тази вечер. Лимузината, която беше хвърчала с двамата бягащи пътници от най-далечната вила. Беше записано само едно име, но то беше достатъчно, за да подпали ума на Хайторн.. Защото бе съставено от имена, които водеха до определени изводи. Тя не знаеше, че Хайторн е там, но въпреки това бе изоставила пълната конспирация, водена от маниакалното си его, беше оставила следа за официалните комисии и историците. Нямаше да й бъде отказано това върховно признание.
Мадам Лебайерон, Париж.
Лебайерон.
Бая.
Доминик.
Баярат!
19.
Тайръл остави вратата на къщичката отворена и се затича по пътя към огромната морава, откъдето щеше да притича към пистата. Стигнал на тревата, той забави смутено ход, в началото без да разбира защо. Инстинктивно беше очаквал да види сигналните светлини, приближавайки се към пистата. Тях ги нямаше. Светеше само луната. Отново се затича, този път по-бързо от преди, преминавайки през едно тясно място на високия плет, граничещ с края на полето.
Беше предполагал, че Нелсън и Пул ще го чакат на светло до пистата с двамата пилоти. Нямаше никого, нещо се беше объркало. Той напъха бележника под един храст, затрупа го с пръст и огледа пистата.
Тишина. Нищо. Само жълтеникаво-белите очертания на самолета.
Изведнъж усети някакво движение! Къде? Улови го с ъгъла на окото си — отдясно, през пистата. Той се съсредоточи върху мястото, луната му помагаше, защото лъчите й се отразяваха като в огледало. Това беше контролната кула с погрешното название, защото не беше кула, а едноетажна постройка от стъкло, с антена-чиния на покрива, от която излизаха много кабели. Някой беше мръднал зад един от големите прозорци, отразени от луната.
Тъмнината в небето се завърна и Хайторн се сниши на тревата, промъкна се до високия плет, където се изправи и отново затича, заобикаляйки пистата. За по-малко от минута той се приближи до кулата. Дишаше тежко, с подгизнала от пот риза. Бяха ли двамата пилоти победили Кати и младия въоръжен лейтенант? Това не беше възможно да стане без изстрели, а не беше чул стрелба.
Отново движение! Една неясна фигура, по-скоро сянка, плавно се беше приближила до големия стъклен прозорец, а след това бързо се беше оттеглила… Бяха го видели, когато се промъкваше през дупката в плета, и сега го наблюдаваха. Изведнъж един скорошен спомен се яви отново на Хайторн. Спомен отпреди три дни, от преди три нощи — неназованият остров на север от Анегада… Огън и силует на човек или животно, под лая на бесните и атакуващи кучета в крепостта на падроне.
Оставайки зад плета, Тайръл започна да събира опадали листа и клони, изсушени от слънцето. За четири минути той направи голяма купчина, която можеше да служи за подпалването и на по-сурови клони. Бръкна в джоба си за кибрит — постоянно носеше в себе си кибрит, още от дните, когато беше страстен пушач. Подпали купчината листа, а от нея пламна и плетът. Сега беше на десет метра от стъклената постройка.
Горящите храсти се разпалваха все по-бързо и по-бързо. Влажният нощен бриз от хълмовете още не беше се появил. Върховете на храстите бяха сухи, което позволяваше на огъня да се разпространява бързо в двете посоки. За секунди пламъците започнаха да избухват. Тогава две, не, три фигури се появиха на големия западен прозорец. Те бяха развълнувани, главите им кимаха и се клатеха, ръцете им се размахваха, а телата им се мятаха насам-натам в паника. Металната врата се отвори и трите фигури се появиха в рамката, едната отпред, двете след нея. Тайръл не можеше да види лицата им, но знаеше, че те не бяха Нелсън и Пул. Той извади пистолета от колана си и зачака, задавайки си въпроса: Къде бяха Кати и Джаксън? Кои бяха тези хора? Какво общо имаха те с изчезването на двамата офицери.
— О, господи, резервоарите с гориво! — извика първият мъж.
