трябваше да питам. — Хайторн затвори телефона и вдигна глава. — Стивънс е предусетил сценария. Пуснал е черна завеса около имението на Ван Ностранд.
— Но човекът е мъртъв! — възкликна Пул. — Ами всичките трупове? Как, по дяволите, ще мълчат за всичко това?
— За щастие, там е отишла само една патрулна кола, а Стивънс се е обадил в полицейската централа няколко минути преди двамата патрулиращи да докладват. Той е поставил ограничения на всички комуникации, отнасящи се до смъртта на Ван Ностранд. Нарича го „код за безопасност“ на морското разузнаване.
— Просто така?
— Така, лейтенант, очевидно се правят нещата днес. Вече не казваш „трайте си“, компютрите го вършат. Не можеш да бъдеш в разузнавателния бизнес, ако не си походен учебник по висши технологии. Нищо чудно, че аз съм минало.
— Ти се справи съвсем добре досега — каза Кати. — По-добре от всеки друг.
— Бих желал, наистина бих желал. Дори и само за да отмъстя заради Кук и Ардисон, двама други „бивши“… Проклети да са тая кучка и всички, с които работи! Искам да избия тези копелета!
— Вече си близо, Тай, много близо.
Близо, помисли си Хайторн, сваляйки памучното си яке, изцапано с кал и пот. Близо…? О, да, той беше близо, толкова близо, че я държеше в ръцете си, любеше се с нея, сякаш парченцата на един разбит сън бяха събрани отново. Тъмната нощ се превърна в славна зора, слънцето избухна на хоризонта, известявайки новия чудесен ден. Проклета да си, Доминик! Всичко, което ми каза, бяха лъжи. Но аз ще те намеря, кучко, и ще те ослепя, както ти ме ослепи. Ще те накарам да усетиш болката, която аз усещам. Проклета да си, Доминик, аз ти говорих за любов и те обичах. Ти също ми говореше за любов, но е било само измама. Още по-лошо — в корените й трябва да е имало омраза, изначално отвращение на господаря към слугата. Слугата бях аз.
— Но къде е тя, Джаксън? — попита Тайръл на глас. — Това е реален въпрос, нали?
— Мисля, че недоглеждаш нещо, което е ужасно важно — прекъсна го Нелсън. — Ти установи, че тя е тук, съвсем близо до Вашингтон, така че мерките за безопасност на президента ще бъдат максимални. Как е възможно да проникне през такъв щит?
— Нищо не може да я спре да си изпълни плана.
— Мисля, ти каза, че всички туристи и частните посещения при президента са отменени. Той е изолиран, под карантина, затворник в собствената си къща.
— Знам всичко това. Тревожи ме, че тя също го знае, но то не я спира.
— Разбирам те. Изтичането на информация, убийствата, Чарли, Маями. И тебе — на Саба и тук, с Ван Ностранд. Кои са тези хора, които я подкрепят? За бога, защо?
— Иска ми се да знам отговора и на двата въпроса — Хайторн седна на леглото, отпусна се на възглавницата и постави ръце зад главата си. — Трябва да се върна в миналото, назад в Амстердам. С всичките проклети глупави игри, които се играеха, нещастните случаи, които никога не се обявяваха, телата не се броят, приятели. А е свързан с Б по една причина, Б с В по друга, съвсем различна. В работи с Г и накрая Г достига Д, който получава нужното нещо, защото само той или тя може да го направи. Това е нещото, което А е искал от самото начало. Веригата е толкова сложна, че не можеш да я проследиш.
— Явно ти си успявал — каза Нелсън с възхищение в гласа. — Отзивите за теб го показват съвсем ясно. Ти си бил забележителен.
— Понякога, не винаги. Повечето пъти ставаше случайно.
Пул седеше зад бюрото и прокарваше пръсти през светлокафявата си коса.
— Записах това, което каза за А, Б, В, Г и Д, и тъй като бях доста добър по математика, включително геометрия, тригонометрия и малко ядрена физика, да не искаш да кажеш, че тези хора в Амстердам са били програмирани в различни калибрирани сфери? Като при дисоциираните квадранти?
— Нямам ни най-малка представа какво говориш.
— Но ти каза точно това.
— Не се отричам. Какво съм казал?
— Че никоя от буквите не е имала представа какво е ставало, освен първата и последната.
