Саба не беше спирка за обикновените корабчета с туристи, но Хайторн го знаеше от няколкото пъти, когато беше плавал до там. Той нае самолет-амфибия и полетя към скромното пристанище на острова. Искаше да разбере всичко, но това, което откри, нямаше никакъв смисъл.
Никой от пристанището не познаваше стар човек с прислужница от Франция. Нито някой беше виждал жена, чиито външни белези да съвпадат с описанието на Доминик. Как можеха да не я знаят, висока, шокиращо бяла жена, която идва толкова често да посети чичо си? Беше странно. Момчетата от пристанището обикновено знаят всичко. Идваха лодки с провизии и провизиите трябваше да се разнасят по къщите, а доставянето се заплащаше. Беше важно за търговията да се знаят пътищата, които водят до всяка къща. От друга страна, както Доминик беше казала, чичо й беше „отшелник сред отшелниците“. Може би се снабдяваше по въздуха или от няколкото непретенциозни магазина. Сигурно не бяха нужни много провизии за един крехък стар човек и неговата прислужница.
Тайръл вървеше в убийствената жега към пощенската станция на острова. Там груб пощенски служител му каза: „Говориш глупости, драги! Няма кутия за такава личност, нито жена, която говори като френска дама.“
Тази информация беше по-странна от всичко, което беше чул по пристанището. Доминик беше му обяснила години по-рано, че нейният чичо има „съвсем солидна“ пенсия от своята фирма, която му се изпраща на острова всеки месец. Пощите по малките острови бяха несигурни. Може би Париж пращаше пенсията на своя пенсиониран адвокат по въздуха от Мартиника. Това беше със сигурност и по-надеждно, и по-ефективно.
Тайръл научи бързо от пощенския служител къде може да наеме мотоциклет — най-популярното транспортно средство на Саба. Беше просто. Служителят имаше няколко мотоциклета за даване под наем зад постройката. Всичко, което трябваше да направи, бе да остави голям депозит заедно с шофьорската си книжка и да подпише документ, че е отговорен за всички повреди и те следва да се удържат от депозита му.
Хайторн прекара приблизително три часа, трепейки се по пътищата сред хълмовете. Обикаляше от къща на къща. Понякога го посрещаха навъсени заселници, които носеха кобури с огнестрелно оръжие и бяха пазени от озъбени островни кучета. Изключение направи последното място, където се спря — един англикански свещеник, с месест нос, а лицето му — покрито с венички. Неговото огорчение беше очевидно. Веднага му предложи да се подкрепи с чаша ром и да се освежи с една баня, за да отстрани праха от тялото си. И двете предложения бяха любезно отклонени, защото посетителят бързаше. Докато Тайръл задаваше въпроси на рошавия застаряващ свещеник, неговото безпокойство ставаше очевидно.
— Наистина съжалявам, но трябва да ви кажа, че такива личности няма на острова, млади човече.
— Сигурен ли сте?
— О, да, да — свещеникът беше отговорил вяло и някак си с едва доловима ирония. — Имам периоди на просветление, когато чувствам нужда да проповядвам, както правех някога. Като странстващият свети Петър — ходя от място на място и разнасям божието слово. Схващам, че доста правомерно ме третират като стар глупак, но за известно време чувствам прояснение. Уверявам ви, че тогава съм с ума си. През изминалите две години, откакто съм тук, съм посетил всяка вила, бедна или богата, черна или бяла, веднъж, два пъти, три пъти… Няма на Саба никой с вашите описания. Сигурен ли сте, че не желаете ром? Това е всичко, което мога да ви предложа. Също отглеждам лимони и манго. Техният сок добре върви с „Крусан“.
— Не, благодаря, отче. Бързам.
— Не мисля, че въобще искаш да ми благодариш. В напрегнатия ти глас го чувствам.
— Съжалявам. Аз съм само объркан.
— Кой не е, млади човече?
Хайторн върна мотоциклета на пощенския служител. Получи си обратно шофьорската книжка и половината от депозита, без да се пазари, и се упъти надолу по пътя към морето и наетия самолет- амфибия.
Самолетът-амфибия не беше там.
Той ускори крачка, накрая се затича. Трябваше да се върне в Горда… Къде, по дяволите, беше самолетът! Бе добре завързан за кея. Пилотът и момчетата от дока го бяха уверили, че ще остане на мястото си, докато той се върне.
