— Източниците ни не могат да ни кажат онова, което не знаят, господин Гуидероне.
— Ти пък откъде си толкова сигурен? — язвително го прекъсна синът на Пастирчето. — Колкото и да си способен, Ян ван дер Меер, притежаваш недостатъка, присъщ на всички гении. Вярваш, че онова, което си сътворил, е безпогрешно, защото създателят не би могъл да сгреши. Глупости! Нямаш и смътна представа какво върши Скофийлд, каква нападателна стратегия е подготвил, нито с кого се е съюзил. Той обезвреди „Атлантик Краун“… колко ли други са тръгнали… не, направо са се втурнали, за да попаднат в мрежата му? И набележи ли ги, колко от тях ще се пречупят?
— Никой няма да се пречупи — тихо отвърна холандецът. — Те не само са наясно с последствията, но разполагаме и с предвидените от нашите адвокати не един и два резервни варианта, които напълно узаконяват извършеното дотук. В юридически смисъл ние сме безпогрешни и разполагаме със свободата да продължим, докато всяко нещо застане на мястото си. Това също е мое дело.
— Въобразяваш си, че разполагаш…
— Зная с какво разполагам, старче! — повиши глас Матарайзен. — Единствената опасност от катастрофа възникна заради вас и глупостта, проявена от вас в Уестминстър Хаус в Лондон — продължи Ян ван дер Меер, вече по-тихо, — заради което получих извинението ви и затова няма да ви го натяквам.
— Виж ти — замислено проточи Гуидероне, — младото лъвче иска да му се признае върховната роля.
— Не забравяйте, че вие сам ми я признахте. Нима вече съжалявате?
— О, небеса, не, разбира се. Никога не бих постигнал онова, което постигна ти. Просто не съм убеден, че аз съм единствената причина за катастрофата, както я нарече ти. Нещо се случи в Уичита, а там аз изобщо не съм бил, нито пък познавам господата, които бяха замесени.
— А те не знаеха нищо друго освен един код и телефонен секретар в Амстердам, до който се достига през сложен лабиринт от канали.
— Неразгадаема бюрократична плетеница — призна синът на Пастирчето. — Ти наистина си гений, Ян ван дер Меер, но правиш един пропуск. И този пропуск се нарича Беулф Агът. Ако не го откриеш, ако не го убиеш, той ще напипа и други хлабави връзки… ще събори цялата ти постройка. Веднъж вече го направи, а тогава си мислехме, не, сигурни бяхме, че сме непобедими. Не допускай това да се случи отново… Имаш право наистина, аз съм вече стар, което важи и за Скофийлд. Разликата се състои в това, че той може да разчита на бързите и мъртвите, а аз само на мъртвите и онези, които са близко до смъртта. Ти, от друга страна, можеш да разчиташ на бързите и мъртвите и най-вече на изпълнените с алчност. Това е най- мощната армия на света, непобедим батальон. Използвай го, използвай ги! Не ме разочаровай.
Гуидероне тресна слушалката, подразнен, че неволното пропадане във въздушна яма бе станало причина да си разлее чашата с „Шато Бейшвел Медок“.
Сър Джефри Уотърс сложи подписа си, че е получил плика с печат „строго секретно“ в дома си в Кенсингтън от офицер на МИ-5. Върна се по тесния коридор в трапезарията, където го чакаше закуската му. Съпругата му Гуинет, жена с посивели коси, изящно лице и големи умни кафяви очи, вдигна поглед от лондонския „Таймс“.
— Служебна поща в този час, Джефри? — попита тя.
— Не зная, Гуин, изненадан съм не по-малко от теб.
— Отвори плика, скъпи.
— Нали това правя. Май ще ми трябва ножица да срежа тая черна лепенка.
— Опитай с ножа за месо.
— Май ще свърши работа. Много мило, че си подсетила готвачката да ми приготви и парче филе към яйцата.
— Забелязах, че си под голямо напрежение през последните няколко седмици. Реших, че ти е нужна по-силна храна сутрин.
— Оценявам загрижеността ти — кимна шефът на отдел „Вътрешна сигурност“ в МИ-5, след което разкъса поставената накръст лепенка и отвори големия кафяв плик. Набързо прегледа съдържанието и тежко се стовари в стола си. — О, Господи! — възкликна той.
