— Точно така — съгласи се Хайторн. — Ако съм прав, тук трябваше да има коли или бъгита, най-малкото хора с фенери, които претърсват този район. Но няма нищо. Защо е така?
— Може би трябва да научим — каза Джаксън. — Ще трябва да се поразходя до там и да видя какво става.
— И да те застрелят, идиот такъв?
— Стига, Кати, не съм тръгнал да бия барабан.
— Тя е права — каза Тайръл, — може и да съм антика в някои области, но не и в тази. Аз ще отида и ще се видим при самолета.
— Тук какво стана? — попита Нелсън. — Какво видя?
— Двама мъже, единият твърде висок, с куфари, другият по-нисък, по-слаб и с шапка. Те скочиха в колата, когато светлината ме заслепи.
— Кой се сеща за шапка в такъв момент? — каза Пул.
— Плешивите мъже, Джаксън — отговори Хайторн. — Това е характерно за тях в такива случаи. Заведи Кати обратно до самолета и се опитай да успокоиш пилотите.
— Няма нужда да ме води. И сама съм способна да…
— О, млъкни, Кати — прекъсна я Пул. — Той просто иска да каже, че ако тези отрепки решат да бягат, по-добре е да ги спрем, отколкото да ги застреляш. О’кей.
— Добре.
— Слушайте — продължи Тайръл с твърд глас. — Ако попадна в беда, ще стрелям бързо три пъти. Това ще е сигнал за вас да се измъквате оттук.
— И да те изоставим? — попита Нелсън изненадано.
— Точно така, майоре. Мисля, че ти казах, не съм герой. Не обичам героите, защото твърде много от тях умират, а това не ми допада. Ако съм в беда, по-лесно ще се измъкна от тук сам, без багаж.
— Много благодаря!
— За такива неща съм трениран, плащано ми е.
— Хей, ами ако дойда с теб? — каза Пул.
— Ти сам си отговори, лейтенант. Ами ако пилотите решат да се разбунтуват?
— Да вървим, Кати.
Бледосивият буик на департамента по отбраната беше паркиран край пътя, почти невидим, защото клоните от околните дървета го покриваха. Беше до дългия половин миля, обграден с дървета път, който водеше до имението на Ван Ностранд. В него имаше четирима отегчени и раздразнени мъже, недоволни, че им е поставена задача по това време, без да им е разрешено да предприемат нищо, нито пък са им обяснили защо са тук. Те трябваше просто да наблюдават, но при никакви обстоятелства да не бъдат забелязани.
— Започва се! — каза шофьорът, пресягайки се към цигарите в жабката, когато една лимузина се появи от вратата на имението и зави надясно. — Ако самолетът излети, ние сме свободни.
— Хайде да си ходим — каза офицерът на задната седалка. — Това си беше дивотия.
— Някой отгоре вероятно иска да знае кой с кого спи — добави друг глас отзад.
— Чисти дивотии — каза мъжът до шофьора, посягайки към радиото. — Закривам акцията и да се измитаме.
Баярат седеше облегната в лимузината, зашеметена и неспособна да подреди мислите си. Човекът, осветен от лъча, беше Хайторн! Как можеше да бъде истина? Беше невъзможно, но все пак това беше той! Какво съвпадение! Абсурдно. Трябваше да има някакъв начин, който да обяснява положението. Какво ставаше тук? Padrone? Това ли беше обяснението? Господи, това беше… Padrone. Марс и Нептун! Страстите на плътта, сплетени със страстта за власт и първенство. И padrone беше убит от Хайторн. Проклетият глупак! Ван Ностранд не би могъл да го допусне, той беше извикал Хайторн, за да го убие — той е мой, ничий друг — и Бая никога повече нямаше да го чуе след тази вечер.
Това беше игра на шах, измислена в ада, при която царете и пешките винаги бяха по равно, неспособни да се елиминират един друг без пробив, който би могъл да унищожи всички… Но това не можеше да се случи. Тя беше толкова близо — само няколко дни и Ашкелон щеше да бъде отмъстен. Целият й изтерзан живот щеше да придобие смисъл! Смърт на всяка власт! Тя не можеше да бъде спряна, това беше немислимо.
Париж. Трябваше да разбере какво става.
— Какво става? — попита Николо шепнешком, все още дишащ тежко след стрелбата и бързото бягство. — Мисля, че е по-добре да ми кажеш.
— Нищо, което ни засяга — отговори Бая и се пресегна към телефона на лимузината.
Баярат набра презокеанските кодове до Париж, след това номера на улица „Корнише“.
— Полин? — каза тя. — Няма да говоря с друг.
— Аз съм — потвърди жената в Париж, — а ти си…
— Единствената дъщеря на padrone.
— Това е достатъчно. Какво мога да направя за теб?
— Саба обади ли се отново?
— Разбира се, мадам. И беше много развълнуван. Попита защо не сте била на остров Саба, но мисля, че го поуспокоих. Остана удовлетворен.
— Как удовлетворен?
— Прие факта, че чичо ви се е преместил на друг остров и че знаете къде да се свържете с него, когато се върнете в Карибите.
— Добре. „Олимпик Чатърс“, нали?
— Не знам, мадам.
— Тогава забрави, че съм ти казала. Аз ще му оставя съобщение.
Баярат прекъсна разговора, после набра Сейнт Томас, за Олимпик Чатърс. Това, което чу, беше точно което очакваше да чуе в този час на вечерта.
„Тук е «Олимпик Чатърс». Офисът е затворен и ще бъде отворен в шест утре сутринта. Ако това е тревога, моля натиснете едно, което ще ви свърже с бреговата охрана. Иначе можете да оставите съобщение.“
— Скъпи мой, Доминик е! Обаждам се от едно скучно пътуване край бреговете на Портофино. Но добрите новини са, че ще се върна след три седмици. Убедих съпруга си, че трябва да се върна при моя чичо — сега той е на Дог Айлънд. Съжалявам, че не ти го споменах, но нали ти казах, че той непрекъснато е в движение? Небеса, Полин ми се скара, че не съм била по-ясна. Няма значение, скоро ще бъдем заедно. Обичам те!
Бая затвори телефона, раздразнена от погледа на Нико.
— Защо казваш тези неща, Каби? — попита младежът. — Отново ли отлитаме за Карибите? Къде отиваме?… Тази вечер, стрелбата, внезапното бягство! Какво става, сеньора? Трябва да ми кажеш!
— Не мога да ти кажа нещо, което не знам, Нико. Ти чу шофьора, той каза, че се извършва обир. Собственикът на имението е много богат, а сега са лоши времена в Америка. Престъпниците са навсякъде. Затова са пазачите и високите огради. Трябва винаги да са готови за тези ужасни неща. Това няма нищо общо с нас, повярвай ми.
— Трудно ми е да го направя. Щом има пазачи и толкова много охрана, защо бягаме тогава?
— Полицията, Николо! Полицията беше повикана, а ние естествено не искаме да бъдем разпитвани от полицията. Ние сме гости в тази страна. Това би било унизително, неудобно… Какво ще си помисли Анжелина?
— Ох… — непреклонният поглед на момчето от доковете омекна. — Защо дойдохме тук?
— Защото чрез един приятел ми беше казано, че ще имаме собствени стаи и слуги, а нашият домакин ще ми осигури секретарка. Имам да пиша дузина писма.
— Ти знаеш толкова много и си близка с толкова хора. — Младият италианец продължи да гледа проблясващите сенки по жената, която беше спасила живота му на доковете в Портичи.
— Мисли си за живота в Неапол, мое скъпо момче. Имам да решавам разни неща.
