сестра, но не и като жертви на кръвосмешение.
— Съжалявам, просто не мога да се сдържам.
— Сега внимавай, не поглеждай, а се засмей и извий глава надясно. Един мъж се е вторачил в нас. Облечен е в сини панталони и ярко жълта риза.
— Успях да го зърна. За пръв път го виждам.
— Идва насам… Джон.
— Не съм си забравил името… Джоун.
— Вие трябва да сте Брукс! — въодушевено ги приветства тъмнокос, изключително привлекателен мъж. В изговора му се долавяше лек италиански акцент. — Приличате си.
— О, често ни го казват — рече Лезли и протегна ръка. — А вие кой сте?
— Вашият скромен домакин, Карло Паравачини, който благодари, че приехте поканата — отвърна донът, като целуна ръка на Монтроуз. — Американските ми приятели ми казват Чарли — додаде, като стисна ръката на Камерън.
— В такъв случай и аз ще се възползвам — усмихна се мнимият брат. — Приятно ми е да се запознаем, Чарли.
— Удоволствието е изцяло мое… Ще пиете ли нещо? Леко „Шабли“ или отлежал скоч?
— Някой ни е издал — с усмивка се намеси Лезли. — Това наистина са любимите ни напитки.
— Зная също, че никога не прекалявате. Което определено ми допада, наистина.
— В такъв случай сега е моментът да ви предам поздрави от портиера на „Вила д’Есте“ — додаде Камерън.
— Приемам ги с благодарност — откликна любезният домакин. — Но не му казвайте, моля ви, че откраднах първия му помощник-готвач за днешното ни празненство. Тоя мошеник краде всички рецепти от шефа си, но пък днес е почивният му ден.
— Тайната ще бъде запазена, Карло… Чарли — обеща Монтроуз, макар да долови ревнивия поглед на Прайс.
Паравачини предложи ръката си на Лезли и поведе новодошлите през тълпата от гости към импровизирания бар, за да им поръча напитките. В същия момент видяха да приближава висок прошарен мъж в елегантен светъл панталон и черна риза с къси ръкави, допълнена с характерната за католическите свещеници твърда яка. Карло отстъпи крачка назад, за да го представи.
— Това е чичо ми, негово преосвещенство кардинал Рудолфо Паравачини, но тук на езерото ние го наричаме папа Руди. Нали нямаш нищо против, кардинале?
— Защо да имам нещо против, нали тук съм израснал! — отвърна висшият сановник на католическата църква. — Тичал съм из тия полета подир кози и зайци като всяко друго дете. Бях избран да заема този висок пост, не съм се домогвал до него. Щедростта на племенника ми предлага тези кратки мигове на разкош, които задълженията ми не предполагат.
— Много ми е приятно — рече Камерън и протегна ръка.
— За мен е удоволствие — обади се и Лезли, като на свой ред подаде ръка.
— Благодаря на Бога, задето има и американци протестанти — отвърна кардиналът. — Италианците, французите и испанците от моето паство целуват пръстена ми и си въобразяват, че мога да им обещая един ден да попаднат в рая, което и за себе си не гарантирам… Добре дошли на Лакус Лариус.
— Говори се, че твърде добре играете крокет, кардинале — подхвърли Прайс.
— Страхотен играч съм. Ще се осмелите ли да ми бъдете противник?
— Предпочитам да попаднем в един отбор. Сестра ми играе по-добре от мен.
— Разпореди се, Карло — подкани свещеникът. — Мой партньор ще бъде синьор… Брукс.
— Както искаш — отвърна дон Карло Паравачини, като изгледа многозначително чичо си.
Откъм игрището се носеха радостните възгласи на онези, чиито попадения бяха успешни, и унилите въздишки на провалилите се. Слугите разнасяха изстуден чай и лимонада, за да се освежат играещите; по правило по време на играта алкохол не се предлагаше. След около три часа победителите бяха наградени с чукчета за крокет от чисто сребро, на място инкрустирани със съответните инициали, и ето че гостите взеха да се приготвят да заемат местата си под тентата на яхтата.
