горилата, заедно с магнума от ръката му. Можеш да вземеш и него. Аз се чувствам като склад за амуниции, тъй като намерих още два у шофьора на лимузината.
— Ти даде единия на мен, Джаксън — каза Нелсън.
— Няма да ти свърши много работа, Кати. По моя сметка ти е останал един куршум.
— Който искрено се надявам да не употребя…
— Вие вървете на пистата. Уверете набързо тези пилоти, че Ван Ностранд се е обадил на няколко висши чиновници от администрацията, които трябва да му дадат някакви обяснения.
— Имам една идея, Тай — каза Пул.
— Каква?
— Ние с Кати можем да управляваме тази птица…
— Забрави го — прекъсна го Хайторн. — Искам тези пилоти да изчезнат. Не искам да бъдат тук и да ги разпитват, когато открият телата. Моята смърт е била организирана от тесен кръг. Единствените хора, които биха могли да ни идентифицират, са двамата шофьори, а както разбирам, единият е в безсъзнание, другият — мъртъв. Това ни дава простор.
— Добре казано, капитане.
— За това ми плащаха някога, майоре. Сега вървете.
Двамата офицери тръгнаха бързо през моравата към пистата, докато Тайръл изучаваше югозападния терен. Всяка вила беше заградена с борови дървета и едва се виждаше под мъждукащата луна. Две се мяркаха през тесния кален път, на няколко десетки метра. Една от тях светеше едва преди десет минути, но коя? Предположенията нямаше да помогнат. Трябваше да се приближи, а да се приближи означаваше да се движи много внимателно. Той използва приближаващия облак, който периодически закриваше луната, за да пълзи през тези кратки моменти на относителна тъмнина. За кой ли път спомени от другия му живот проблясваха на вътрешния му екран. Случки, при които един видимо съвсем нормален, скучен офицер от протокола се превръщаше в човек, изпълняващ поръчения, срещащ се с мъже и жени сред полета и в катедрали, из алеи и гранични пунктове. Където едно-единствено глупаво невнимание можеше да означава куршум в главата. От едната страна или от другата. От врага или от своите. Лудост.
Хайторн погледна небето. Големият облак се промъкваше на юг и щеше да закрие луната само след секунди. Когато моментът настъпи, Хайторн притича през пътя и се хвърли в тревата. Той запълзя на ръце и колене към най-близката вила отдясно. Спря веднага след като облакът отмина. Лежеше неподвижен на моравата и стискаше пистолета си.
Гласове! Тихи, носени от вирджинските бризове, както ветровете горе носеха облаците.
Два гласа. Бяха подобни, но не еднакви, с различни оттенъци. Единият беше по-дълбок, може би по- дрезгав, но и двата бяха възбудени и говореха бързо. Но не на английски. Какво беше това? Хайторн бавно повдигна глава… Тишина. Тогава отново се чуха двата гласа, но те не идваха от най-близката вила, а от другата отляво, на няколко десетки метра от него.
Светлина! Малка, тънка като петънце, вероятно от фенерче, но не от клечка кибрит, защото беше постоянна, немигаща. Някой се движеше вътре, лъчът се местеше бързо назад-напред. Някой, който бързаше, търсеше нещо. По някакъв начин и те бяха замесени! Тогава, сякаш за да потвърдят извода му, изведнъж по калния път между главната къща и вилите за гости в южната част на имението се появиха фарове. Беше друга лимузина — несъмнено онази, която Пул и Нелсън са видели да пристига, когато са се готвели да излизат. Колата сега се връщаше, за да вземе разтревожените пътници, дошли преди по-малко от половин час. Двамата бяха чули изстрелите и без да търсят обяснения, се измъкваха от имението на Ностранд колкото се може по-бързо!
Вторият кадилак направи един полукръг и изведнъж спря, а гумите му изсвириха. Две фигури изтичаха от вилата. По-едрата носеше два куфара. Той не можеше да им позволи да избягат. Трябваше да ги спре.
