обадиш. Предложих й да ми даде номера, за да й събирам съобщенията, но тя отказа… съвсем категорично… Аз проявих разбиране…
— Удивително — промърмори шефът от МИ-5 и отново посегна към телефона. Този път се обади в службата и продиктува на един от помощниците си телефонния номер от апартамента на Бейзуотър Роуд. — Използвай официалните канали, открий адреса и изпрати екип, включително и дактилоскоп. Вземете всички възможни отпечатъци, после ми се обадете тук. — След което затвори.
— За Бога, Джеф, какво означава това? Държиш се, сякаш не става дума за зверското убийство на жена ми, а за някаква световна конспирация.
— И аз не бих могъл да се изразя по-точно, Клайв, защото по всяка вероятност тъкмо за такова нещо става дума. Още трима души са убити тук, в Англия, часове след убийството на Аманда, а всеки от тези хора е заподозрян в участие във финансова конспирация, засягаща много държави и милиони хора по света.
— Ти чуваш ли се какво говориш? Жена ми си имаше слабости, не отричам, но това, което твърдиш, е невероятно, то е нелепо! Аз дори я убедих да наеме счетоводна фирма, за да се грижи за парите й. Та тя един елементарен баланс не бе в състояние да направи! Как е възможно толкова невежа по отношение на финансите жена да бъде участник във финансова конспирация?
— Едното няма нищо общо с другото, драги. Аманда обичаше движението в бързото платно, цирка, който летеше по целия свят с всичките му примамливи капани. Парите никога не са били нейна цел, те просто й бяха нужни за удобство.
— Тя ме обичаше! — изкрещя Бентли-Смайт, вече на ръба на истерията. — Тя имаше нужда от мен… аз бях нейният дом и огнище! Сама ми го е казвала, неведнъж.
— Вярвам ти, Клайв, и съм сигурен, че не те е лъгала, но славата по странен начин влияе върху хората. Често пъти самата личност се раздвоява, една е пред обществото, друга в частния живот и много малко е общото помежду им.
— Какво още искаш от мен, Джеф? Аз самият тъна в догадки.
— Разкажи ми какво си спомняш от последните няколко седмици. Започни, да речем, от преди около месец, от времето, когато си научил, че се обсъжда приемането ти в съвета на директорите на „Скай Уейвърли“.
— Виж, това не е трудно, първо от Аманда го чух. Беше се върнала от снимки в Амстердам… нали си ги виждал, изискани дами в приказни тоалети на обиколки по каналите… Та когато се върна, ми каза как срещнала някакъв човек, свързан със „Скай Уейвърли“, и той споделил, че търсели име с престиж за съвета на директорите. Тя предложила мен и те тутакси приели. Чудесен източник за допълнителен доход, бих добавил.
Амстердам.
— Каза ли ти кой е този човек? — небрежно зададе въпроса си сър Джефри.
— Не успя да си спомни името му, пък и аз не настоях. Когато се обадиха от Париж, бях повече от въодушевен и приех, естествено.
— Кой ти се обади?
— Човекът се представи като мосю Лакост, запомних го по известната марка за спортно облекло.
— Да се върнем към последните няколко седмици, Клайв, дните, които си прекарал с Аманда. Ще задавам въпроси, а ти просто ми отговаряй каквото ти дойде на ума.
— А, свикнал съм — поклати глава Бентли-Смайт. — Нали знаеш, че известно време ходих на психоаналитик.
Говориха близо два часа. Уотърс записваше по нещо в бележника си, сетне насърчаваше шурея си да разрови по-надълбоко спомените си, някои конкретни разговори. Оказа се, че бракът на двамата е представлявал твърде необичайно явление. Пълно доверие от страна на съпруга и постоянни изневери от страна на съпругата. Без съмнение един от онези брачни съюзи, описани от Ларошфуко, гарантиращи, колкото и да е странно, абсолютно удобство най-вече за жената. Аманда Райли се бе омъжила за Клайв Бентли-Смайт заради облагите, които би донесло на нея и познатите й името, а не самият човек. Впоследствие, използвайки красотата и славата й, някой бе издал заповед тя да пристъпи към действие. Кой бе този човек?
