— … Беше… просто — тя се бореше за думите си, останала без дъх. — Не и сега. Нилс ме помоли да изтрия всичко от телефонната система.
— Какъв е номерът?
— Аз… не зная… толкова години минаха. — Изведнъж старата жена наддаде сподавен писък. Тя се беше хванала за гърлото, подутото й лице посиняваше под светлината на фенера на Тайръл.
Хайторн скочи през прозореца, претърколи се в тревата. Фенерът излетя от ръката му. Той стана и изтича до Алварадо. Катерин Нелсън се появи над разбитата рамка.
— Мокрият бар е вътре — извика Тайръл. — Включи лампата и донеси вода.
Хайторн беше започнал да масажира гърдите на старата жена, когато светлината в библиотеката се включи и освети наоколо. Тай замръзна, гледката на лицето пред него беше мъчителна. Беше гротескно изкривено, изпънатата кожа беше сиво-синя, очите — червени, зениците — разширени, бялата коса се оказа перука, наполовина паднала назад от плешивата глава. Мадам Гретхен Алварадо беше мъртва.
— Ето! — Кати застана на прозореца с кристална кана с вода и видя лицето на Хайторн. — О, господи — прошепна тя, извръщайки се, сякаш да не повърне, но веднага се насили да погледне. — Какво й се е случило? — попита тя повече с молба, отколкото с въпрос.
— Щеше да знаеш, ако помиришеше вонята тук долу. Някакъв специален газ — вдишаш ли малко, той започва да се разпространява като смъртоносна плесен в дробовете, забавяйки дишането. Ако не бъде измит веднага — буквално измит — човекът умира след час, обикновено доста по-бързо.
— И освен ако опитен доктор не прекъсне процеса на разпространението — каза Пул, появявайки се от сянката. — Чел съм за това чудо, беше използвано в Пустинна буря… Коя е тя?
— Довереница и някогашна домакиня на Марс и Нептун — отговори Тайръл. — Току-що си получи пенсията, докато се молеше за тях в параклиса им. Цилиндър във въздушните клапани, предполагам.
— Приятни момчета.
— Горното чекмедже, Джаксън. Хайде, помогни ми. Да я сложим в библиотеката до любимия й работодател и да се махаме.
— Да се махаме? — Катерин Нелсън беше потресена. — Аз мислех, че искаш да претърсим това място из основи.
— Би било загуба на време, Кати. — Хайторн се пресегна надолу за дневника и го пъхна неохотно в колана си. — Тази дама може и да не е играла с всички карти, но е била дяволски ефективен робот на Ван Ностранд. Ако казва, че мястото е било почистено, значи е така… Вземи квитанцията за прехвърлянето, искам да е в нас.
Шофьорът беше все още гол, овързан и в безсъзнание. Той щеше да остане там, където си беше. Пул пое управлението на лимузината. В знак на почит, каза той, към изключителния физически стрес, понесен от един застаряващ бивш офицер от флота.
— След всичкото това прескачане на прозорци напред-назад!
— Твоята екзекуция все още не е отменена — каза Тайръл, сам на задната седалка, изпънал наболяващите го крака. — Майоре, провери телефона — нареди той на Нелсън, която седеше отпред с лейтенанта. — Провери дали няма инструкции или номера, които да се отнасят до другата лимузина. Погледни също и в жабката.
— Няма нищо — каза Кати, докато Пул даваше газ по пътя след изхода, вече вдигнал бариерата по инструкциите на Хайторн. — Може би трябва да се обадя на оператора и да накарам да я проследи.
— Трябва да имаш телефонния номер или поне номера на колата — каза Джаксън. — Иначе няма да стане.
— Сигурен ли си?
— Повече от сигурен. Такива са условията.
— По дяволите.
— Ами капитан Стивънс?
— Ще опитам! — възкликна Хайторн и посегна към телефона на задната седалка, закрепен между вратите. Той натисна бързо цифрите и каза на дежурния от флотата, че се намира в кола наблизо и че е спешно. — Тревога четири-нула, моряко!
— Какво правиш там? — извика шефът на морското разузнаване. — Трябваше да си в Пуерто Рико, дявол да те вземе!
— Нямам време, Хенри! Лимузината на Нилс Ван Ностранд, с вирджинска регистрация, но не знам телефонния номер…
— Ван Ностранд? — прекъсна го Стивънс изненадан.
— Точно той. Трябва ми телефонният номер на тази лимузина.
— Знаеш ли колко лимузини има в щат Вирджиния, толкова близо до Вашингтон?
— А в колко от тях се вози Баярат?
— Какво?
— Направи го, капитане! — извика Тайръл, опитвайки се да прочете трептящите цифри на телефона. — Обади ми се, ето номера. — Хайторн му го даде и затвори, като не улучи на два пъти вилката от вълнение.
— Сега накъде, капитане? — попита Пул.
— Карай наоколо за известно време. Не искам да спираме никъде, преди да се е обадил.
— Ако това ще те успокои малко — каза лейтенантът, — самолетът е насочен право за Шарлот. Ще се приземи след час и половина.
— Нямам търпение да науча кой е дал зелена светлина на това копеле. Бас държа, че името му го има в дневника.
Те караха из Вирджиния, нямаха добра видимост поради тъмнината, но преминаваха през големите имения на различни милионери. Напрежението ги караше да се задъхват. Точно осемнайсет минути по-късно телефонът на лимузината иззвъня.
— В какво си се набъркал? — попита леденостуденият капитан Хенри Стивънс.
— Какво откри?
— Нещо, което никой от нас не би искал да чуе. Проследихме номера на лимузината на Ван Ностранд, на другата лимузина. Операторът позвъни, но чухме само стандартния запис „шофьорът е извън колата“.
— И какво? Продължавайте да опитвате!
— Няма смисъл. Нашите компютри засякоха полицейски рапорт за същия номер и регистрация…
— Те са били спрени? Задръжте ги…
— Не са били спрени — прекъсна го Стивънс. — Имаш ли някаква представа кой е Ван Ностранд?
— Достатъчно, за да знам, че те е заобиколил, за да се свърже с мен, Хенри… — Когато изненаданият Стивънс започна да говори, Тайръл го прекъсна: — Не си забъркан, капитане, и благослови късмета си, че е така. Ако беше, щях да ти прережа гърлото.
— За какво говориш, по дяволите?
— Бях призован на собствената си екзекуция. За щастие оцелях.
— Не мога да повярвам!
— Повярвай ми, не лъжа, когато се отнася за моя живот. Трябва да намерим другата лимузина, да намерим Баярат. Къде е?
— В дъното на един ров, край черен път във Феърфакс — каза потресеният шеф на морското разузнаване. — Шофьорът е мъртъв.
— Къде са другите? Имаше двама души и единият беше Момиченцето-кръв!
— Ти твърдиш…
— Аз знам! Къде са те?
— Няма никой друг, само шофьорът — застрелян в главата… Питам те отново, Тай, знаеш ли кой е Ван Ностранд? Полицаите се приближават към имението му в този момент!
— Ще го намерят в библиотеката, вкочанен. Довиждане, Хенри. — Хайторн остави слушалката и се облегна на седалката. Ръцете и краката го боляха, главата му пулсираше от тревогата и напрежението. — Забрави лимузината — каза той, докосвайки очите си с ръце. — Празна е, шофьорът е мъртъв.
— Баярат? — Нелсън рязко се обърна назад. — Къде е тя?