Тогава видя надписа, набързо надраскан с боя и закован на стълбовете. „Опасност. Пилонът е в ремонт. Лодкари, стойте настрана, докато повредата бъде отстранена.“
За бога, беше почти шест вечерта. Повърхността на водата потъмняваше, отдолу беше непроницаема поради удължаващите се сенки под залязващото карибско слънце. Никой не би поправял пилони при тези условия. Кеят можеше да се сгромоляса и да затрупа водолаза с тежестта си, без сянката отгоре да може да го предупреди. Тайръл изтича през демаркационната линия до единствената работилница, която беше далече надясно по ширналия се пристан. Виждаха се релси и тежки лебедки, потопени във водата. Нямаше никой вътре. Това е лудост! Мъже да работят под водата в този час на деня, без наблюдение отгоре, без кислород и медицинска помощ в случай на авария? Той изтича вън от работилницата и пое надолу към плажа, който водеше до стълбите на кея. Усети как един облак скри от погледа лъчите на залязващото слънце. Как можеше някой да работи по този начин? Той беше ремонтирал кораб при подобни условия, но само с наблюдение отгоре и предварително приготвени шлангове. Те бяха готови да го изтеглят при опасност. Той се качи по стълбите и внимателно излезе на кея. Облаците закриха слънцето. Сега бяха по- тъмни, дъждовни облаци.
Първото инстинктивно действие, което искаше да предприеме, беше да вдигне тежководолаза и с авторитета на морски офицер, какъвто беше, да повика всички и да им каже колко са глупави, а после да ги освободи за нощта.
Но авторитетът му намаляваше с всяка негова крачка. Нямаше никакви шлангове за въздух, нямаше въздушни мехурчета в тъмната вода. Нямаше никой на кея, нито под него. Крайбрежието беше пусто.
Изведнъж прожекторите на кея, които бяха окачени на алуминиеви стълбове, светнаха ослепително. После усети леденостудено рязване, нанесено отстрани на лявото му рамо, придружено от оглушителен изстрел. Той притисна раната и се хвърли от кея във водата. Чуваше стакатото на изстрелите. Гмурна се под повърхността. По причини, които не можеше да обясни, позволи на паниката да го води. Плува под водата толкова дълго, колкото дъхът му позволи, в посока към най-близката яхта, за която си спомняше. Пое си дъх два пъти, като показа на повърхността само лицето, за да напълни дробовете си. Продължи, докато усети твърдото дърво на корпуса на яхтата. Изкачи се до повърхността, до линията на потапяне. Пое си дъх отново и се гмурна отдолу до другата страна на яхтата. Качи се на планшира. Огледа кея. Сега той беше наполовина нашарен от залеза, наполовина огрят от прожекторите. Неговите убийци се бяха навели в края на кея и се взираха във водата.
— Suo sangue23! — извика единият.
— Non basta24! — изрева другият, като скочи в моторната лодка и пусна мотора. Даде инструкции на другия да отвърже въжето и да скочи в лодката. Лупарът25 му беше под ръка. Те започнаха да кръстосват пристанището с един калашников и един лупар в ръцете.
Хайторн се плъзгаше под планшира на яхтата, която беше достигнал. Скоро намери това, което очакваше да открие сред риболовните принадлежности — прост рибарски нож. После се прокрадна през борда и се спусна във водата. Обувките му бяха изчезнали. Събу и панталоните си, като се стараеше да запомни къде потъват, в случай, че оживее. После се измъкна от памучното си яке и странно, но си мислеше как Джефри Кук ще трябва да му плати освен парите, още и за самолета и за загубените дрехи. Заплува в тъмните води, но изведнъж осъзна, че човекът в малката лодка държи мощен прожектор, с който продължава да шари над огретите от залеза води. Тайръл се гмурна дълбоко под лодката и скоро чу над главата си мотора й.
Отмервайки движенията си, Хайторн изплува до повърхността направо зад лодката. Сграбчи металната обвивка на мотора. Главата му беше встрани от корпуса. Ръката му, в сянката, пречеше на руля да се върти. Вбесен и объркан от това, че моторът не се подчинява на командите му, кормчията се наведе през кърмата на по-малко от една стъпка до повърхността. Очите му се опулиха, виждайки ръката на Тайръл, като че ли