— Това е твърде опростено, но по принцип е правилно. Нарича се „да използваш паравани“. Партньори, които могат да усетят нещо, но то не е толкова много, така че обикновено дори не подозират.
— Какво ги кара да го правят?
— Алчността, лейтенанте, парите. Многото пари.
— Мислиш ли, че така става и при тази Баярат? — попита Кати.
— Не точно. Ядрото е твърде организирано, твърде мощно. Но това ядро трябва да работи и с други хора за своите цели. За неща, които не трябва да бъдат открити, те работят много внимателно, така че ако някой от помощниците им бъде заловен, да не може да отведе до главните играчи.
— Като този Алфред Саймън от Пуерто Рико? — предложи Пул.
— И авиодиспечерът, който винаги е бил там, но чието име Саймън не е знаел? — каза Нелсън.
— И двамата са затънали до шия с Момиченцето-кръв и нейните снабдители — съгласи се Тайръл. — Всеки от тях е контролиран, заменим и не може да предложи нищо съществено.
— Но Саймън го направи — възпротиви се Кати. — Той ти даде някои имена.
— Само онзи високоуважаван адвокат от Вашингтон, който сигурно си има работа с психиатрите, но освен него нищо… И вторият беше случайност, майоре. Преди не се шегувах, моите забележителни заслуги са изпълнени със случайности, точно както и при успелите ми бивши колеги. Една дума, фраза, случайна забележка, която някак си остава в теб за в бъдеще. Но ето, че образът пасва. Следва прещракване в главата ти — още една случайност, тъй като шансовете да си спомниш са минимални.
— Така беше при Нептун, нали? — каза Андрю Джаксън Пул.
— Да, така беше. Саймън спомена, че неговият наемател, господин Нептун, изглеждал като от корицата на модно списание. Господи, той беше прав. Ван Ностранд, дори когато някой трябваше да бъде убит пред очите му, беше добре издокаран.
— Не бих нарекла припомнянето случайност — каза Нелсън. — Бих го нарекла школовка.
— Не съм казал, че съм идиот, просто отбелязах шансовете. Едно кратко завалено обяснение от собственик на публичен дом, който имаше такъв махмурлук, че едва се крепеше. Това не е нещо, с което бих се гордял. Както казах, просто шанс.
Хайторн се отпусна на леглото и затвори очи. Беше смъртно уморен. Краката му горяха от болка, ръцете му изтръпваха, главата му пулсираше. Той почти не чуваше бърборенето на Кати и Пул, но мислите му бяха съсредоточени върху случайностите. Случайностите на живота му, толкова много, започвайки с тази, която го вкара във флота. Като дипломант в колежа той беше сменил толкова главни предмети, че често не можеше да ги назове, когато го питаха. Накрая се спря на астрономията. „Защо не се пробваш в тъкачеството на килими?“ го беше попитал баща му, професорът. „Само стой настрани от моите часове, синко. Майка ти никога не би разбрала защо не съм не допуснал.“
Всъщност, курсът по астрономия не беше толкова скучен. Той се занимаваше с ветроходство, откакто беше проходил, и така усъвършенства навигацията по звездите, че можеше да определи курса на плаване и без секстант, само с поглед. Като атлет беше относително талантлив и се справяше добре в академичните спортове благодарение на ръста и фигурата си, но липсата на постоянство, както и компанията, с която се движеше, предотвратиха евентуалната му спортна кариера. Нямаше желание нито да остава за тренировки, нито да претоварва тялото си. След Орегонския университет, който беше безплатен за деца на професори, стана трудно. Беше постигнал приличен успех, тъй като курсовете, които беше записал, му бяха интересни, но малко от тях бяха интересни за работодателите, търсещи хора с бизнесадминистрация, икономикс, инженерство или компютърни науки. Тогава дойде случайност номер едно.
По улиците на Юджийн, два месеца след като неговата майка беше поставила безполезната му диплома в рамка, той попадна на кантора за набиране на кандидати за флотата. Дали поради привлекателните плакати, показващи кораби в морето, или защото беше нетърпелив да прави нещо, или пък комбинацията от двете, това той никога не разбра, просто влезе и се записа.
Майка му беше втрещена. „Ти изобщо не си за военен“, каза тя.
По-малкият му брат, който учеше в гимназията и вече беше президент на едно почетно общество,
