подкрепите.
— Би било загуба на време, господин секретар, а по мое мнение време за губене няма.
— Аз, аз не знам какво да кажа. — Старчески, непривично за възрастта му, Палисър се наведе и изправи стола си. — Всичко е толкова невероятно.
— Точно затова е истинско — каза Хайторн. — Защото всички те са толкова невероятни. Тук и в Лондон, Париж, Йерусалим. Не са се насочили към голямата атомна бомба, защото тя носи масово унищожение. Не това е целта им. Те ще дадат воля на гнева си, като създадат нестабилност, хаос. И независимо дали искаме да го приемем или не, те могат да го направят.
— Не могат! Тя не може!
— Времето е на нейна страна, господин секретар. Президентът не може да живее дълбоко замразен. Някога, някъде той ще се появи на място, където тя ще може да стигне до него и да го убие, а докато чакането продължава, другите подготвят нападенията в Лондон, Париж и Йерусалим. Те не са глупави.
— Нито пък аз, капитане. Какво има още? Какво пропускате?
— Ван Ностранд сам не би могъл да направи това, което се е опитал да направи с вас. Трябва да има и други.
— Какво искате да кажете?
— Казахте, че той е искал да напусне страната завинаги.
— Това е вярно. Така каза той.
— И всичко се е случило толкова бързо, за два дни, подразбрах.
— Беше по-скоро за часове, да, беше за часове. Той трябваше да стигне до Европа незабавно, преди кучият син съпругът да разбере, че той е там. Такава беше неговата версия! Трябвало да стигне при детето си, преди то да умре, и да отведе майката на това дете надалеч, за да остане до края на живота си с нея, жената, която е обичал най-много от всичко.
— Това е част от нещата, които ме тревожат — каза Хайторн. — Цената. Нека започнем с не толкова малкото имение на Ван Ностранд. То струва милиони.
— Той каза, че го е продал…
— За дни, нека да са часове?
— Не беше съвсем ясен, нито пък очаквах да бъде.
— А сметките, които е имал тук? Това са милиони, много милиони. Човек като Ван Ностранд не оставя такива неща зад себе си, без да вземе мерки, а тези мерки изискват доста повече от няколко часа.
— Не сте наясно, капитане. В наши дни чрез компютрите тези неща могат да се правят светкавично. Адвокати и институции се грижат за това всеки ден, милиони пресичат океана в двете посоки всяка минути.
— Но всички те могат да бъдат засечени, нали?
— По-голямата част, да. Правителствата не обичат да изпускат данъците, които им се полагат.
— Но вие казахте, че Ван Ностранд е трябвало да изчезне. Евентуално засичане би осуетило това, нали?
— По дяволите, разбирам, че е така. И…?
— И той е имал нужда от някой, който да прикрие прехвърлянията, които биха довели към него и местонахождението му. В досегашния си живот, господин секретар, аз научих, че умните избягват да правят сделки с престъпници, които лесно биха изпълнили желанията им, не от някакви морални съображения, а за да се предпазят от бъдещо изнудване. Вместо това те се насочват към високоуважаваните, като или ги убеждават или ги корумпират, за да изпълнят това, което им е нужно.
— Ах ти, нагло копеле! — изсъска Палисър презрително, със святкащи очи. — Да не искаш да кажеш, че съм корумпиран…
— О, по дяволите, вие сте бил убеден — прекъсна го Тайръл. — Вие не лъжете, бил сте подведен от началото до края. Това, което казвам, е, че някой друг, също толкова властен като вас, би могъл да направи така, че следата към него да се изгуби.
— Кой, по дяволите, би могъл да направи такова нещо?
— Някой друг секретар Палисър, може би убеден, че върши нещо правилно… Между другото, издадохте ли му фалшив паспорт?
— Слава богу, не! А и защо? Той не ми е искал.
— Аз съм използвал — като разузнавач — доста пъти. Фалшиви имена, фалшиви професии, фалшиво минало, фалшиви снимки. Имах нужда от тях, защото истинската ми личност трябваше да изчезне.
— Да. Капитан Стивънс каза, че сте бил изключително засекретен офицер от разузнаването.
— Сигурно му се е обърнал стомахът, докато го е казвал. Знаете ли защо се нуждаех от тези фалшиви документи?
— Вие сам отговорихте. Капитан Хайторн е трябвало да изчезне, а на негово място да се появи друг — Палисър кимна разбиращо. — Ван Ностранд е имал нужда от друг паспорт — каза той. — За да изчезне, му е бил жизнено необходим.
— Две точки за държавния секретар.
— Вие сте един безочлив млад човек.
— Такъв и възнамерявам да бъда. Плащат ми много добре, а аз правя най-доброто, на което съм способен, когато хората ми плащат добре.
— Няма да се опитвам да вниквам в зловонните ви оправдания, господин Хайторн, но мисля, че тук ви разбрах. Никой друг освен Държавният департамент не може да издаде законен паспорт, а тъй като вие изключвате незаконното, що се отнася до Ван Ностранд, кой тогава би могъл да го направи?
— Някоя високопоставена паралелна правителствена агенция или департамент, която има достъп до вашите технологии. Такъв достъп, че да го направи.
— Това означава корупция!
— Или убеждение, сър. Вие не сте бил корумпиран. — Тайръл направи пауза. — Последен въпрос, господин секретар, и може би не трябва да го задавам, но се налага. Имате ли някаква представа как аз се приземих с частния самолет на Ван Ностранд от Пуерто Рико, пристигайки за собствената си екзекуция, както казах преди минути?
— Дори не съм се замислял. Предполагам, че капитан Стивънс е бил замесен. Той очевидно е ваша връзка, а не началник, тук, в Щатите.
— Хенри Стивънс изпадна в шок, когато му казах, че съм тук, тъй като не можеше да разбере как е станало. Всяко мое действие е било наблюдавано, когато аз исках да бъде наблюдавано, от затворения кръг на преследвачите на Момиченцето-кръв. Но това би трябвало да бъде известно, тъй като е било извършено от един от главните ви играчи. Той ви е заобиколил, както е заобиколил и цялата разузнавателна общност, за да стигне до мен писмото на Ван Ностранд, което аз трябваше да последвам. Аз захапах стръвта, и ако не бяха двама изключителни приятели, аз щях да съм труп във Феърфакс, а вашият светец Ван Ностранд щеше да кацне в Брюксел, оставяйки Баярат да действа от неговото имение.
— Кой го е направил? Кой се е свързал с вас?
— Хауърд Девънпорт, секретарят по отбраната.
— Не мога да го повярвам! — извика Палисър. — Той е един от най-почтените хора, които съм познавал! Отидохте твърде далеч. Напуснете моя дом!
Хайторн бръкна в джоба на сафарито си и извади писмото на Ван Ностранд, на чиято запечатана страна личеше синята лента.
— Вие сте държавен секретар, господин Палисър. Можете да се обадите на всеки, навсякъде по света. Защо не се свържете с шефа на военното разузнаване в базата в Пуерто Рико? Попитайте го как това писмо е стигнало до мен и на кого е трябвало да докладва за него.
— О, господи…! — възкликна Брус Палисър, сивокосата му глава се наведе над стола, очите му бяха стиснати. — Ние сме правителство от опортюнисти или реформатори, от непоследователни умове, твърде често зверове, които нямат право да управляват. Но Девънпорт не може да е такъв! Хауърд не би могъл да направи такова нещо за лично облагодетелстване, той просто не е знаел!
— Нито пък вие, сър!
— Благодаря, капитане — държавният секретар погледна проникващо в Тайръл. — Приемам това, което ми казахте…
