борда на най-красивата яхта в езерото, о, толкова са изобретателни.
— Звучи чудесно! — възкликна подполковник Монтроуз.
— Така и ще бъде, но ви предупреждавам, който носи името Паравачини, е доста сръчен с чука и топката, и най-вече кардиналът. Не залагайте неразумно, защото бездруго ще загубите.
— Нима залагат на крокет?
— Si, signore, всичко с благотворителна цел, разбира се. Кардинал Рудолфо е най-очарователният, най-ерудираният божи служител. Той често казва, че с чукчето пълнел хазната на Ватикана много повече, отколкото с проповедите си. Голям шегаджия е, ще ви хареса.
— Какво облекло би било подходящо, мосю портиер? По-голямата част от багажа ни все още е в Лондон.
— О, напълно неофициално облекло, синьора. Падроне, дон Карло Паравачини де, винаги казва, че колосаните ризи и неудобните дрехи отнемат от удоволствието.
— Какво необичайно мнение за тъй възрастен човек — отбеляза Прайс.
— Дон Карло съвсем не е стар. На трийсет и осем е, ако не се лъжа.
— Не е ли много млад за титлата „дон“?
— То си е въпрос на ранг, а не на възраст, синьоре. Карло Паравачини е голям финансист, с вложения и имоти из цяла Европа. Той е много… как го казвате вие… проницателен.
— По отношение на световните финанси, предполагам.
— Да, но аз от тия неща не разбирам. Важното е, че ще прекарате добре и ако няма да ви затрудня, бих помолил най-сърдечно да поздравите дон Карло от моя милост.
— С удоволствие — рече Лезли и побутна Кам. — Магазините още ли са отворени?
— Понеже сте гости на Паравачини, лично ще изпратя тук всичко, което ви е необходимо.
— Не, благодаря. Сама ще се разходя.
— Както желаете. Тогава arrivederci.
Портиерът си тръгна и Монтроуз се обърна към Прайс:
— Колко пари имаш?
— Колкото си поискам — отвърна Кам. — Джеф Уотърс ми даде шест кредитни карти, три за теб и три за мен. Никакви ограничения върху разходите.
— Това е много хубаво, но аз те питам за пари в брой.
— Не зная точно. Около три-четири хиляди британски лири.
— Това са по-малко от шест хиляди американски долара. Да предположим, че Паравачини залагат живи пари, като истински италианци?
— Не бях се сетил.
— Помисли сега, Кам. Господин и госпожица Брукс не могат да се появят с кредитни карти.
— Не знаем по колко залагат…
— Веднъж получих назначение в Абу Даби и взех, че загубих осем хиляди долара. Наложи се да събудя посолството, за да ме измъкнат жива!
— Май си преживяла много по-вълнуващи моменти от мен, подполковник.
— Съмнявам се, офицер Прайс, но все пак можеш да се обадиш в Лондон и да помолиш Джеф да прати телеграфически поне двайсет хиляди по сметката на хотела в Банк ъф Ингланд.
— Колко си досетлива, подполковник. Уж това е моя територия, а ти непрестанно ме изпреварваш.
— Не е вярно, скъпи. Аз просто съм жена, а жените се опитват да предвидят кога внезапно ще потрябват пари. Обичайната главоблъсканица.
Камерън я хвана за раменете, приближи лицето й до своето, без малко устните им щяха да се докоснат.
— Знаеш коя главоблъсканица пък тормози мен, нали?
— Нали чаках да се пробудиш, глупчо.
— Страхувах се… синът ти, съпругът ти… Ев Бракет… Те заемаха твърде голяма част от мислите ти, не бях убеден, че ще мога да ги изместя.
— Направи го дори без да искаш, Кам, макар че и аз самата не смятах, че изобщо е възможно. И знаеш ли защо?
— Не, не зная.
— Малко ме е страх да ти кажа, защото може да не ти хареса.
— Сега вече трябва да ми кажеш.
— Чел си досието ми, а сигурно си разбрал, че и аз проучих твоето.
— Бях поласкан, че си го поискала, но се вбесих, че са ти го дали.
— Аз също имам приятели сред бюрократите.
— Очевидно. Та накъде биеш?
— Като изключим ненужните подробности, ти сам си постигнал всичко в живота си, в рода си нямаш генерали като мен, нито пък много пари, каквито имам аз.
— Е, не сме разчитали на помощите за безработни — засмя се Прайс и свали ръцете си, но не се отдръпна. — Майка ми и баща ми бяха учители, при това много добри. Направиха необходимото, за да не спра до магистърската степен, което те самите навремето не могли да си позволят.
— Защо прие предложението на ЦРУ, когато те откриха в Принстън?
— Честно казано, стори ми се, че ме очаква нещо вълнуващо… пък и бях натрупал толкова много студентски заеми, че и преподавател да станех, половината ми стаж щеше да отиде, докато ги изплатя.
— Бил си също така добър спортист — прекъсна го Лезли, а той продължаваше да усеща дъха й по бузата си.
— В гимназията покривах щатските рекорди, защото, както често съм казвал, ми беше противно да догонвам когото и да било.
— Отвсякъде са искали да те прилапат, скъпи мой…
— Ще бъдеш ли така добра да повториш?
— О, да… Тъй неочаквано появил се в живота ми, скъпи, скъпи мой.
Целунаха се, дълга, протяжна целувка, от която кръвта им кипна, ала в един миг Лезли отстъпи крачка назад и се взря в очите на Кам.
— Не ти казах как сломи задръжките ми.
— Важно ли е?
— За мен да, скъпи. Не си падам по случайните връзки, а това отдавна си го разбрал. Не задоволявам сексуалните си апетити с когото ми падне.
— По дяволите, никога не бих си го помислил!
— Гледай истината в очите, офицер Прайс. Някои от най-добрите ми приятелки неведнъж са чували подобни приказки. Нямаш и най-малка представа какво е бракът в армията. Месеци наред прекарвате разделени, усещаш как у теб се надига тази напълно естествена потребност, в офицерските клубове се тълпят да ти се натискат привлекателни мъже, да не говорим пък за шефовете на мъжа ти.
— Пълна гадост — рече Камерън.
— Да, така е — кимна жената, — но се случва да се поддадеш.
— И теб ли те сполетя?
— Не. За щастие аз имах Джейми, репутацията на генералска дъщеря и налудничавите назначения на Бракет. Без тях не знам дали щеше да ми се размине.
— О, аз зная — рече Прайс, като я притегли в обятията си и отново я целуна, по-дълго от преди, и този път пламналото желание бе още по-настойчиво.
Телефонът иззвъня и Лезли се отдръпна.
— Добре ще направиш да се обадиш — рече тя.
— Няма ни тук — тихо отвърна Камерън, без да разхлабва прегръдката си.
— Моля те… Отдавна нямам новини от Джейми…
— Разбирам — отвърна Прайс, като я пусна, — макар че сама знаеш, трябва да имаш търпение. Новини скоро няма да получиш. Уотърс лично ти го каза.
— Все пак може някой друг да е научил нещо.
— Да, разбира се. — Кам приближи масичката и вдигна телефона на третото позвъняване. — Моля?