— Къде са те? — гласът на втория мъж беше познат на Хайторн. Помощник-пилотът на самолета.
— Насам! — Той можеше да види фигурата, сочеща към някаква точка на пистата. — Би могъл да прати цялото шибано място на луната! Побират сто хиляди галона. Най-експлозивните!
— Но те са под земята! — протестира пилотът.
— Да, приятел, и са покрити с един метален капак! Резервоарите са наполовина пълни, изпаренията са най-отгоре и могат лесно да избухнат. Да се махаме оттук!
— Не можем да ги оставим! — извика помощник-пилотът. — Това е убийство, господине, а ние не искаме да имаме нищо общо.
— Правете каквото искате, задници, аз тръгвам! — Първият мъж се затича през тревата, покрай говорещия пилот. Двамата пилоти се изгубиха в сградата. Хайторн се втурна напред, застана отстрани, в ъгъла на стъклената сграда и надникна. Пламъците се движеха бавно, издигайки се до небето. Изведнъж Пул и Нелсън, със завързани на гърбовете им ръце и увити около устата лепенки, бяха изблъскани от вратата. Кати падна, а Джаксън се хвърли върху нея, покривайки я с тялото си, сякаш очакваше стрелба. Пилотите на самолета се появиха след тях, уплашени, несигурни в себе си.
— Хайде и двамата — каза помощник-пилотът. — Ставайте, да вървим!
— Никъде няма да ходите! — Тайръл беше пред тях, пистолетът му се насочваше към главите на двамата пилоти. — Вие, негодници! Помогнете им! Развържете ги и махнете тези лепенки!
— Хей, човече, не сме направили това по своя воля! — запротестира пилотът, докато вдигаха Нелсън и Пул, развързаха ги и ги оставиха да свалят лепенките. — Тоя гаден телеграфист ни държеше на прицел.
— Той ни накара да ги вържем и им запушим устата — намеси се пилотът. — После реши, че след като работим за Ван Ностранд — той беше при тренировките тази сутрин, — сме добри.
— Повече от добри — прекъсна го помощник-пилотът, поглеждайки към горящия плет. — Той ни каза, че сме гарантирани от охраната на господин Ван, но не познавал тези двамата и не искал да рискува… Да изчезваме оттук. Нали чухте какво каза той за резервоарите с гориво.
— Къде са те? — попита Хайторн.
— На около триста метра на запад от този стъклен радиохамбар — отговори Пул. — Видях помпите, докато те чакахме с Кати.
— Не ме интересува къде са — извика помощник-пилотът. — Това копеле каза, че могат да ни вдигнат до луната.
— Биха могли — каза лейтенантът, — но е малко вероятно. Тези помпи са двойно подсигурени, а капаците трябва да бъдат ударени с нещо, за да достигнат температурата на запалване.
— Би ли могло да се случи?
— Разбира се, Тай — Шансът е едно на неколкостотин. По дяволите, забраните за пушене по бензиностанциите имат смисъл.
Хайторн се обърна към уплашените пилоти.
— Нещата са във ваша полза, момчета — каза той. — Дайте ми портфейлите си, а също и паспортите.
— Какво значи това? Арестувани ли сме?
— Не, ако направите това, което ще ви кажа. Хайде, дайте ги, ще ви ги върна.
— Кой си ти, от ФБР ли си? — пилотът неохотно бръкна в джоба си и подаде на Тайръл портфейла и паспорта. — Надявам се, разбираш, че ние бяхме законно наети и не носим оръжие и непозволени неща.. Претърси и нас, и самолета, ако искаш. Нищо няма да намериш.
— Звучи, сякаш сте били подлагани на такива процедури и преди, а?
— Аз съм пилот с разрешително, който предлага уменията си, господине — каза помощник-пилотът, подавайки на Хайторн документите си.
— Извади имената и необходимата информация, майоре — продължи Тайръл, давайки паспортите и портфейлите на Нелсън. — Иди вътре и включи светлината.
— Веднага, капитане — Кати влезе бързо в стъклената къща.