— Наистина съжалявам — извини се Прайс на своя партньор кардинал Паравачини. — Аз ви провалих.
— Макар да зная, че Господ всичко прощава, в случая за мен не е така лесно, Джон Брукс. — Свещеникът се усмихна многозначително. — Бяхте просто невъзможен. Сестра ви и племенникът ми Карло са безспорните победители! Хубава двойка са, нали? Толкова красиви, при това интелигентни. Можем да очакваме и нещо повече, не мислите ли?
— Е, сестра ми не е католичка…
— Винаги може да приеме истинската вяра — пресече го прелатът. — Анулирахме първия му брак, а втората му съпруга почина неотдавна.
— Не зная какво да кажа — напълно объркан промърмори Камерън Прайс, втренчил поглед в Лезли, която се разхождаше по игрището под ръка с Карло Паравачини, а звънкият й смях ехтеше.
Половин час по-късно, все така в компанията на кардинала, Кам се бе запознал с десетки нови хора, които се тълпяха около тях като тълпа любопитни зяпачи, скупчили се около новопоявили се знаменитости. В известен смисъл това отговаряше на истината; кардиналът се радваше на немалко влияние във Ватикана, а огромното богатство на симпатичния американец бе напълно достатъчно, за да го превърне в знаменитост. Но накрая, под предлог, че се чувства уморен, кардинал Паравачини настоя да седнат на една относително уединена маса на капитанския мостик, където лесно можеха да бъдат забелязани, но не и достигнати. Прайс плъзна поглед, за да потърси Лезли.
Никъде не я откри. Беше изчезнала.
Двайсет и пета глава
— Извинете, кардинале, но сестра ми като че ли е изчезнала. Никъде не я виждам.
— Сигурно племенникът ми й показва имението — рече свещеникът. — Много е красиво, а колекцията му от произведения на изкуството е сред най-богатите в Италия.
— Колекция от произведения на изящното изкуство? Къде е изложена?
— В голямата къща, естествено. — При споменаването на имението кардинал Паравачини забеляза неприкритата тревога, появила се внезапно в очите на Прайс. — О, уверявам ви, господин Брукс, нямате никакво основание за безпокойство. Карло е почтен мъж, за нищо на света не би злепоставил когото и да било от гостите. Честно казано, никога и не му се налага, дамите винаги първи търсят вниманието му.
— Боя се, че трябва да ви обясня — прекъсна го Камерън, — ние със сестра ми си имаме уговорка, когато излизаме заедно, и особено на многобройни събирания. Каквато и да е причината, никой от нас не си тръгва, без да се обади на другия.
— Звучи твърде тесногръдо, господин Брукс — отбеляза свещеникът.
— Не бих казал. Елементарна практичност — отвърна Прайс, като трескаво обмисляше какво да предприеме, а и се стараеше да го стори незабелязано. — Когато излизаме поотделно, както правим обикновено, придружава ни въоръжена охрана.
— Това вече звучи обидно.
— Не бихте си го и помислили, ваше преосвещенство, ако знаехте колко често получаваме заплахи за отвличане. Само през миналата година охранителната ни фирма в Щатите осуети четири опита за покушение срещу мен и пет срещу сестра ми.
— Не съм допускал…
— Това не е нещо, което човек разправя наляво и надясно — отбеляза Камерън с тъжна усмивка. — Току виж, идеята допаднала и на други смахнати мозъци.
— Естествено, тук в Европа подобни посегателства не са рядкост, но идеята, както се изразихте вие, е шокираща за един застаряващ служител на Бога като мен.
— Исках просто да разберете, че племенникът ви Карло изобщо не е причина за безпокойството ми. Ще бъда далеч по-спокоен, ако открия сестра ми в неговата компания, тъй че с ваше позволение ще отида да ги потърся. Колекция изящни творби, казахте.
