— Считаш, че е бил канал?
— Не знам какво означава това?
— Някой, който пренася информация, но не е задължително да знае от кого и за кого.
— Нещо такова.
— Можеш ли да го разпознаеш? Паспортите му сигурно са били фалшиви.
— Разбира се. Класическите типове тук си личат — пилотът си наля половин чаша с канадско уиски и я пресуши на няколко глътки. — Similis similis curantor — промърмори той, като затвори очи и примлясна.
— Моля?
— Една стара средновековна поговорка. Означава „клин клин избива“.
— Добре, имаме два класически типа: мъжът, който те е вербувал, и адвокатът от Вашингтон, който не си сваля дрехите в публичния дом. Какви са имената им?
— Вербуващият се наричаше господин Нептун, но не съм го виждал от години. Името на правния копой е Ингерсол, Дейвид Ингерсол, но както казах, това може да е фалшиво име.
— Ще го проверим… Преди Горда каква беше последната ти работа?
— Ами тукашната. Освен всичко това място е законен туристически биз…
— Имам предвид с този, който те е вербувал — прекъсна го Тайръл.
— Да летя над морето, обикновено веднъж на седмица, понякога два пъти, до един малък остров, който трудно можеш да намериш на картата.
— С пещера, малък док и къща, построена на хълма.
— Да! Ти откъде знаеш?
— Няма го вече.
— Острова?
— Къщата. Какво доставяше там? Или кого?
— Главно храна. Много плодове, зеленчуци и прясно месо — който и да е живял там, не е обичал замразени продукти. И посетители, гости за деня, които връщах късно следобед: те никога не оставаха за през нощта. Освен веднъж.
— Какво искаш да кажеш? Кой беше?
— Никога не се споменаваха имена. Беше жена, и то много готина.
— Жена?
— И още как, приятел. Французойка, испанка или италианка, не знам каква, но беше дългокрака, на около трийсет години…
— Баярат! — прошепна Хайторн на себе си.
— Какво каза?
— Нищо. Кога я видя за последен път? Къде?
— Преди два дни. Свалих я на острова, след като я взех от Сейнт Бартелеми.
Тайръл изпъшка и не можа да си поеме дъх. Лудост! Доминик?
16.
— Ти лъжеш! — Хайторн сграбчи пилота за ризата, а той изпусна чашата си, която се разби на пода. — Кой, по дяволите, си ти? Първо наричаш с името ми убиеца от твоя шибан самолет в Горда, а сега ми казваш, че една приятелка, много близка приятелка, е лудата кучка, която половината свят търси! Ти си един проклет лъжец! Кой те накара да го направиш?
— За какво е тази дандания? — изненадан, Джаксън Пул се събуди от шума и преметна краката си през шезлонга.
— Пусни ме, глупако! — пилотът се вкопчи в бара, за да се закрепи. — Ти си с обувки, а аз не съм и целият под е в стъкла.
— И след десет секунди ще ги помета с лицето ти? Кой ти каза да направиш това?
— За какво говориш, по дяволите?
— Отново се повтаря Амстердам! Какво знаеш за Амстердам?
— За бога, никога не съм бил там!… Пусни ме!
— Жената от Сейнт Бартелеми! Със светла или тъмна коса беше?
— Тъмна. Казах ти, италианка или испанка…
— Колко висока?
— С токове някъде колкото мен.
— Цветът на лицето?
— Имаше тен, от слънцето…
— С какво беше облечена?
— Не знам…
— Мисли!
— Бяло, беше в бяло — рокля или нещо всекидневно.
— Кучи сине, ти лъжеш! — извика Тайръл, притискайки гърба на мъжа върху бара.
— Защо ми трябва, по дяволите?
— Той не лъже, Тай — каза Пул. — Няма нито силата, нито смелостта да го направи. Съсипан е.
— О, господи! — Хайторн отпусна ръцете си и загърби другите двама, полушептейки, полумолейки се: — О, боже, боже, боже! — Тръгна бавно към прозореца, гледаше към мръсната улица, очите му блестяха, а от гърдите му се откърти гърлен рев. — Саба, Париж, Бартелеми — само лъжи. Амстердам, Амстердам!
— Амстердам? — попита пилотът невинно, докато се отдалечаваше внимателно от бара, избягвайки натрошените стъкла.
— Млъкни — каза Джаксън тихо, гледайки треперещата фигура на Тайръл Хайторн до прозореца. — Човекът е наранен, прасе такова!
— Какво общо има това с мен? Какво съм направил?
— Сигурно каза нещо, което той не искаше да чуе.
— Аз само му казах истината.
Изведнъж Хайторн се обърна гневно с изцъклени, изпълнени с ужас очи.
— Телефон! — извика той. — Къде е другият ти телефон?
— Три етажа по-нагоре, но вратата е заключена. Ключът е някъде наоколо.
Пилотът успя да каже само това. Тайръл прескачаше по три стъпала, трополящите му крака отекваха из стария публичен дом.
— Твоят капитан е маниак — каза собственикът. — Какво искаше да каже с това, че съм използвал името му преди? Онзи от самолета каза точно, точно като стрелка на компас: „Името ми е Хайторн.“ Сигурно го повтори три пъти.
— Излъгал те е. Това е Хайторн.
— Свети…
— Няма нищо свято в цялата тази проклета работа — каза Пул спокойно.
Хайторн блъсна няколко пъти с рамо вратата на частния апартамент на пилота на третия етаж. Ключалката поддаде на петия път. Той се втурна вътре и изведнъж се разяри от чистотата на отворените стаи. Очакваше да види пълна бъркотия, а вместо това се оказа в жилище, подредено като за изложба — мека мебел, смесица от скъпа кожа и тъмно дърво, стените бяха с ламперия от светъл дъб, по тях висяха скъпи репродукции на импресионисти — приглушена светлина, приятни фигури и още по-приятни градини. Човек се губеше из тези стаи.
Къде беше телефонът? Тайръл мина през арката в спалнята. Навсякъде, по бюрото, по нощните шкафчета, на масата имаше снимки в рамка на две деца, едни и същи, на различна възраст. Тук беше и телефонът — на масата от дясната страна на леглото. Той се затича към него, вадейки листа с номера в Париж от джоба на якето си. Отново бе спрян от една снимка. Беше на двама младежи, момче и момиче, привлекателни, поразително еднакви. Господи, те са близнаци — помисли си Хайторн. Бяха облечени в колежански униформи, момичето с плисирана пола и бяла блуза, момчето с тъмен блейзър и шарена вратовръзка. Те стояха усмихнати до една табела, на която пишеше:
