вземаме бонбоните!
— Случвали са се и по-странни неща.
— Определено — съгласи се офицерът на вратата, извади полицейската си радиостанция и разкопча кобура си. — Сержант, тук имаме трима заподозрени, стаи петстотин и пет и петстотин и шест. Изпрати подробности колкото можеш по-бързо… Познай какво забелязах току-що? Побързай.
Следвайки погледа на полицая, четири глави се изстреляха към другия край на стаята, където върху бюрото лежаха валтерът на Пул и револверът на Хайторн.
Баярат погледна през прозореца към тълпите долу. Не я интересуваха врявата и действията на полицаите — и двете й бяха добре известни. Зяпачите се блъскаха да зърнат трупа, полицията се опитваше да поддържа нещо подобно на ред, докато пристигнеха по-висшите началници да им кажат какво да правят. Дотогава обезобразеното тяло трябваше да си остане на мястото. То беше покрито в напоен с кръв чаршаф, събрал всички погледи.
Баярат не беше загрижена за безполезните действия на безполезните полицаи, тя отчаяно се опитваше да открие Николо, когото беше изпратила долу, веднага след като се беше върнала в апартамента, с изрични инструкции. „Нещо ужасно се е случило и ние трябва да напуснем веднага. Намери кола, дори и да трябва да заплашиш собственика! Вземи куфарите и използвай пожарната стълба!“ Ето къде беше! В сянката на една лампа, вдигнал дясната си ръка, в която държеше нещо и кимаше с глава. Беше успял!
Баярат се огледа в огледалото, оправяйки перуката с тънката си бяла коса. Течният восък на лицето й поддържаше бръчките на мястото. Бледата пудра, сенките под очите и тънките избелели устни създаваха впечатление за стара жена, една ексцентрична стара жена, която носеше кафява мъжка шапка на главата си.
Баярат отвори вратата към коридора и веднага се изненада от врявата и потока бягащи полицаи, които се събираха пред една врата в дъното с извадени пистолети. Тя се придвижи към асансьорите, подминавайки униформите, една превита фигура, бореща се с напредналата възраст.
— Кучи синове, пуснете ме!
— Не се приближавайте до мен или ще съжалявате много повече, отколкото аз!
— Не смей да ме докосваш!
Бая се парализира за миг, цялото й тяло отказа да се подчини. Кучи синове, пуснете ме. Един глас, един мъж. Хайторн! Инстинктивно изви прегърбеното си тяло надясно, хаосът вътре привличаше вниманието й.
Между телата и протегнатите ръце, които притискаха Тайръл към стената, техните погледи се срещнаха. Очите й бяха присвити от шока, а неговите — широки, ядосани, невярващи и паникьосани.
Хауърд Девънпорт, признат гигант на индустрията и в същото време потиснат, победен шеф на ненаситния Департамент на отбраната, си наля второто курвоазие на бронзовия сух бар и бавно се върна към бюрото си. Той беше се успокоил, успокоението дойде преди два часа, когато от колата на пост се обадиха и потвърдиха, че от имението на Ностранд е излязла негова лимузина с един или няколко пасажери на задната седалка.
Ако Хайторн бъде откаран с моята лимузина, ще знаеш, че информацията ми е била погрешна, и никога не трябва да споменаваш, че съм ти я предал.
Девънпорт нямаше никакво намерение да го прави. Имаше достатъчно истерия по преследването на Момиченцето-кръв. Да се обременят преследвачите с фалшиви слухове щеше само да засили паниката — някой педант от разузнаването щеше да ги въведе в някой компютър, увеличавайки по този начин объркването, ако друг след него ги откриеше. Ван Ностранд го разбираше твърде добре, това беше причината да отправи последните си инструкции в случай, че бившият капитан Хайторн не е член на печално известния Алфа пазар… Господи, що за секретар по отбраната беше той — размишляваше Девънпорт. Никога не беше чувал за Алфа, каквото и да беше това!