— Позволено ли е да знам за какво се отнася? — попита Гуинет Уотърс. — Или е нещо, от което не бива да се интересувам?
— О, напротив! Става дума за брат ти Клайв…
— Милият Клайв. Напоследък чудесно се справя, не мислиш ли?
— Изглежда, дори се е престарал, мила. Попаднал е в съвета на директорите на новия консорциум „Скай Уейвърли“.
— Да, зная, той ми звънна миналата седмица. Голям напредък, казах си.
— А може и да се окаже голяма бъркотия, Гуин. „Скай Уейвърли“ е обект на щателно разследване по съображения, които не мога да обсъждам с теб… отново заради собствената ти безопасност.
— Зная, зная, това вече сме го изяснили, Джеф, но все пак в момента става дума за моя роден брат.
— Нека говорим откровено, скъпа. Клайв е приятен човек, аз го харесвам. Той е истински чаровник, има чудесно чувство за хумор, но никой от нас не би го причислил към способните адвокати тук в Лондон.
— Не казвам, че няма недостатъци, тук съм съгласна с теб.
— Колко години се мести от една фирма в друга и никъде не успя да се издигне до съдружник. Да не говорим, че навсякъде го приемаха заради твоето име. Бентли-Смайт е име, което се цени в английското право.
— Има добро сърце — настояваше сестрата, — а и в много отношения очакваха от него повече, отколкото можеше да даде. Нима това е престъпление?
— Не, разбира се, но защо ще го измъкват от някаква малка правна кантора, в която заема незначително място, за да го издигнат до членство в съвета на директорите на „Скай Уейвърли“?
— Нямам представа, но още днес ще му звънна да го попитам.
— Това е единственото, което не бива да правиш — кротко, но твърдо рече Уотърс. — Остави това на мен, Гуин. По мое мнение някой се опитва да използва брат ти. Аз ще се заема с този въпрос.
— Няма да нараниш Клайв, нали?
— Не и ако той сам не го стори, скъпа, обещавам ти… Благодари на готвачката, но наистина не остана време за закуска.
С бързи крачки Джефри Уотърс отново прекоси коридора и отвори вратата.
Двайсетте минути, които му отне пътят до службата, преминаха в болезнен размисъл за дългогодишния служител от британското разузнаване. Поводът бе Клайв Бентли-Смайт и онова, което си въобразяваше за него сестра му Гуин, на фона на суровата действителност. Уотърс наистина харесваше шурея си. Намираше го забавен, с бърз, макар и не особено задълбочен ум, великодушен по природа, великодушие, което достигаше до крайност, ако изобщо у него съществуваха крайности. И това бе неговата най-голяма грешка. Клайв Бентли-Смайт бе възможно най-буквалното човешко въплъщение на определението „стремежите превишават възможностите“.
Беше се родил в богато семейство на потомствени адвокати — тъй отдавна наложили своето име, че според някои вероятно бяха участвали в изработването на Магна Харта — срещу известно заплащане, естествено, а други твърдяха, че стихът от Шекспир „да избием адвокатите“ в неговата пиеса „Хенри VI“ е бил вдъхновен от дедите на Бентли-Смайт. Клайв се носеше по течението на живота, едно приятно допълнение към всяко обществено събитие, предлагайки своето ненатрапчиво присъствие и нищо повече; в противовес на това, той бе предан съпруг на една жена, която ни най-малко не ценеше свещения брачен обет. Обществена тайна бе, че съпругата бе споделяла не едно легло в най-богатите домове на Англия, Шотландия, Холандия и Франция. Навред в тия кръгове се шегуваха, че ако Клайв някога научи, вероятно би й простил и би я попитал дали се е забавлявала добре.
Джефри Уотърс бе запознат с този материал, събран в досието на Клайв; с жена си той не бе споделил какво съдържа, защото тя неизменно и искрено приемаше ролята на по-голямата сестра, закриляща братчето си. Просто не виждаше смисъл да я тревожи. Сега обаче възникваха непредвидени обстоятелства и шефът от МИ-5 трябваше да погледне фактите в очите, да ги анализира и да предприеме съответни действия. Френската фраза cherchez la femme, търсете жената, отново и отново звучеше в съзнанието
