оглеждаха нервно, непрекъснато бяха нащрек, очите им блестяха, пълни с омраза.
Бяха минали четири дни от клането в Ашкелон. Жената, облечена в зелена, каки униформа, със запретнати ръкави, излезе от скромното си убежище. Би било неправилно да се нарече къща. Вратата му беше покрита с черен плат, универсалния знак за смъртта. Минаващите се втренчваха в него и вдигаха поглед към небето, като прошепваха молитва за този, който си беше отишъл. От време на време един вопъл се извисяваше към Аллах да отмъсти за ужасната смърт. Защото това беше домът на водача на бригадата от Ашкелон, а жената, крачеща надолу по мръсния път, беше неговата съпруга. Макар и само жена, тя беше една от великите muquateen в тази долина на покорството и бунта. Двамата с нейния съпруг бяха символът на вярата в една кауза — сега изгубена.
Както крачеше надолу по напечената улица покрай един отворен магазин, тълпата се отдръпна, за да й направи път. Някои я докосваха внимателно, като напевно произнасяха молитви, после всички заедно започнаха монотонно: „Бая, бая, бая… бая!“
Жената не благодари на никого, а вместо това продължи напред към една дървена, подобна на барака постройка в края на пътя. Вътре бяха лидерите от долината Бекаа — Висшият съвет, които я чакаха. Тя влезе. Един човек на пост затвори вратата и тя се оказа лице в лице с деветима мъже, седнали около дълга маса. Поздравленията бяха кратки, официалните съболезнования — изречени. Председателят на комитета, един възрастен арабин, заговори от централния стол:
— Вашето послание достигна до нас. Да казвам, че беше изненадващо, ще бъде печално омаловажаване. Вие търсите смъртта.
— Така ще се присъединя по-скоро към съпруга си, нали?
— Не знаех, че сте се присъединили към нашата вяра — каза друг.
— Дали съм или не, няма значение. Моля само да ме подкрепите финансово. Вярвам, че съм заслужила тази подкрепа.
— Несъмнено — съгласи се и друг. — Вие бяхте забележителни заедно с вашия съпруг, нека почива с Аллах в Неговите градини, бяхте необикновени. И все пак аз виждам един проблем…
— Аз и онези няколко души, които избрах да дойдат с мен, ще действаме сами, за да отмъстим за Ашкелон. Ние ще си осигуряваме снабдяването и ще разчитаме само на себе си, на никой друг. Това решава ли вашия „проблем“?
— Ако можете да го направите — отговори друг лидер.
— Вече съм показвала, че мога. Трябва ли да се обръщам към архивите, за да ви доказвам?
— Не, не е необходимо — каза председателят. — Много пъти вие сте изпращали нашите врагове да ви търсят в такива невероятни посоки, че няколко наши братски правителства бяха наказани за акции, за които нищо не знаеха.
— Ако е необходимо, ще продължа тази практика. Ние… вие… имате врагове и предатели навсякъде, дори и сред вашите „братски правителства“. Властта навсякъде се корумпира.
— Вие не се доверявате на никого, нали? — попита арабинът на средна възраст.
— Това изявление ме обижда. Омъжих се за един от вас за цял живот. После го загубих.
— Извинявам се.
— Би трябвало. Какъв е вашият отговор, моля?
— Ще имате всичко, което ви е нужно — каза председателят на комитета. — Координирайте се с Бахрейн, както правехте по-рано.
— Благодаря.
— Накрая, когато стигнете Съединените щати, ще действате чрез друга мрежа. Те ще ви наблюдават, ще ви изпитват и когато се убедят, че сте наистина стоманено оръжие и не сте заплаха за тях, те ще се свържат с вас и вие ще се присъедините към тях.
— Кои са те?
— В най-тайните ни канали те са известни като Скорпионите.
1.
