— Не, не, разбира се, не, сеньора Карбини.
— Добре дошъл в нашия свят, мили мой палячо — каза жената, като се усмихваше — Скачай зад борда, мой скъпи Нико… Сега!
Младият мъж направи каквото му беше казано.
— Това е тя — каза мъжът зад бюрото в тъмния офис. На дясната стена беше провесена подробна карта на Карибско море, по-специално на малките Антили — блещукащи сини петънца с остров Саба в центъра. — Може да приемем, че тя е плавала през прохода Анегада, между остров Дог и Вирджин Горда — това е единственият начин да оцелее в това време. Ако е оживяла.
— Вероятно не е — каза помощникът, който седеше пред бюрото и се взираше в картата. — Това сигурно ще ни улесни живота.
— Разбира се, че ще го улесни. — Шефът на Дьозием запали цигара. — Но за вълчицата, която оживя през най-лошото в Бейрут и долината Бекаа, искам неопровержими доказателства, преди да снема преследването.
— Познавам тези води — каза вторият мъж, който стоеше отляво на бюрото. — Бях изпратен до Мартиника по време на съветско-кубинската заплаха и мога да ви кажа, че ветровете могат да бъдат коварни. От това, което знам за разрушителната мощ на тези морета, предполагам, че не е оживяла, още по-малко с една платноходка.
— Сигурен съм, че е оживяла. — Шефът на Дьозием говореше остро. — Не мога да си позволя да предполагам. Познавам тези морета само по карта, но виждам доста естествени заливчета и малки пристанища, в които тя би могла да се отбие. Изучавал съм ги.
— Не е така, Анри. На тези острови ураганите духат една минута по часовниковата стрелка, а следващата минута — обратно. Ако такива закътани места съществуваха, те щяха да бъдат отбелязани и биха били населени. Аз ги познавам. Да ги изучаваш по картата е само едно упражнение, съвсем различно от това, да търсиш съветска подводница. Казвам ти, че не е оживяла.
— Надявам се да си прав, Ардисон. Този свят не може да си позволи Амая Баярат.
В облицования в бяло приземен телекомуникационен комплекс на ЦРУ една изолирана, заключена стая беше запазена за група от дванадесет аналитици, девет мъже и три жени, които работеха денонощно на смени по четирима. Те бяха полиглоти, специалисти по международния радиотрафик. Тук бяха и двамата най-опитни шифровчици на управлението. На всички беше наредено да не разказват на никого за дейността си, като семействата не правеха изключение.
Един мъж на около четиридесет, с риза с навити ръкави, се завъртя облегнат на въртящия се стол и погледна колегите си от среднощната смяна — една жена и други двама мъже. Беше почти четири сутринта, половината им смяна беше минала.
— При мене май има нещо — каза той, без да се обръща към някого.
— Какво? — попита жената. — Нощта е тъпа, що се отнася до мен.
— Направи я интересна, Рон — каза мъжът, който беше най-близо до говорещия. — Радио Багдад ме унася в сън със своите безсмислици.
— Опитай Бахрейн, не Багдад — каза Рон, вдигайки една разпечатка, излязла от принтера и положена в кошчето за събиране на разпечатки.
— Как върви с богатите народи? — третият мъж вдигна поглед от екрана на компютъра си.
— Това е много точно — богатите. Нашият източник от Бекаа подхвърли, че половин милион щатски долара са били прехвърлени на кодирана сметка в Цюрих, предназначени за…
— Половин милион? — прекъсна го вторият мъж. — За тях това е кокоша курешка.
— Не съм ви казал за къде е предназначена сумата, нито начина на прехвърлянето й. Банката на Абу Даби, до Цюрихската швейцарска кредитна…
— Но това е маршрутът на долината Бекаа — изненадано каза жената. — Местоназначение?
— Карибско море, точното място е неизвестно.
— Намери го!
— В момента е невъзможно.
— Защо? — попита другият мъж. — Защото не може да се потвърди ли?
— Много добре е потвърдено, и то по най-лошия възможен начин. Нашият източник е бил убит един час след като е информирал човека от нашето посолство, един служител по протокола. Той пък е отзован с най-голяма бързина.
— Бекаа — каза спокойно жената. — Карибско море. Баярат.
— Ще осигуря да се съобщи по факса на О’Райън. Нужен ми е неговият съвет.
— Ако днес е половин милион — каза третият мъж, — то утре ще бъдат цели пет, веднъж само каналът да се потвърди.
— Познавах нашия човек в Бахрейн — каза тъжно жената. — Той беше добро момче. Имаше чудесна жена и деца. Дяволите я взели тая Баярат!
— Нашият човек в Доминик летя на север и потвърждава информацията, която французите ни изпратиха. — Шефът на британското разузнавателно управление се приближи до масата в центъра на заседателната зала.
Голям, солиден атлас, един от хилядите по рафтовете, съдържащи подробни карти на всякакви райони от света, покриваше масата. Позлатените букви върху черната корица на атласа гласяха: Карибско море — Винвърд и Линвърд острови. Антилски острови. Британски и САЩ територии.
— Открийте прохода Анегада, моля! — обърна се той към сътрудника.
— Разбира се. — Другият мъж в залата се насочи бързо към картите, тъй като забеляза смущението на шефа си, което беше причинено не от обстановката, а от парализираната му дясна ръка, която не би му позволила да отгърне атласа. Сътрудникът разтвори тежките платнени страници и запрелиства, докато стигна въпросната карта. — Ето го… Боже мой, никой не би могъл да стигне толкова далеч при тези бури. Не и платноход с тези размери.
— Може и да не е успяла.
— Да успее какво?
— Да пристигне.
— От Басе-Тере до Анегада само за три дни? Не бих казал. Трябва да е била в открито море повече от половината време, за да стигне толкова бързо.
— Ето защо съм ви повикал тук. Познавате района доста добре, нали? Работили сте там.
— Ако съществува някой, когото можете да приемете за експерт, предполагам, че това съм аз. В продължение на девет години летях с един самолет, тип „Сиксер“, от базата в Тортола, и оглеждах това проклето място — почти приятен живот всъщност. Все още поддържам контакти със стари приятели. Те всички мислеха, че съм просто забавен чудак, който обича да прелита от остров на остров.
— Да, четох доклада ти. Ти свърши забележителна работа.
— Студената война беше на моя страна и бях четиринадесет години по-млад, но и тогава не бях млад човек. Не бих седнал на руля на двумоторен самолет над тези води, колкото и да е мощен.
— Да, разбирам — каза шефът, като се навеждаше над картата. — Следователно твоето експертно мнение е, че тя не би могла да оживее.
— Не би могла е най-точното. Нека кажем неправдоподобно, клонящо към невероятно.
