— Откъде да знам, капитане. Аз съм пилот, не психиатър.
— Нито пък аз, но разбирам какво ям, когато нагълтам кактус.
— Звучи умно, но не разбирам какво искаш да кажеш.
— Аз не съм умен, просто опитен. Ван Ностранд, по причини, които не мога да разбера, е искал квитанцията да бъде открита.
— След смъртта му?
— Разбира се, че не. Той не е очаквал да умре. Бил е на път за Шарлот, Северна Каролина, но е искал тя да бъде намерена.
— От кого?
— От някой, който би направил връзката с нещо, което не се е случило. Трябва да се оставим на интуицията. Огледай се наоколо. Навсякъде. Провери книгите, които не са по рафтовете, бара, всичко…
— Какво да търся?
— Всичко, което е скрито… — той спря изведнъж. — Чакай. Угаси осветлението!
Нелсън изключи горната лампа, а след това и тази на бюрото.
— Какво става, Тай?
— Идва някой с фенерче, виждам едно светло кръгче в тревата. Това е нашият непознат.
— Какво прави?
— Върви право към този прозорец…
— След като угасих светлините?
— Добър въпрос. Той не спря, нито направи пауза, когато ги изключи. Просто продължава да върви напред като някакъв робот.
— Намерих фенер! — прошепна Нелсън зад бюрото. — Мисля, че видях един в долното чекмедже. Права бях.
— Промъкни се оттам и ми го търкулни.
Кати го стори и Тайръл го пое с лявата си ръка, докато подобната на зомби фигура продължаваше към маршрута си към къщата. След секунди тя достигна прозореца. Изведнъж истеричен писък разкъса тишината.
— Излизай от там! Нямаш право да влизаш в стаите му. Ще кажа на господин Ван. Той ще те убие!
Хайторн включи фенера, с насочен към главата на фигурата пистолет. За негово учудване, това беше една стара жена с дълбоки бръчки, напълно побеляла коса и скъпа тъмна рокля. Тя стискаше напоения с кръв дневник от къщичката в лявата си ръка. Нямаше оръжие, само едно фенерче-химикалка. Беше внушителна със святкащия си от гняв поглед.
— Защо ще иска господин Ван да ни убива? — попита Тайръл спокойно. — Тук сме по негово желание, самолетът му ни докара. Както може да видите от счупения прозорец, той имаше причини да иска помощта ни.
— Значи вие сте от неговата армия? — попита старата жена с по-нисък, макар и все още рязък глас с лек акцент.
— Неговата армия? — Тай отклони лъча на фенерчето от лицето на старата жена.
— Неговата и на Марс, разбира се — жената спря, сякаш да поеме въздух.
— Разбира се. Нептун и Марс, нали така?
— Така е. Той казваше, че един ден ще ви се обади. И двамата знаехме, че този ден идва, нали разбирате.
— Какво идва?
— Бунтът, естествено. — Жената отново задиша тежко, погледът й се замъгли. — Ние трябва да защитим себе си, всичко наше и всеки, който е с нас!
— От бунтовниците, разбира се — Хайторн изучаваше напрегнатото лице. Въпреки че беше развълнувана, нейното излъчване и държание, дори при гняв и страх, говореха за някакъв аристократизъм. От Южна Америка ли беше? Говореше с акцент, испански или португалски. Португалски? Рио де Жанейро? Марс и Нептун. Рио?
— От човешките боклуци, ето от кого! — гласът й беше толкова близо до писък, колкото й позволяваше възпитанието. — Нилс работи през целия си живот, за да подобри участта им, да направи нещата по-добри, а те искат единствено още и още и още! Не заслужават нищо! Те са мързеливи и покорни — правят само бебета, а не работят.
— Нилс?…
— За вас господин Ван — жената се закашля.
— Но не и за вас… естествено.
— Скъпи млади човече, аз съм от години с момчетата, от самото начало. По-рано бях тяхна домакиня… всички онези славни партита и банкети, дори техните собствени карнавали! Великолепни!
— Сигурно са били велики — съгласи се Тайръл, кимайки. — Но все пак трябва да защитим себе си и всеки, който е с нас. Затова взехте дневника, нали? Аз го скрих в пръстта, под храстите.
— Това вие ли бяхте? В такъв случай сте глупак! Нищо важно не бива да бъде изоставяно, не го ли разбирате? Ще кажа на Нилс за небрежността ви.
— Изоставяно?…
— Тръгваме сутринта! — прошепна бившата домакиня на Марс и Нептун и се закашля отново. — Не ви ли е казвал това?
— Да, каза ми. Подготвяме се.
— Всичко е подготвено, глупак такъв! Брайън току-що излетя с нашия самолет, за да уреди последните подробности… Португалия! Не е ли прекрасно? Вещите ни вече са изпратени… Къде е Нилс? Трябва да му кажа, че съм свършила.
— Той е горе, проверява… личните си вещи.
— Но това е смешно. Брайън и аз почистихме всичко тази сутрин, нищо не пропуснахме. Оставих само дрехите му, пижамата и тоалетните принадлежности. Те може да потрябват на онези араби!
— Араби? А, да! Какво сте свършили за него, госпожице… Алварадо? Това е името ви, нали?
— Разбира се, че е. Гретхен Алварадо. Първият съпруг на майка ми беше герой от войната, член на Висшето командване.
— Вие цялата сте история, лейди — каза Тайръл тихо.
— Божа Майко — продължи госпожица Алварадо мечтателно. — Онези ранни дни с Марс и Нептун бяха наистина приказни, но естествено никога не говорим за тях.
— Какво правите за господин Ван?
— Моля се, естествено. Той ме накара да отида до нашия параклис на хълма и да се моля за благополучното избавление от нашия спасител. Сигурна съм, че осъзнавате, господин Ван Ностранд е набожен като свещеник. Всъщност, млади човече, моите молитви бяха някак си съкратени, тъй като явно имаше повреда в системата за въздушна циркулация. Очите ми сълзяха и едва дишах. Не му казвайте, но все още усещам ужасна болка в гърдите. Той би се тревожил за мене.
— Оставили сте параклиса…?
— Вървях надолу по пътя, видях ви да тичате. Помислих, че е Брайън, така че се затичах след вас и ви видях да скривате дневника и да го покривате с пръст.
— А след това какво?
— Не съм сигурна. Бях потисната, естествено, опитах се да ви извикам, но изведнъж ми стана много трудно да дишам. Не казвайте на Нилс. После всичко притъмня. Когато нещата се проясниха, аз бях на земята, а около мен навсякъде горяха огньове! Изглеждам ли добре? Нилс винаги иска аз да изглеждам на ниво.
— Изглеждате добре, мадам Алварадо, но искам да ви задам един въпрос. Господин Ван ми каза да се обадя на една от лимузините. Спешно е. Как да го направя?
— О, съвсем просто… Когато видях светлините тук, просто трябваше да науча кой… — Аристократичната стара секретарка не можа да продължи. Тя изпадна в конвулсии, толкова силни, че дневникът падна от ръката й, а тя обхвана с ръце гръдния си кош. Лицето й изглеждаше подуто, а очите — изцъклени.
— Леко! — извика Тайръл, неспособен да достигне жената през прозореца. — Облегнете се насам. Трябва да ми кажете! Как да се обадя до лимузината? Казахте, че е просто. Какво трябва да направя?
