът, господин председател — прекъсна черният с оксфордската реч. — Всички проблеми с моторите трябва да се докладват на контрольорите, независимо колко са малки. Освен това всяка кола има автоматичен вътрешен печат на механизма за освобождаване на капака. Ако той е бил счупен преди рутинната инспекция, на лентата се появява жълта боя. За никоя от въпросните коли не е докладвана повреда, а са били карани все от един и същи шофьор.
— Искаш да кажеш, че може би енцефалографът не е бил наред? — отбеляза мъжът с тъмния костюм, позволявайки си лека усмивка, като погледна към председателя.
— Или пък субектът е изключително талантлив и ужасно добре обучен — отговори черният офицер. — Достатъчно, за да получи работа в моторния парк.
— Да започваме. Очевидно знаеш името на този шофьор и доста други неща.
— Доста повече, сър. Той се представя за натурализиран египтянин, бивш шофьор на домакинството на Ануар Садат, но документите му са недостоверни. Те очевидно са фалшиви, макар и много добре изработени.
— Защо е бил позволен натурализиран статус? — попита мъжът в тъмния костюм. — Тоест, според тези документи.
— Превратът на офицерите срещу Садат включваше убийството на целия му персонал. Получил е убежище.
— Дяволски умно — намеси се Хауъл. — Садат беше специален приятел на Форин офис. Тези приятели се грижеха за неговите сътрудници много повече, отколкото бихме желали, точно поради тези причини. Твърде много гнила риба в спасителните мрежи. Продължавай.
— Представя се под името Баруди. Преследвах го през по-голямата част на вечерта. Той влезе в Сохо, посети най-непочтените места, бих добавил, и се срещна с четирима души поотделно в четири бара… Тук наистина трябва да направя пауза и да похваля когото трябва.
— Моля?
— Тренировъчния курс в имението в Съсекс. Беше наистина забележително, сър. Имах предвид отнемането на лични вещи от заподозрени, когато желаем информация, която не ни е на разположение.
— О?
— Вярвам, че Джеймс говори за джебчийство — каза мъжът в тъмния костюм. — Той очевидно го е издигнал на нивото на изкуство.
— Аз успях да взема портфейлите на двама от господата. Чантичката на жената беше добре закопчана, а другият приятел сякаш нямаше джобове. Занесох ги в тоалетната и ги преснимах с джобния си апарат, после ги върнах на нашите субекти. Единият, за мое съжаление, в друг джоб, но това беше неизбежно.
— Бих казал, че това е забележително — каза председателят. — Какво научи за твърде странните познати на нашия шофьор?
— Отново същото. Шофьорските книжки и кредитните карти изглеждаха истински и сигурно са, освен имената. Все пак във всяко портмоне, нагънати на квадрат, така че да бъдат не по-големи от две пощенски марки, и напъхани в ръба на кожата стояха тези листове. — Офицерът на МИ-6 бръкна в джоба на якето си, извади четири ролки копирна хартия и ги разтегна на масата. — Прекарах моя дубликатор надолу по колоните на двата листа и това са резултатите.
— Какви са? — попита мъжът с тъмния костюм, докато другите двама вдигнаха по една ролка.
— Напечатаните редове са на класически арабски — каза мъжът от Близкия изток. — Написаните на ръка са преводи.
— Арабски? — прекъсна Хауъл. — Баярат?
— Както можете да се уверите, това са списъци на дати, часове и места…
— Това не са много точни преводи — намеси се арабинът от МИ-6, — но някои от тези места са почти непреводими. Кой го е превеждал?
— Говорих с нашия главен арабист в Челси. Отидох към девет. Не му отне много време.
— Не бих казал — каза офицерът в роба. — Той е бил запознат с текстовете и след първите няколко реда е видял ключ и е използвал фонетиката. Добър специалист.
— Какво означават те? — настоя председателят.
— Заради тях закъснях, сър. През последните три часа карах от едното място на другото — има по дванайсет във всеки списък. Бях напълно ядосан. Тогава стигнах до петото място и ми стана ясно. Проверих отново първите четири и се убедих. Сър, това са обществени телефони.
— Нашите субекти приемат разговори, очевидно не ги изпращат — предположи специалистът по Близкия изток.
— Защо казваш това? — попита англичанинът отляво до него.
— Би било просто да се запишат номерата, на които трябва да се звъни на арабски, без съмнение като се употреби диференциален плюс и минус, за да се отхвърли грешка в паметта. Такива тук няма, но в такъв случай би трябвало да има минимум деветдесет и шест и максимум сто и осемдесет цифри за запомняне.
— Да предположим, че има само един номер? — каза Джеймс.
— Възможно е — отговори арабинът, — но това предполага, че приемащите остават на едно място, което би изключило Баярат. Още повече, опасно е да се използва един номер в операция като тази. И последно, всеки профил, който сме изработили за Баярат, посочва нейната страст към секретност, което означава, че там, където е възможно, тя отказва да използва посредници.
— Аз съм убеден — каза сър Джон. — Къде и кога е следващият контакт? — каза той, преглеждайки най-близката лента пред него.
— Утре по обед, на Бромптън Роуд, Найтсбридж, пред Харъдс — отговори черният разузнавач. — Седем сутринта вашингтонско време.
— Тълпата от пазаруващи по обед тук — отбеляза тъмният костюм. — Звучи като стратегията на ИРА.
— Следващата след това? — попита шефът на МИ-6.
— Двайсет минути по-късно, на ъгъла на Оксфорд Съркъс и Риджънт.
— Още тълпи — отбеляза тъмнокожият офицер. — Най-оживеното движение.
— Не би трябвало да ти казвам какво да правиш, Джеймс — каза председателят. — Комуникационен фургон на всяко място, отворени линии към Вашингтон и подземните телефонни компютри с двата обществени телефона. Трябва да проследим разговорите.
— Да, сър. Позволих си волността да алармирам нашето отделение за комуникации, но се опасявам, че вие ще трябва да се свържете с телефонистите. Те никога няма да го приемат от мен. Мисля, че е нужна заповед от Върховния съд за проследяването.
— Заповед от Върховния съд, как ли пък не! — избухна шефът на МИ-6 и изведнъж удари с дясната си ръка по масата, веднага осъзнал, че вече не е това, което беше някога. — Бог да ми е на помощ, аз изпратих Джефри Кук към смъртта от тази стая. Картите бяха точно на тази маса и той трябваше да ми обръща страниците и да ми казва каквото не знам!… Искам тази маниакална кучка мъртва! Направете го заради мен, направете го заради офицера Кук.
— Ще бъдем на ниво, сър, обещавам ви — Джеймс стана от стола си.
— Чакай! — Сър Джон направи пауза, а напрегнатите му очи изведнъж се разфокусираха. Главата му се наклони, умът му очевидно будуваше. — Казах отворени линии към Вашингтон — това е твърде широко, твърде обхватно. Баярат има свои собствени агенти там. Трябва да го ограничим. Само една линия.
— Към кого? — попита мъжът в тъмния костюм.
— Кой замества Жилет в ЦРУ?
— Временно първият му заместник. Нашите хора го смятат за добро момче — отговори Джеймс.
— Това ми стига. Ще се свържа с него по скрамблера. Също и този приятел, който насочва Хайторн. Как се казваше?
— Стивънс, сър. Капитан Хенри Стивънс от морското разузнаване.
— Каквото и да излезе от това, си остава вътре, напълно секретно, докато тримата решим къде да го предадем.
