— Прибрани са обратно в кучкарника — каза padrone. Погледът му бе твърд, в гласа му звучеше презрение. — Вратата се затваря автоматично.
— За какво са другите бутони?
— Те не те засягат сега. Първите три са за моята лична прислужница и двамата придружители. Прислужницата вече не е с нас, а вие убихте главния ми бодигард. Последните два са за кучетата.
— Лъжеш. Едно от тези е за лоста в бараката. Той освободи кучетата.
— Той получава сигнала където и да е, и ако има гости или нов персонал на острова, трябва да стои при кучетата, за да може да ги контролира. Често хора с по-малко интелект говорят на животните далеч по- добре от нас, интелигентните… Мисля, че е въпрос на по-голямо взаимно доверие.
— Ние не сме гости тук, така че кой е нов?
— Моите двама придружители, включително този, когото убихте. Те са тук по-малко от седмица и кучетата не са свикнали с тях.
Хайторн се наведе и отвърза ръцете на стареца. После отиде до ниска мраморна масичка, където имаше златен съд с кърпи за бърсане на лице. Той го взе и го донесе до padrone. Подсуши драскотините.
— Разстройва ли те кръвта?
— Ни най-малко. Като помисля в какво си замесен… когато мисля за Маями и Саба, за Сейнт Мартин и тази кучка-психопат… гледката на твоето тяло за мен е едно особено удоволствие.
— Аз съм замесен само в това, да удължавам живота на моето нещастно тяло — каза старият италианец, като попиваше дясното си ухо. После положи един тампон на лявата си буза. Аз съм един инвалид, изживяващ последните години от живота си в изолиран лукс, който заслужавам. Не съм направил нищо незаконно, само забавлявах няколко високо ценени приятели, които се свързват с мен по сателитния телефон или прелитат дотук да ме посетят.
— Да започнем с твоето име.
— Нямам име, аз съм само padrone.
— Да, чух това в бараката… и веднъж на Саба, където двама мафиоти подкупиха екипажите на пристанището и се опитаха да ме убият.
— Mafiosi? Какво знам аз за мафията?
— Един от двамата на Саба, този, който оживя, разказа много неща, когато се озова лице в лице с перспективата да плува сред акулите с кървящо рамо. Имам чувството, че когато ти вземем отпечатъците на пръстите и ги изпратим в Интерпол, бързо ще научим кой си. И няма съмнение, че ще се окажеш един сладък стар дядо, който обича да си играе на монетни автомати.
— Наистина ли? — padrone сне тампона и пусна своята грозна, арогантна усмивка на Хайторн, като обърна ръцете си нагоре и показа дланите си. Тайръл беше отвратен и слисан. Краищата на всеки пръст бяха съвсем гладки. Плътта е била изгорена много отдавна и заменена с гладка, присадена човешка или животинска кожа.
— Ръцете ми бяха изгорени от немски танк през Втората световна война. Винаги съм бил благодарен на американските военни лекари, които се съжалиха над младия партизанин, който се биеше заедно с техните войски.
— О, това е прекрасно — каза Тайръл. — Предполагам, че си бил награден.
— За нещастие, никой от нас не можеше да си го позволи. По-фанатичните от фашистите бяха известни с това, че вземат награди за убити партизани. Всичките ни архиви бяха унищожени, за да предпазим себе си и семействата си. Трябваше да направите същото във Виетнам.
— Наистина красиво.
— Така че виждаш… нищото.
Нито Хайторн, нито старецът усетиха, че слабата, облечена в черно фигура стои под арката. Беше се приближил тихо, гледаше и слушаше.
— Ти беше почти прав — каза лейтенантът. — Нямаше почти нищо, но почти. Системата ти е страхотна, бих казал, но всяка система е толкова добра, колкото личността, която я използва.
— Какво значи това? — попита Тайръл.
— Тази апаратура може да прави всичко, дори лунна светлина. Била е използвана от някой, който знае да изтрива паметта. Правил е точно това. На всеки диск е чистено, с изключение на три файла от края на последния. Сигурно го е използвал друг, защото не е изтрил паметта.
— Би ли говорил английски, а не компютърен език?
— Извадих три телефонни номера. После проверих къде се намират. Единият е от Швейцария и, кълна се в моите „хъш-пъпис“67, това е банка. Вторият беше в Париж, третият — Палм Бийч, Флорида.
11.
Още щом се изтегли до входа с козирката на хотел „Брейкърс“ в Палм Бийч, бялата лимузина беше заобиколена незабавно от един портиер със златни ширити, от помощника му и трима пиколо в червени униформи. Това беше сцена, напомняща в модернизиран вариант за La Belle Epoque68 — господарите и слугите знаят местата си, доволни са от привилегиите си и са въодушевени в покорството. Най-напред изплува внушителна гранддама на средна възраст, с масивна фигура, в тоалет от последната колекция на Via Condotti, прочутата римска улица на изискания стил. Широкополата шапка над копринената рокля на цветя хвърляше игриви сенки върху лице с лек загар, издаващо потомствена аристократичност. Чертите му бяха ясни и хармонични, кожата — превъзходно гладка, но тези неща човек можеше по-скоро да си представи, отколкото да види.
Амая Баярат вече не беше дива, развлечена терористка на сал в морето, нито униформен боец от долината Бекаа или старомоден бивш пилот от военната авиация на Израел. Сега тя минаваше за една от най-богатите жени в Европа. Контеса Кабрини имаше брат, индустриалец в Равело, който беше дори по- богат.
Тя отметна грациозно назад главата си и се усмихна, докато от лимузината слизаше висок, изключително красив млад мъж — сияен в тъмносиния си блейзър с качулка, в сивопепеляв спортен панталон и оригинални кожени мокасини Imperial.
Управителят на изискания хотел в официален костюм се отправи към тях с двамата си асистенти. Единият беше италианец, преводач. Последваха любезности и поздравления на двата езика, след което контесата — леля на барона — вдигна ръката си и сподели:
— Младият barone би предпочел да се обръщате към него на английски. Предстоят му важни решения във вашата знаменита страна и желае да усвои добре езика. Отначало няма да разбира всичко, което казвате, но е настойчив в желанието си, затова аз ще превеждам, ако се затрудни.
Когато доста обемистият багаж беше прибран от пиколото, управителят застана до Баярат и каза тихо:
— Мадам, не сте длъжни да понасяте това неудобство, за чието отстраняване не би трябвало да имате грижа, но тук пристигнаха репортерите и фотографите на няколко местни вестника. Те са в една от нашите най-големи заседателни зали. Биха искали да се срещнат с младия барон, естествено. Нямам никаква представа как им е било съобщено за пристигането му, но мога да ви уверя, че информацията не е излязла от този хотел. Репутацията ни за съхраняване на факти с поверителен характер е ненакърнима.
— О, някой е бил нетърпелив! — възкликна контеса Кабрини с покорна усмивка. — Не се тревожете, Signor Amministratore69, това се случва при всяко пътуване до Рим или Лондон. В Париж е невъзможно. Франция изобилства от лъжливи аристократи и социалистическата преса не им обръща внимание.
— Вие можете все пак да избегнете това. Взел съм мерки за спокойствието ви. Затова сметнах за най- добре да ги настаня в заседателната зала.
— Не, всичко ще е наред. Ще поговоря с barone-cadetto да отделим на журналистите няколко минути. В крайна сметка той е тук, за да печели приятели, а не да настройва враждебно вашите вестници.
— Тогава ще отида да ги известя, освен това ще дам да се разбере, че срещата трябва да бъде кратка. Полетът с реактивен самолет е винаги толкова уморителен…
— Не, сеньор, не трябваше да казвам това, но се налага. Той пристигна не днес, а вчера и си купи
