отмине с небрежен жест, и все пак… По време на някой от тези отегчителни вечерни приеми, когато великолепната изкусителка Аманда непрестанно доливаше чашата му, бе ли изтървал нещо, макар и неволно, бе ли споменал нечие име, което e трябвало да запази в тайна? Не вярваше да го е сторил; твърде опитен бе, за да допусне подобно нещо, и все пак всичко бе възможно в компанията на тази ослепителна жена, чийто коефициент на интелигентност съвсем не бе за подценяване. Беше ли научила нещо, което не е трябвало да знае, нещо, което той бе споменал в наивно благоразположение, убеден, че е всеизвестен факт? Неизвестният, с когото се е срещала в Амстердам, действително ли принадлежеше към кръга на Матарезе? Джефри Уотърс се видя принуден да разчепка докрай собствените си опасения.
Червената лампичка на интеркома светна, чу се тихо жужене. Това бе чистата му пряка линия с всемогъщия директор на Оперативния отдел.
— Тук Уотърс.
— Боя се, че новините хич не са добри, Джеф. Подготви се.
— Жена ми?
— Не, лицето, което разследваш, съпругата на шурея ти, Аманда Бентли-Смайт.
— Изчезнала ли е?
— Не бих казал. Мъртва е. Била е удушена, а тялото хвърлено в Темза. Речният патрул го открил преди час.
— Господи Боже мой!
— Това не е всичко, старче. Трима големи шефове на банки в Шотландия, Ливърпул и западен Лондон са убити, всички простреляни в главата. Нито един не се е отървал. Екзекуции в стила на подземния свят.
— Та това е чистка! — възкликна Уотърс. — Запечатайте кабинетите на всички.
— Няма какво да запечатваме. Всичко е изнесено.
— Налага се да помислиш, Клайв — настоя Джефри Уотърс, взрян в плувналите в сълзи очи на шурея си. — Господ ми е свидетел колко ти съчувствам, но сполетялото те нещастие има далеч по-големи измерения, отколкото можеш да си представиш. Да се върнем на последните няколко дни…
— Не мога дори да мисля, Джеф! Щом направя и най-малко усилие, сякаш чувам гласа й и осъзнавам, че вече я няма. Това е единственото, за което мога да мисля.
— Къде си държиш брендито? — попита Уотърс, като огледа библиотеката на Бентли-Смайт в къщата в Съри, чиито френски прозорци отвеждаха към слънчева градина. — А, ето го барчето. Една глътка сигурно ще ти помогне.
— Едва ли — рече Клайв, като избърса очите си. — Пиенето не ми понася, а и телефонът непрестанно звъни…
— Не е звънял от доста време — отбеляза сър Джефри, — погрижих се за това.
— Как тъй?
— Поръчах да прехвърлят всички обаждания на телефонен секретар в моя кабинет. Когато поискаш, ако изобщо имаш желание, ще можеш да ги прослушаш.
— Нима можеш да направиш подобно нещо?
— Мога и вече го направих. — Уотърс извади бутилка от барчето, наля малко бренди и поднесе чашата на сломения домакин. — Ето, изпий това.
— Ами журналистите отвън? Обсадили са къщата, тъй че рано или късно ще трябва да се изправя срещу тях.
— Никой не те е обсадил. Полицията ги разпръсна.
— Нима можеш… Разбира се, че можеш. Защо ли питам. — Бентли-Смайт отпи глътка и се намръщи; очевидно нямаше навика да прибягва до алкохол. — Чу ли какви ужасии разправят по радиото и телевизията? Че Аманда имала любовници, авантюри… безбройни при това. Изкарват я някаква великосветска уличница… Тя не беше такава, Джеф! Тя ме обичаше, и аз я обичах!
— Съжалявам, Клайв, но Аманда не беше непорочна девица.
— Мили Боже, мислиш, че не съм го знаел ли? Та аз не съм сляп! Жена ми беше изключително жизнена, магнетична и много красива. За жалост, омъжи се за не особено привлекателен досадник от прочуто семейство, който не може да се похвали с особен талант. Това също ми е известно, защото зная какъв съм, а тя се нуждаеше от нещо много повече!