Залез слънце. Пострадалият едномачтов платноход, чиято гротмачта беше разбита от гръм, а платната — раздрани от ветровете в открито море, влезе на дрейф в малкия спокоен плаж на един частен остров от Малките Антили. През последните три дни, преди да се възцари мъртвото безветрие, този сектор на Карибско море беше връхлетян не само от ураган със силата на небезизвестния Хюго, но и шестнадесет часа по-късно от тропическа буря, чиито мълнии и разтърсващи земята гръмотевици опожариха хиляди палми и принудиха стотици хиляди собственици от островната верига да търсят спасение в Господа.
Голямата къща на този остров обаче беше преживяла и двете катастрофи. Тя беше направена от железобетонна конструкция и стомана и беше построена върху внушително извисяващия се хълм от северната страна — непристъпна, неразрушима крепост. Това, че почти разбитият едномачтов платноход беше успял да оцелее и да си проправи път в заливчето от отсечени скали и до малкия плаж, беше чудо. Но друго беше накарало високата черна прислужница в бяла униформа да се спусне по каменните стълби до края на водата и да стреля четири пъти във въздуха с пушка в ръката.
— Ganja3! — извика тя. — Никакви въшливи ganja тук! Махайте се!
Дългата фигура, застанала на колене на палубата, беше на жена в средата на тридесетте. Чертите й бяха остри, дългата й коса — гъста и несресана, късите гащета и блузата й без гръб — раздърпани от бурите, които е трябвало да изживее… а очите й бяха озадачаващо студени, докато наместваше мощната си винтовка на планшира и се прицелваше през телескопичния мерник. Натисна спусъка. Гръмкият изстрел разтресе покоя на островното заливче, отекна в скалите и във възвишението по-нататък. Униформената прислужница падна по лице в леко приплискващите вълни.
— Има стрелба, чух изстрели! — от кабината отдолу изскочи един млад, седемнадесетгодшен мъж, без риза, който си затягаше колана. Беше висок доста над шест стъпки, добре сложен, мускулест и красив, с чисто изваяни, дори класически черти на римлянин. — Какво става? Какво си направила?
— Това, което трябваше да се направи — каза жената спокойно. — Моля те, иди до носа на лодката и скочи, когато видиш пясък. Все още е доста светло. После ни изтегли на брега.
Той не се подчини, а се взря в простреляната фигура на плажа, като нервно потриваше ръце над отрязаните си джинси.
— Боже мой, та тя е само една прислужница! — извика той на английски език със силен италиански акцент. — Ти си чудовище!
— Така е, дете мое. Не бях ли чудовище, когато убих онези тримата, които ти вързаха ръцете? Метнаха въже около врата ти и щяха да те обесят, понеже си убил пристанищния supremo4?
— Аз не го убих. Казвал съм ти го стотици пъти!
— Те мислеха, че си ти и това беше достатъчно.
— Исках да отида до полицията. Ти не ми позволи!
— Глупавичко дете. Мислиш ли, че някога щеше да стигнеш до съда? Никога. Щеше да бъдеш застрелян на улицата, парче боклук, изхвърлено настрани, защото supremo облагодетелстваше пристанищните работници, всички бяха затънали в кражби и корупция.
— Бях разменил груби думи с него, нищо повече! Тръгнах си и пих вино.
— О, разбира се, че си го убил, след като си изпил толкова вино. Когато те намерили в малката уличка, ти си бил в несвяст, докато разбереш, че има въже около врата ти, а краката ти са на ръба на пристана… И колко седмици те крих, местейки се от едно място на друго, докато отрепките от пристанището душеха за теб, решени да те убият начаса?
— Не разбрах защо беше толкова добра към мен.
— Имах си причини… и все още ги имам.
— Господ ми е свидетел, Каби — каза младият мъж, все още втренчен в трупа на прислужницата, — аз дължа живота си на теб, но никога… никога не съм очаквал подобно нещо.
— Би ли се върнал тогава в Италия, в Порбичи, при твоето семейство, да посрещнеш отредената ти смърт?