Амстердам?
Телефонът звънна и Уотърс се обади.
— Какво ще докладвате? — попита той.
— Каквото не бихте искали да чуете, сър. Апартаментът бе направо неузнаваем, стените наплескани с няколко пласта боя, повърхностите на мебелите полети с киселина. Нищо не открихме, сър Джеф.
— Телефонните съобщения?
— Всичките изтрити.
— Кой го е направил?
— Има около петстотин незаконно работещи техници, които биха се справили без проблеми.
— Значи отново сме в изходна позиция…
— Не е съвсем точно казано, сър. Докато бяхме в апартамента, един от екипа остана долу на улицата. Та той видял как някакъв човек приближил сградата, но като ни забелязал през прозореца, побързал да се махне.
— Нашият служител проследил ли го е и ако не, защо!
— Нямало време, сър, лицето изчезнало зад първия ъгъл, а на улицата имало много хора. Все пак момчето проявило съобразителност. Грабнало високоскоростната камера и направило набързо няколко снимки. На повечето човекът е в гръб, но все пак не на всички, тъй като онзи на няколко пъти се обръщал да види дали някой не го следи.
— Добра работа сте свършили. Веднага проявете филма в лабораторията и ми донесете снимките в кабинета в запечатан плик. На никого да не се показват, преди да съм ги видял аз. След около четирийсет минути ще бъда в града. Очаквам да намеря плика на бюрото си.
Джон и Джоун Брукс, брат и сестра, отседнаха в съседни апартаменти в прочутия с обстановката, а и с високите си цени хотел „Вила д’Есте“ на брега на езерото Комо. Обичайната проверка разкри, че братът и сестрата са богати американци от Средния запад, наскоро наследили още няколко милиона като единствени роднини на бездетен вуйчо във Великобритания. В момента нито един от двамата не бил обвързан с брак, за брата се знаеше, че се е развеждал два пъти, а сестрата само веднъж. Информацията бе потвърдена от американския държавен департамент, от британските власти, а и от адвокатската кантора „Брейнтрий и Ридж“ с адрес на Оксфорд Стрийт, Лондон.
Франк Шийлдс, изключително способният аналитик, и сър Джефри Уотърс от МИ-5 добре си бяха свършили работата. Камерън Прайс и Лезли Монтроуз като нищо можеха да влязат в преговори за закупуването на Credit Suisse и никой да не оспори възможността да го сторят.
Слуховете плъзнаха из големите имения край езерото. Разправяха, че братът и сестрата са подпомогнали кариерата на световни знаменитости — звезди от киното и телевизията, певци, модерни художници и начинаещи оперни трупи. Правеха го просто от любов към изкуството. Нима имаха нужда от всичките тези пари? Защо да ги кътат като скъперници!
Дон Силвио Тогаци задвижи системата за дезинформация из Беладжио с пълното съзнание, че ще достигне до онези, за които е предназначена. Така и стана. Старецът посрещна с дяволита усмивка новината, че във „Вила д’Есте“ бързо-бързо започнали да пристигат покани за двамата американци, което предизвикало коментара на портиера: „Тия двамата са по-голяма напаст и от арабите с техните ужасни килимчета!“ Накрая дойде и очакваното известие. Канеха ги на „Крокет с бюфет“ и напитки на борда на яхтата след уморителните занимания на моравата. Портиерът лично донесе поканата, очарован да завари госпожица Брукс в апартамента на брат й, за да може в присъствието на двамата да изрази одобрението си.
— Съветвам ви да приемете, синьоре и синьора. Имението Паравачини е най-голямата тукашна забележителност, а от семейството са толкова изобретателни, не мислите ли?
— В какъв смисъл? — попита Камерън.
— Бюфет и крокет, синьоре! Това няма да е някоя скучна вечеря с танци или коктейл в чест на някой гост от фамилията. Изискана храна, смях на игрището за крокет, на залез-слънце напитки се сервират на