— Следователно ти си предпочел да си затваряш очите пред… как да го наречем, нейните забежки?
— Естествено! Аз бях нейното пристанище, глътка спокойствие между бурите в океана от акули, около всяка известна личност, аз бях нейното убежище, когато се почувстваше наранена или изтощена.
— Ти си невероятен съпруг — отбеляза сър Джефри.
— Нима имах избор? — продължаваше да хленчи този невероятен съпруг. — Та аз я обичах повече от самия живот. Не можех да я оставя да си отиде заради някакви нелепи морални ограничения. Тя значеше за мен много повече!
— Добре, Клайв, мисля, че те разбирам. Но ти трябва да ми позволиш да си свърша работата.
— Та тя е жертва на убийство! Защо не ме разпитват от полицията или Скотланд Ярд? Защо си дошъл ти?
— Надявам се, ще успея да ти обясня. Фактът, че аз те разпитвам, дава и отговор на въпросите ти. При разследване МИ-пет има предимство пред полицията и Скотланд Ярд. Всички ние работим съвместно, разбира се, но при особени обстоятелства ние излизаме на преден план.
— Какви ги говориш? — долната устна на Бентли-Смайт увисна в недоумение, очите му гневно заблестяха. — Вие нали сте нещо като тайните служби, вие залавяте шпиони и изменници. Какво общо има Аманда с хора като вас? Някой я е убил, по дяволите! И залавянето на убиеца е работа на полицията.
— Мога ли да ти задам няколко въпроса? — меко попита Уотърс.
— Защо да не можеш? — отвърна обърканият неутешим Бентли-Смайт. — Изключил си телефона, прогонил си журналистите. Едва ли щеше да си дадеш толкова труд, ако не беше важно за теб. Хайде, питай.
— През последните няколко дни, дори седмици, Аманда проявявала ли е признаци на изнервеност, на необичайно напрежение? Искам да кажа, дали си забелязвал някаква промяна в поведението й. Беше ли необичайно разстроена, или раздразнителна?
— Не повече от обикновено. Беше ужасно ядосана на фотографа заради последните й снимки, разправяше, че я правел да прилича на матрона. Давам си сметка, казваше ми, че вече не изглеждам на двайсет, но пък не съм и баба, за да ме кипрят като някоя гувернантка. Тя беше своенравна жена.
— Да оставим настрана характера й, Клайв. Обаждал ли се е някой по телефона, някой, който да я разстрои видимо, или пък посетител, когото не е искала да види?
— Не мога да знам. През деня съм в кантората, а тя обикновено не беше у дома. Държеше апартамент в града, за да не пътува чак дотук, когато програмата й е прекалено натоварена.
— Това не ми беше известно — отбеляза сър Джефри. — Какъв е адресът?
— Някъде на Бейзуотър е, номерата над двеста, струва ми се.
— Струва ти се? Не си ли ходил там?
— Честно казано, не. Но разполагам с телефонен номер. Няма го в указателя, естествено.
— Дай ми го, моля те. — Щом получи номера, Уотърс вдигна слушалката на апарата на бюрото. Набра цифрите, заслуша се, след което затвори и намръщено изгледа шурея си. — Линията е изключена.
— Как е възможно? — викна Клайв. — Тя нямаше планове да заминава, а дори когато пътуваше, оставяше телефонния секретар включен. Мили Боже, та това й беше тайният спасителен пояс! — Осъзнал, че думите му могат да бъдат погрешно разбрани, съпругът рязко млъкна.
— Защо е бил таен?
— Може би това не е точната дума — заувърта Бентли-Смайт. — Когато заминаваше да снима на континента, на няколко пъти я попитах не иска ли да й препредавам съобщенията… нали разбираш, тя ми звънеше почти всеки ден.
— Нали каза, че не си стъпвал в апартамента в града.
— Истина е. Тя беше инсталирала една от ония машинки, която ти пуска съобщенията, откъдето и да се
