добави: „Тай, известно ли ти е, че ще трябва да изпълняваш заповеди?“
Изуменият баща му предложи напитка и беше по-язвителен от другите двама. „Видиш ли някоя хаймана с изхвръкнал акъл, бъди сигурен, че ще иска да се завре в някоя малка каютка до живот. Както казваха прокторите от Салем, когато откриеха магьосник, синко — Боже, смили се над душата му.“
За щастие във флота се бяха научили да бъдат милостиви, когато това им беше от полза. След като провериха постиженията на Хайторн като млад моряк, а те бяха значителни, включително шкиперство на големи ветроходи и няколко дузини сини ленти, той напусна тренировъчната база в Сан Диего като мичман втори ранг, годен за служба на разрушител, което докара втората главна случайност.
Две години по-късно започна да го измъчва клаустрофобия от военните кораби. Той се огледа наоколо за нещо по-различно. Отвориха му се няколко наземни предложения, но те бяха за канцеларска работа, която не го интересуваше. Имаше обаче едно, което му прозвуча забавно, и той се кандидатира. Офицер от протокола в Хага.
Той го получи, както и още една нашивка — за мичман първи ранг. Нямаше ни най-малка представа, че протоколът беше начин за набиране на персонал за военноморското разузнаване. Забавите, игрите и приемите в посолствата и програмите за дипломати, военни и цивилни бяха част от курса. Една сутрин, шест месеца по-късно, той беше извикан в офиса на шарже д’афера, получи похвали, които далеч надвишаваха скромните му заслуги и му беше съобщено, че е повишен в лейтенант.
„И между другото, лейтенанте, беше му казал служителят на посолството, бихме искали да ни направите една малка услуга.“ Случайност номер три. Той каза да.
Колегата на Тайръл на същата служба във френското посолство беше заподозрян, че предава френско-американската разузнавателна информация на руснаците. Под претекст за едно предстоящо вечерно парти, дали лейтенант Хайторн ще се опита да го напие и да научи от него каквото може? За улеснение, беше казал шарже д’афера, като му подаваше едно малко пластмасово шишенце от капки за очи. Две капки от това нещо в питието „ще развържат езика и на немия“.
Случайност номер четири. Хайторн нямаше шанс да употреби фалшивите капки за очи. Нещастният Пиер се наля здраво с вино и изпя ужасното си признание, че е едновременно затънал в дългове и има роман с руски агент, който би могъл да разкрие отношенията им и да го погуби.
Случайност номер пет. Вероятно следствие на няколко бърбъна, Тайръл предложи на отчаяния французин, ако той му каже имената на контактите си с КГБ, да обяви, че Пиер всъщност работи за НАТО, тъй като е подозирал, че има изтичане на информация от собственото му посолство. Бузите на Хайторн изтръпнаха от благодарствените целувки на французина. Човекът стана ценен двоен агент, което беше отчетено като заслуга на офицера по протокола. Това доведе случайност номер шест.
Командващият генерал на НАТО го извика. Той беше човек, когото Хайторн много уважаваше, защото не беше някой надут задник, а говореше направо. „Искам да те привлека, лейтенант, защото не само имаш необходимата квалификация, но, което е по-важно, не я демонстрираш. Гади ми се от самохвалството, което върлува наоколо. Нещата се правят от тихи, наблюдателни хора. Съгласен ли си?“
Как да не е съгласен? Разбира се, генерале, както кажете, сър. Тайръл беше толкова заслепен от генерала, а някои предложения му прозвучаха така приемливо, че поласканият Хайторн ентусиазирано прие новите си задължения. Случайност шест го изпрати с полет обратно до Джорджия, за един изтощителен дванайсетседмичен престой, вече като офицер, официално назначен в морското разузнаване.
След като се завърна в Хага, за да възобнови изпълнението на службата, случайностите следваха една след друга. Той започна да става майстор в истинската си работа.
Подхранван от широкоразпространеното лицемерие и корупция в НАТО, Амстердам се беше превърнал в Мека на нелегалните мрежи, където парите заменяха задълженията, големи или малки. Той изпълняваше задачи из Холандия и цяла Европа, заобиколен от безполезни убийства и машинации.
