президента на Съединените американски щати.
— Какво?…
— И терористът е жена, която е възможно точно сега да потегля насам.
— Безумно! Това е лудост!
— Лудост беше някога и Далас… Донесението, което получихме от долината Бекаа, е, че ако това убийство стане, ще го последват още три — на премиер-министъра на Англия, президента на Франция и главата на израелското правителство. Всичко ще стане бързо. Сигналът е убийството на президента.
— Това е невъзможно!
— Видя какво се случи на Сейнт Мартин с Чарли и твоя самолет, независимо от максималната засекретеност. Това, което ти не знаеш, е, че дълбоко законспириран екип от агенти на ФБР беше избит в Маями. Те извършваха постоянен надзор, свързан с тази операция. А аз бях почти убит на Саба. Там изпаднах в една невероятна ситуация, защото някой беше научил, че съм вербуван наново. Има изтичане на информация в Париж и Вашингтон. Лондон все още е загадка. Според моя приятел, когото с неудоволствие признавам за страшен разузнавач от МИ-6, тази жена и нейните хора имат източници, които никой никога не е сънувал. Това достатъчен отговор ли е на въпроса ти, лейтенант Пул?
— О, боже мой! — достигна дрезгавият глас на майор Нелсън по радиото на Пул.
— Да — каза лейтенантът, като погледна надолу към торбичката, в която стоеше радиостанцията. — Беше отворено, надявам се, че нямаш нищо против. Спестявам ти да го повтаряш отново.
— Мога да понижа и двамата до редници за това! — избухна Хайторн. — Не ви ли мина през ум, че някой в тази къща може да има честотен скенер?
— Корекция — каза гласът на Нелсън по радиото. — Това е военна линия, извън честотния обхват от две хиляди метра. Ние сме подсигурени… Благодаря ти, Джаксън. Мисля, че сега може да продължим. Благодаря и на тебе, мистър Хайторн. Понякога войската трябва да има и нюх, сигурна съм, че разбираш това.
— Разбирам, че вие двамата сте невъзможни! Край на толерантността… Къде си, Кати?
— Около четиристотин стъпки на запад от пещерата. Изчислих, че се връщате там.
— Влез вътре, но стой потопена най-малко четирийсет стъпки от брега. Не знам възможностите на отражателните стопове.
— Съвсем правилно. Прекъсвам.
— Прекъсвам — каза Пул, като се пресегна към торбичката и изключи станцията.
— Беше мръсен трик, Джаксън.
— Наистина беше, но погледни колко много научихме. Отначало беше Чарли, сега разбирам, че са много повече.
— Не забравяй Манчини, твоя заместник — Сал. Той би те гръмнал в небето, без да се замисли.
— Не искам да мисля за него.
— Тогава недей. — Тайръл посочи надолу към пещерата. — Нека влезем. — Двете черни фигури се движеха като блуждаещи силуети. Вървяха зигзагообразно по нанадолнището към пещерата. — По корем — прошепна Хайторн в микрофона, когато стигна плажа. — Ще пропълзим по тези храсталаци. Ако не греша, това е стена.
— Добре, ще бъда една истинска маймуна! — възкликна Пул. Когато бяха вече на стръмната стълба от лозови клони по дигата, той промуши ръката си през листака. — Наистина е стена, чист бетон.
— Има повече метални подпори, отколкото се слагат по пистите на летищата — добави Тайръл. — Това е укритие от бомби, не е правено само за тайфуни или урагани. Стой ниско!… Хайде, струва ми се, че ще попаднем на още няколко изненади.
Така и стана. Първата беше един слой от зелени чимове, които покриваха спускаща се редица от стълби, водеща някъде в хълма, точно под върха.
— Това не може да се засече от въздуха — каза лейтенантът.
— Това е целта, Джаксън. Който и да е тук, той не ни постила червен килим.
— Трябва да е много особен индивид.
— Бих казал, че си прав. Стой наляво и се плъзгай като змия.
Двамата поеха пътя си нагоре по корем, стъпка след стъпка по покритите стъпала. Движеха се бавно, безмълвно, докато стигнаха площадката на каменното стълбище, което, изглежда, водеше до очертаващата се, покрита с палми постройка отвъд. Хайторн повдигна зеления килим и откри пътека, покрита с плочи.
— Боже мой, толкова е просто — прошепна той на Пул. — Може да се направи във всяка къща в провинцията или на брега и никога да не се забележи от въздуха или водата.
— Разбира се — съгласи се офицерът от авиацията, впечатлен. — Тази работа с тревата е просто нещо, но онези палмови дървета са голяма работа.
— Какво?
— Те са фалшификат.
— Фалшификат?
— Ти не си момче от провинцията, командире. Най-малкото от Луизиана. Палмите са оросяват в ранните утринни часове. Промяната на температурата е причина те да са живи. Погледни, няма и следа от влага по тези листа. Те не са нищо друго освен големи, мъртви, памучни цветя, твърде големи за стеблата си, които вероятно са от пластмаса.
— Което означава, че са някакво покритие, камуфлаж.
— Вероятно са свързани с компютър и лесно се управляват, ако въведеш програмата им в твоята техника.
— Хм.
— Хайде, Тай, просто е. Като вратите на гаражите, които се отварят, щом фаровете попаднат на рецепторите им. Това е точно обратно. Небесните и морските сензори хващат непознатото и екипировката заработва. Те затварят магазина.
— Само това?
— Да. Самолет или лодка, които се приближават твърде близо, да кажем три или четири хиляди стъпки нагоре и две-три мили по вода, се засичат от дисковете. Те пращат информацията до компютъра и машините се активират, подобно на гаражните врати, затварящи се от отдалечен пулт. Бих могъл да конструирам система като тази за няколко хиляди долара, но Пентагонът не желае да чуе.
— Ще докараш икономиката до банкрут — прошепна Хайторн.
— Това казва и баща ми, но малката ми сестра е съгласна с мен.
— На вас, младите, принадлежи бъдещето…
— Какво ще правим сега? Ще вървим през тези памучни листа, за да съобщим за себе си ли?
— Не, няма да вървим. Ще пълзим много тихо около тези големи памучни листа и ще се стараем да не съобщят за нас.
— Какво търсим?
— Каквото можем да видим.
— Какво тогава?
— Зависи какво ще видим.
— Пълен си с всякакви планове.
— Някои неща не можеш да сложиш в компютъра, млади човече. Хайде.
Те пълзяха по твърдата, остра зойска64 трева, предпочитана за ливадите в Карибския район, посадена около коренищата на фалшивите палми. Двамата мъже оглеждаха машинарията и опипваха „кората“ на първото стебло. Хайторн посочи едно ниско прекъсване в зеленината, за да покаже на лейтенанта, че трябва да го последва.
Един зад друг те пропълзяха през тунел от боядисана материя до мястото, което се падаше точно под линията светлина, идваща от тънък процеп. Двамата безшумно се изправиха и погледнаха вътре. Не се забелязваше никакво движение — Тайръл разшири процепа. Това, което видяха, беше изумително.
Къщата наподобяваше ренесансова вила на дож. Огромни арки отвеждаха от една зала към друга. Позлатен, изваян мрамор навсякъде, по белите стени гоблени, явно оригинали. Една фигура влезе в полезрението — възрастен мъж в моторизирана инвалидна количка. Той пресичаше коридора-арка от една стая към друга. Изчезна от погледа им, но беше последван от един рус гигант, чиито масивни рамене