Хайторн гръмна във въздуха с пистолета си.
— Останете където сте! — извика той, стана на крака и затича. — Не влизайте в тази кола!
От тъмнината един заслепяващ лъч се закова върху него, осветявайки двете фигури, скачащи в колата твърде бързо, за да може той да види нещо по-ясно… Светлините в нощта и бягащите фигури бяха част от неговото минало. Той спря, преметна се наляво и се превъртя няколко пъти, извън периферията на лъча, скатавайки се зад един храст, докато няколко изстрела вдигнаха във въздуха пръстта, на която беше легнал преди секунда. Той затвори очи и от яд удари в земята с дръжката на пистолета си.
— Хайторн, къде си? — беше гласът на Кати, бягаща по пътя към неговата позиция.
— Господи, Кати, това си беше истинска артилерия! — присъедини се Пул малко след нея. — Тай, кажи нещо! О, боже, може да са го застреляли…
— Не, не…!
— Не съм сигурен — каза Хайторн, повишавайки глас, и бавно, мъчително се изправи, спирайки за малко с ръце върху коленете си.
— Къде си…?
— Насам — отговори Тайръл, облаците откриха луната за няколко мига и светлината й го освети, докато се приближаваше през храстите.
— Ето го! — извика Нелсън и се затича към него.
— Ранен ли си? — повтори Пул, хващайки ръката на Тай. — Ранен?
— Не от куршумите — отговори Хайторн, направи гримаса и изви врата си.
— Тогава от какво? — попита Кати. — Това бяха автомати!
— Съвършено оръжие — намеси се Пул, — и от по-ниския му регистър, мисля че е МАК, не Узи.
— Може ли с МАК-10 да стреля човек, каращ голяма кола по тесен път? — попита Тайръл.
— Не е лесно.
— Значи може би грешиш, лейтенанте.
— Какво значение има? — запротестира Нелсън.
— Никакво — съгласи се Хайторн. — Не, не съм ранен, само издраскан от едно действие, което не бях практикувал наскоро. Как са пилотите на Ван Ностранд?
— Само поизплашени — отговори Кати, — и съм сигурна, че е свързано с мнението на Джаксън, че не ги очакват медали за добро поведение. Искат да се измъкват!
— Вие ги оставихте преди тая стрелба, така ли?
— Преди три минути, не повече — каза Нелсън.
— Тогава няма какво да ги спре, и може би това е за добро.
— О, има нещо, което ще ги спре, капитане.
— За какво говориш? Те могат просто да излетят.
— Да чуваш нещо като излитащ самолет? — ухили се Пул. — Поиграх си с тях на една игричка.
— Пул, мога да те изправя пред трибунал…
— О, по дяволите, това е проста игра и винаги успява — простите неща успяват винаги. Взех им единствения ключ и затворих вратата. Блокирани са, няма къде да отидат, Тай. А когато го направят, ние може да сме при тях.
— Бях прав за теб, лейтенант. Как ти звучи това за рапорта?
— Добре, по дяволите, капитане. Ах, благодаря ви, сър!
— Не бързай толкова. Същите тези качества могат да ни забъркат хубава каша.
— Как? — попита Кати нападателно.
— След като самолетът не излети, какво ще стане, щом като охраната е чула заповедите, а готвачката не успее да намери Ван Ностранд и своя съпруг. Те ще знаят, че ние сме все още тук, защото самолетът не излита.
— Ако си спомняш — каза Нелсън, — нейният съпруг беше нашият шофьор.
— А лимузината има телефон — добави Тайръл.
— Мамка му, той е прав! — възкликна Пул. — Ами ако от входната врата проверят лимузината, а после се обадят на полицията? Ами ако вече са им се обадили? Всеки миг могат да пристигнат за нас.
— Инстинктите ми казват, че няма да го направят — противопостави се Хайторн, — но нямам увереността, която имах някога. Твърде отдавна беше.
— Въпросът е входната врата — каза Пул.