Изведнъж Тайръл осъзна, че Кати стои на края на леглото и го наблюдава. Той вдигна глава:
— Къде е нашият лейтенант? — попита той.
— Използва телефона в моята стая. Спомни си, че имал среща тази вечер, преди четири часа.
— Бих искал да чуя как ще я отложи.
— Вероятно няма да можеш. Той без съмнение й казва как изпробва експериментален самолет, много секретен, или как си е счупил врата при падане от високо.
— Голям образ е това дете.
— Така е… Ти какво правеше? Спеше с отворени очи ли?
— Едва ли. Просто един от онези кратки саморазпити, когато се питаш защо си там, където си. Дори може би защо си този, който си.
— Знам отговора на първия въпрос. Ти преследваш Баярат, защото си бил един от най-добрите офицери от разузнаването на флота.
— Това не е вярно — каза Хайторн и се облегна върху възглавницата, докато Нелсън се настани на един стол близо до леглото.
— Стивънс призна, че си бил. Дори и да го е направил неохотно.
— Той се е опитвал да успокои страховете ти, това е всичко.
— Не мисля така. Наблюдавала съм те в действие, капитане. Защо го отричаш?
— Защото, майоре, може и да съм бил ефикасен за няколко години, но след това нещо се случи, и независимо дали моите началници го разбираха или не, аз се превърнах в най-калпавия човек в сферата. Разбираш ли, престана да ми пука кой губи и кой печели глупавите игрички. Пукаше ми за нещо друго.
— Искаш ли да ми кажеш за какво?
— Не мисля, че ще искаш да го чуеш. Освен това е твърде лично. Никога не съм го разказвал.
— Ще направим сделка, Тай. Аз също имам нещо лично, което никога не съм споделяла с никого, дори и с Джаксън, още по-малко с родителите си. Може би ще можем да си помогнем, след като и без друго вероятно никога няма да се видим, когато това свърши. Искаш ли да го чуеш?
— Да — каза Тайръл, изучавайки нейното загрижено, някак си молещо изражение. — За какво се отнася, Кати?
— Пул и моите хора си мислят, че аз съм родена да бъда офицер, да бъда пилот от военновъздушните сили, с всичко, което следва от това.
— Ако ми простиш — каза Хайторн, усмихвайки се любезно, — според мен Джаксън вярва, че ти си призвана, а не родена за това.
— Грешиш във всяко отношение — противопостави се майор Катерин Нелсън. — Докато не ме приеха във Военната академия, винаги съм мечтала да стана антрополог. Като Маргарет Мийд, да пътувам по света, да изучавам култури, неизвестни на никого, да откривам нещо за примитивните хора, които в толкова много отношения са по-добре от нас. Понякога тази мечта отново се завръща в мен… Звучи глупаво, нали?
— Нищо подобно. Защо не го направиш?… Аз мечтаех да плавам под собствен флаг, но протаках десет години. И какво от това?
— Обстоятелствата са твърде различни, Тай. Ти си започнал да се обучаваш за това, което си сега, практически от дете. А аз ще трябва тепърва да започна да уча. Бог знае колко време ще ми отнеме това.
— Какво толкова, две години? Не е като да учиш мозъчна хирургия. После можеш да продължиш в процеса на работата.
— Какво?
— Ти можеш да правиш това, което деветдесет процента от антрополозите не могат. Ти си пилот, можеш да ги откараш където си поискаш.
— Този разговор не е нормален — каза Кати тихо, замислено. После се изправи и прочисти гърлото си. — Аз ти казах тайната си, Тай. А твоята каква е? Честната дума си е честна.
— Говорим си като две дечица. Добре… Твърде често се сещам за него, предполагам, че ми е като опора… Една нощ отидох да се срещна с един руснак, човек от КГБ, точно като мен, моряк от Черноморския флот. И двамата знаехме, че нещата излизат извън контрол, труповете в каналите безумно се увеличават. За какво? Междуправителствените срещи не се занимаваха с това, а с него двамата не можахме да прекратим лудостта. Когато го намерих, той беше все още жив, но лицето му беше издълбано с бръснач като хамбургер. Разбрах какво иска от мен и го… освободих от страданието му. Тогава наистина разбрах какво трябва да правя. Не трябваше просто да преследвам корумпираните, които натрупваха състояния от нищо.
