Скъпи г-н Президент,
С изключително съжаление Ви поднасям оставката си, която влиза в сила незабавно, поради проблеми, свързани с личното ми здраве, които криех от моята скъпа жена. Директно казано, аз повече не мога да работя, което доста от моите колеги несъмнено ще потвърдят.
Докторът ми в Швейцария, на когото съм обещал пълна дискретност, ме информира, че сега всичко е въпрос само на дни.
Писмото прекъсваше изведнъж и Скорпион 24, според разпорежданията, дадени му предната сутрин от Скорпион едно, събра смъртоносната екипировка и напусна стаята през френските прозорци.
Във Феърфакс, Вирджиния, полицията беше напуснала двете свързани стаи в Шенадоа Лодж и на нейно място се беше появил униформеният капитан Хенри Стивънс.
— За бога, Тай, успокой се!
— Добре, Хенри, добре — каза все още бледият Хайторн, седнал на края на леглото. Нелсън и Пул тревожно се бяха облегнали на столовете в стаята. — Просто е невъзможно! Познах я, познах очите й, и тя ме позна! Но това беше една стара жена, едва способна да се държи на крака. Въпреки това я познах!
— Повтарям — каза Стивънс, застанал срещу Тайръл. — Жената, която си видял, е една италианска контеса на име Кабрини или нещо такова, и е много суетна, според рецепцията. Дори не пожелала да се подпише в регистъра долу, тъй като — забележи това — не била „подходящо облечена“. Накарала ги да й го занесат в апартамента. Проверих я чрез имиграционните власти. Тя е златна овца, от горе до долу, с всичките й милиони и прочее.
— Тя напусна хотела. Защо?
— Както и още двайсет и двама от гостите, а мотелът побира само трийсет и пет. На паркинга беше убит човек, Тай, а тези туристи не са с железни нерви.
— Добре, добре… ще се успокоя. Но просто не мога да изтрия това лице от съзнанието си! — повтори Хайторн, тресейки глава. — Стара, тя беше толкова стара, но познах очите й — познах ги.
— Генетиците твърдят, че съществуват точно сто трийсет и две вариации на форма и цвят на очите, нито повече, нито по-малко — обяви Пул. — Това е твърде малка цифра, като се има предвид броят на хората по света. „Не се ли познаваме?“ е един от въпросите, които хората най-често си задават.
— Благодаря — Хайторн се обърна отново към Хенри Стивънс. — Преди да започне цялата тази лудост, аз ти се обаждах. Не знам как ще го направиш, но трябва.
— Какво трябва?
— Първо ми кажи истината, някой знае ли, би ли могъл да знае, че Ван Ностранд е мъртъв.
— Не. Информацията е засекретена, къщата е изолирана и охранявана. Диспечерът от Феърфакс и двамата патрулиращи са професионалисти и си разбират от работата. Така че не могат да бъдат уловени. В случай на изтичане на информация, и тримата са извън района.
— Добре. Тогава ще трябва да натиснеш всеки бутон, който можеш, за да ми уредиш среща с държавния секретар. Тази нощ, още сега. Не можем да губим нито минута.
— Ти си лунатик. Почти полунощ е!
— Да, знам, а също знам и че Ван Ностранд тайно се измъкваше от страната, защото държавният секретар му беше разчистил пътя.
— Не ти вярвам!
— Повярвай. Елегантният Брус Палисър е уредил нещата, включително и военен ескорт от Шарлот, Северна Каролина. Искам да знам защо.
— Исусе, и аз също!
— Няма да е толкова трудно. Кажи му истината — той може би така и така я знае, — че съм вербуван от МИ-6, а не от теб или някой друг във Вашингтон, тъй като няма много хора наоколо, на които бих повярвал. Кажи му, че имам информация за Момиченцето-кръв, която ще предам само на него, тъй като британският ми работодател беше убит. Няма да откаже, той е близък с англичаните… Ти дори би могъл да преувеличиш и да му кажеш, че макар и да не сме се разбирали с тебе, аз съм бил наистина спец в работата си и може наистина да знам нещо… Ето телефона, Хенри. Направи го.
Шефът на военноморското разузнаване го направи. Думите му към държавния секретар съдържаха смесица от тревога, неотложност и респект. Когато свърши, Хайторн го дръпна настрана и му подаде едно листче.
— Това е телефон в Париж — каза Тайръл тихо. — Обади се на Дьозием и им кажи да го поставят тотално под наблюдение.
— Чий е този телефон?
— Номер, на който Баярат се е обаждала. Това е всичко, което трябва да знаеш. Всичко, което ще ти кажа.
Таксито спря на бордюра в Джорджтаун, района на Вашингтон, в който живееше елитът на столицата. Импозантната четириетажна постройка стоеше сред една покрита с дървета морава. Оградата беше осветена, вратата на входа блестеше, стъпалата бяха белосани, перилата също бяха бели, всичко беше бяло, сякаш за да улесни изкачващия се в нощта човек. Хайторн плати и слезе от таксито.
— Искате ли да почакам, господине? — попита шофьорът, гледайки небрежното облекло на Тайръл и очевидно уверен в късния час, ако не и в къщата на държавния секретар.
— Не знам колко дълго ще се забавя — отговори Хайторн начумерено, — прав си. Ако си свободен, защо не се върнеш да кажем след четирийсет и пет минути. — Тайръл бръкна в джоба си, извади десетдоларова банкнота и я пусна през отворения прозорец на колата. — Мини оттук, но ако ме няма, заминавай.
— Нощта е бавна, ще ви дам малко време.
— Благодаря.
Хайторн се заизкачва по стълбите, чудейки се защо човек над петдесетте живее в къща, където за да стигне до предната врата, трябваше да е планинска коза. На безмълвния въпрос на Тайръл беше отговорено, когато видя, че отгоре, на тухлената веранда, има един голям електрически ескалатор. Старият Палисър не беше глупак, що се отнасяше до удобствата. Той не беше глупак и за много други неща. Тайръл не беше привърженик на вашингтонското благополучие, но Брус Палисър сякаш беше една степен над цялата тълпа. Хайторн не знаеше много за него, но от това, което беше чел във вестниците и беше видял на телевизионните пресконференции, секретарят имаше бърз ум, находчивост и дори чувство за хумор. Тайръл не уважаваше представителите на политическата власт, на които липсваха тези качества. Навсякъде. Във всяка страна. Въпреки това в момента беше много колеблив, подозрителен до крайност към държавния секретар. Защо той беше направил услуга на Нилс Ван Ностранд, приятел и домакин на Баярат?
Бляскавият звънец беше повече орнамент, отколкото практичен инструмент, затова Хайторн натисна яркоосветения бутон за вратата. След секунди тежката врата беше отворена от Палисър по риза, с познато лице под корона от сива коса. Панталоните му все пак не отговаряха на безупречната му репутация — той носеше дънки, скъсани на колената.
— Вие сте смелчага, капитане, това мога да кажа за вас — обяви секретарят. — Влизайте и докато вървим към кухнята, започнете да ми разказвате защо не отидохте при директора на ЦРУ или тайните служби, или при вашия собствен началник от морското разузнаване капитан Стивънс.
— Той не ми е началник, господин секретар.
— О, да — каза Палисър, спря в коридора и изгледа Тайръл. — Той спомена нещо за британците, мисля за МИ-6. Тогава защо, по дяволите, не се свързахте с тях?
— Не вярвам на Тауър Стрийт.
— Не вярвате…