Моментът беше настъпил, помисли си той. Искаше му се жена му да си беше у дома, вместо в Колорадо, на гости при дъщеря им, която току-що беше родила третото си дете. Той наистина искаше тя да е с него, защото най-накрая беше напечатал оставката си на стария ремингтън, който неговите родители му бяха купили преди цяла вечност. Вестниците често споменаваха старата пишеща машина. Потомъкът на богатството на Порт Хилс, водещ си бележки на древна машина, когато би могъл да има най-съвършените компютри, да не говорим за армия от секретарки. Но „старият Рем“ беше стар приятел, приятел, с когото можеше да мисли, затова Девънпорт не виждаше начин да го смени.
Той седна, завъртя стола надясно към машината и препрочете краткото си писмо до президента. Да, жена му трябваше да е с него, защото тя презираше Вашингтон, копнееше за тяхната ферма за коне в Ню Джърси и се радваше на съвместната им конспирация. Особено й хареса, че докторите в клиниката Майо бяха признали нейното отлично здраве. Девънпорт отпи от брендито с усмивка.
Скъпи г-н Президент,
С голямо съжаление трябва незабавно да подам оставката си, следствие на скорошното откриване на сериозен проблем със здравето в моето семейство.
Мога да кажа, че за мен беше чест да служа под Вашето отлично ръководство, сигурен в знанието, че следвайки Вашите съвети, Департаментът по отбраната е в отлично състояние. Накрая, искам да благодаря за привилегията да бъда част „от отбора“.
Моята съпруга Елизабет, Господ да й праща успокоение, Ви изпраща сърдечните си поздрави, както, разбира се, и аз.
Искрено Ваш
Хауърд У. Девънпорт
Секретарят отново отпи от коняка, цъквайки при вида на фразата, която улови с поглед. Той се колебаеше дали нямаше да отговаря повече на неговия стил, ако добави едно „би трябвало да бъде“. Тогава пасажът би бил „… следвайки Вашите съвети, Департаментът по отбраната би трябвало да бъде в отлично състояние“. Не, нямаше да има обвинения, прехвърляне на вината на други. Може би трябваше да остави някои бележки на онзи, който щеше да заеме неговия пост — сигурно щяха да са му необходими, — но в последна сметка всичко зависеше от човека, който поемеше работата. Ако беше подходящ човек, той щеше да види слабостите на системата и да ги поправи с железен юмрук. Ако не беше подходящ, никакви съвети нямаше да му помогнат. А Хауърд Удзуърт Девънпорт разбираше, че принадлежи към последната категория. Всъщност той беше попаднал на този пост случайно.
Постави чашата бренди на бюрото, а тя се плъзна и се разби на паркета. Странно, помисли си Девънпорт, беше я поставил стабилно — но беше ли? Зрението му се замъгли, започна да чува затрудненото си дишане, задушаваше се, къде беше въздухът? Неуверено, той се изправи на крака, мислейки, че еър къндишънът105 се е повредил, а нощта беше гореща, влажна, задушна. Нямаше въздух! Вместо това една остра болка се надигна в гърдите му и бързо се разпространи из цялата горна част на тялото. Ръцете му трепереха, за секунди вече не можеше да ги контролира, след това и краката му не издържаха. Той падна по лице на твърдия под, гърчейки се спазматично. Очите му бяха широко вперени в тавана, но не виждаше нищо.
Тъмнина. Хауърд Девънпорт беше мъртъв.
Вратата на кабинета се отвори, разкривайки фигурата на мъж, облечен в черно, с маска на лицето и тънки копринени ръкавици. Той се обърна и клекна до цилиндъра със смъртоносен газ, чиято дюза беше промушена под вратата. Завъртя копчето и прекъсна подаването. После стана, премина покрай мъртвия до двата френски прозореца и ги отвори. Летният топъл въздух изпълни стаята с миризми от градината. Мъжът отиде до пишещата машина и прочете оставката на Девънпорт. Той я свали от валяка, смачка я и я напъха в джоба на панталона си. След това сложи чист лист в машината и написа следното:
