лейтенантът, гледайки Саймън.
— О, аз ще си бъда тук — отвърна пилотът. — Къде, по дяволите, да ида?
Авиодиспечерът го нямаше никъде из кулата, макар че другите лесно го разпознаха по описанието на пискливия глас. Името му беше Корнвал и неговите колеги го бяха прикривали със страх през последните четирийсет и пет минути. Толкова важно беше неговото присъствие, че бяха извикали друг диспечер да го замести.
Диспечерът беше намерен в храстите наблизо, с кървавочервено петно в средата на челото. Полицията на летището беше алармирана и разпитът продължи три часа. Отговорите на Тайръл бяха отговори на професионалист, смесица от незнание, невинност и загриженост за един приятел, когото никога не беше виждал.
Освободени, накрая Хайторн и Пул дадоха газ към публичния дом на Стария Хуан.
— Сега ще оправя вратата — каза обърканият сърдит лейтенант, насочвайки се надолу към сутерена, докато изтощеният Хайторн се просна в мекия фотьойл. Собственикът на заведението беше захъркал на дивана. След минута Хайторн също заспа.
Слънцето връхлиташе през прозореца, докато Тайръл и пилотът седяха, търкаха очи и се опитваха да се нагодят към реалността на деня. Сред стаята на един зелен шезлонг лежеше Пул и неговото меко, обаятелно хъркане разкриваше един фин човек, какъвто беше той всъщност. На мястото на разбитата предна врата сега имаше съвсем приемлив заместител. Беше поставил дори летвичката над горния плот.
— Кой, по дяволите, е тоя? — попита преживяващият тежък махмурлук Алфред Саймън.
— Моят военен шарже-д’афер — отговори Хайторн, като се изправи несигурно на крака. — Не прави нищо срещу мен, защото той ще те направи на трески с единия си крак.
— Както се чувствам сега, и Мини Маус би могла да го направи.
— Значи днес няма да летиш.
— О, не, достатъчно си уважавам рефлексите, за да се приближа до самолет.
— Радвам се да го чуя. Уважение към нещо друго явно изобщо не ти е останало.
— Не ми трябват лекции, моряко. Просто трябва да знам, че можеш да ми помогнеш.
— Защо? Човекът беше мъртъв.
— Какво?
— Чу ме. Авиодиспечерът беше застрелян. Куршум в средата на челото.
— Исусе Христе!
— Може би си казал на някого, че сме тръгнали към него?
— Как? Ти изскубна телефона!
— Сигурен съм, че има и други…
— Още един в моята стая на третия етаж, но ако си мислиш, че в моето състояние снощи съм могъл да стигна дотам, тогава явно съм си сбъркал професията. Трябваше да стана актьор. А и защо? Аз искам помощта ти.
— Логиката е на твоя страна… Тогава сигурно сме били проследени дотам. Който и да е бил, е знаел, че сме те намерили, но е знаел и че търсим човек, свързан с тебе.
— Знаеш какво говориш, нали? — студените очи на Саймън бяха вперени в Хайторн. — Ти казваш, че след като аз съм брънка от веригата, бих могъл да бъда следващият. С куршум в моето чело!
— Мина ми и тази мисъл…
— Добре, за бога, направи нещо!
— Ти какво предлагаш?… Защото след три следобед имам друга работа. Няма да съм тук.
— И ще ме оставиш в тази бъркотия?
— Можем да кажем и така — отвърна Хайторн, поглеждайки часовника си. — Шест и петнайсет е, така че имаме цели девет часа, за да измислим нещо.
— Ти би могъл да ми осигуриш охрана само за девет шибани минути?
— Не е толкова лесно. Парите на данъкоплатците, използвани да се укрие един американски пилот, който пък се оказва собственик на публичен дом? Помисли си за реакцията на Конгреса.
— Помисли си за живота ми!
— Снощи ме предизвика да натисна спусъка…
— Бях пиян, за бога! Ти си толкова гадно чист. Никога не са те прецаквали.
— Ще се направя, че не съм чул това. Все още имаме девет часа, така че да започваме да мислим. И колкото по-добре мислиш, толкова по-бързо ще мога да ти осигуря охраната… Как те наеха първия път?
— По дяволите, беше преди една година. Едва си спомням…
— Спомни си веднага!
— Беше един едър мъж като тебе, но със сива коса. От висшата класа. С красиво лице — като тези по модните списания. Той дойде при мен и ми каза, че цялата мръсотия за мен може да бъде изтрита от архивите, ако направя това, което ми поиска.
— А ти направи ли го?
— Защо не? Започнах да транспортирам кубински пури — можеш ли да повярваш, кубински пури. Пускаха ги с парашути във водонепромокаеми кашони на четирийсет мили от Флорида.
— Наркотици — каза Хайторн, без да задава въпроси.
— Сигурно беше, че не са пури.
— И ти продължи да го правиш?
— Нека ти кажа нещо, капитане. Имам две деца в Милуоки, които дори не съм виждал, но са мои. Аз не пласирам наркотици. Когато усетих какво ме карат да правя, им казах, че се отказвам. Тогава големият мъж ми даде да разбера, че правителството ще ме погне. Или трябваше да правя това, което искаха, или отивах в затвора. Нямаше да мога да пращам повече пари в Милуоки. За двете деца, които никога не съм виждал.
— Ти си много объркан човек, господин пилот.
— Разправяй ми ги ти. Имам нужда от питие.
— Барът ти е наблизо. Вземи си едно и продължи да мислиш бързо.
— Добре — каза разчорленият собственик, понасяйки се към бара. — Тук един-два пъти в годината идваше някакъв кучи син с връзка и сако и искаше най-добрия тостер…
— Тостер?
— Орален секс, как да ти обясня?
— И?
— Прекарваше добре, но никога не докосваше момичето, нали разбираш?
— Не е точно по моята част.
— Никога не си сваляше дрехите.
— Е, и?
— Е, това не е съвсем нормално. Станах любопитен и накарах едно от моите момичета да му сложи ракета…
— Ракета?
— Малко прах в напитката, която го изпраща временно в небитието.
— Благодаря ти.
— И познай какво намерихме? В портфейла му имаше няколко паспорта, кредитни карти и цяла топка зелени. Оказа се адвокат от една богата фирма във Вашингтон.
— Какво беше заключението ти?
— Не знам, но не е нормално, разбираш ли?
— Не съм много сигурен.
— Един такъв баровец би могъл да ходи по първокласни бардаци. Защо му е да идва тук?
— Явно му е трябвало. Дискретност, нали се сещаш.
— Може да е така, може и да не е. Момичетата ми казват, че той винаги ги разпитва. Кои са ми клиенти, има ли сред тях араби или негри. Разни такива неща, дето нямат нищо общо със стария нормален секс.
