ви. Да платя ли?
— Не… не. Имам сметка тук. — Неспособен да се отърси от смайването Уайтхед все така пелтечеше.
Когато се озоваха на улицата, Прайс отвори вратата на лимузината и покани стреснатия брокер да се качи.
— Знаели сте коя е моята кола — зяпна Уайтхед.
— Да — потвърди Кам, последва го и се качи отзад, след което заговори агента на ЦРУ: — Обиколете Сентръл Парк, ще ви кажа кога да се върнете на Пето Авеню. И вдигнете преградата, ако обичате.
— Шофьорът — промълви Албърт Уайтхед с широко отворени, безумно блеснали очи. — Не го познавам, този не е от моите шофьори.
— Синът на Пастирчето е не само прецизен, той вижда в бъдещето.
Когато най-сетне обърканият брокер се добра до апартамента си на Пето Авеню, той се чувстваше напълно разбит. Виеше му се свят, гадеше му се, а аналитичният му ум — който обикновено се занимаваше с числа и финансови ходове — бе засипан от нежелана информация, която нямаше нищо общо нито със сметки, нито с финансови стратегии. Съзнанието му бе обсебено от съмнения за домогване до властта от страна на Амстердам, измяна във висшите кръгове на организацията, обичайните предателства във враждуващи клетки… и най-вече от страх. Чист, първичен страх. Беше го нападнал като буря от негативни предположения, в които отсъстваха чистите подходи на математическата точност. Стюарт Никълс, неговият адвокат, негова дясна ръка в продължение на толкова години, предател? Да предаде него, своя приятел?
Колко още бяха предателите? На колко от клетките на Матарезе беше предоставил незаконни средства? Възможно ли бе някоя от тях да се обърне срещу него? И ако трябваше да се съобразява с тях, кои бяха те? Някои бяха намеквали, че е източвал тайни фондове от тях… е, действително имаше разходи, които съпътстваха всяка сделка. Трябваше ли да очаква тези неблагодарници да го изобличат в случай на „непредвидени трудности“?
Албърт Уайтхед определено се чувстваше зле. Преди години с радост се бе хвърлил в морето на голямото богатство. А сега се питаше дали не се дави в него.
Увит в хавлиена кърпа, Прайс седеше в ъгъла на изпълнената с пара сауна. На стъклената врата се почука само веднъж. Това бе сигналът. Следващият, който щеше да влезе, трябваше да е Стюарт Никълс, първи вицепрезидент на посредническата фирма „Суонсън и Шварц“, и колкото и да е странно, доверен адвокат на Матарезе. Мъжът влезе, също загърнат в мека хавлия, и седна на пейката срещу Камерън. Никой не виждаше ясно фигурата насреща си, което съвпадаше с очакванията на Прайс. Това означаваше, че думите ще имат по-голяма тежест. След минута Кам заговори.
— Здравейте, съветник.
— Моля? Кой сте вие?
— Името ми няма значение, по-важно е какво ще си кажем. Сами сме тук.
— Не съм навикнал да разговарям с непознати, и то в сауната на собствения ми клуб.
— Все някога идва първият път, не мислите ли?
— Не и в този случай. — Никълс се надигна от пейката.
— Идвам от Амстердам — заяви Камерън тихо, но категорично.
— Какво?
— Седнете, съветник. За ваше добро е да ме послушате, а ако не ми вярвате, повярвайте на Джулиан Гуидероне.
— Гуидероне? — В гъстата пара адвокатът отново се върна към пейката.
— Това е един вид парола, нали? Името на човек, когото от години смятат за мъртъв. Забележително. Искам да кажа, това, че никой не го произнася.
— Достатъчно ясно се изразихте. Но аз искам да чуя нещо повече. Какво е станало с Амстердам? Защо не може да бъде открит?
— Вие вече знаете, но опитахте ли да се свържете с Кайзерграхт?
— Кайзерграхт? … Ето че успяхте да ме учудите. Защо питате?
— Защото Ленард Фредерикс, нашата къртица във Форин Офис, ви е казал. Ван дер Меер просто прекали в желанието си да надмине Джулиан.
— Та това е нелепо. Той е синът…
— На Пастирчето — довърши Прайс. — Ако поискате да се свържете с Ван дер Меер, ще ви кажат, че пътува извън страната по работа.
— Какво означава това?
— Господинът сменя тактиката. Кой знае къде се е скрил.
— Всемогъщи Боже! Та това е ужасно, катастрофално.
— Нищо чудно. И все пак аз залагам на Гуидероне, дори живота си бих заложил на него, както се казва. В него е истинската власт. Той е човекът, когото всички познават… навсякъде. От Средиземно до Северно море, от Париж и Лондон до Ню Йорк и Лос Анжелис. Ван дер Меер може и да разчертава плановете, да движи координацията в своята кула над Кайзерграхт, но Гуидероне е този, който ги привежда в действие. Той се ползва с всеобщото доверие; Ван дер Меер е никому неизвестен, той е невидима торба с пари, а не жив човек. И не може да действа без сина на Пастирчето.
— Правилно ли разбирам това, което казвате? Намираме се в криза!
— Все още не. Предварителният план остава в сила, Гуидероне подава сигналите.
— В такъв случай — въздъхна адвокатът с облекчение, — не разбирам защо се е наложило да ме потърсите.
— Гуидероне иска да се увери в лоялността ви.
— При тези обстоятелства може да разчита на нея. Каква е причината у него да се появят съмнения?
— Просто вашият работодател и близък приятел Албърт Уайтхед напусна кораба. Предпочел е Ван дер Меер, по-скоро торбата с парите.
— Какво?
— Няма представа колко бързо торбата може да увисне празна.
— Никога не ми е споменавал подобно нещо — промълви изуменият Никълс. — Та това е невероятно!
— Освен това не бива да споменавате, че сме се срещали. Този разговор не се е състоял.
— Но вие не разбирате. Никога не сме имали професионални тайни един от друг. Поне в тази сфера. Немислимо е!
— Вече не… Господин Гуидероне щедро ще ви възнагради, ако си отваряте ушите и очите. Ще ви оставя един телефонен номер, тъй че ако научите нещо или дори ако ви се стори, че Уайтхед се държи странно, обадете се и предайте съобщение… че „адвокатът“ напомня за присъствието си, това е напълно достатъчно. Ще ви позвъня и ще си определим среща.
— Употребих думата „немислимо“ и не се отмятам. Немислимо е да шпионирам Албърт.
— По-късно ще ми благодарите, а синът на Пастирчето няма да забрави. Вие сте изключително способен адвокат, навярно ще оглавите международния ни правен отдел, когато установим тотален контрол. Сега ви оставям. Протегнете ръка и ще ви дам телефонния номер. Написал съм го.
Прайс напусна сауната, облаци пара се втурнаха навън, преди да се затвори вратата. Останал сам, изплашеният объркан Стюарт Никълс се втренчи в мократа стена; разкъсваха го съмнения, измъчваше го неотложността на предстоящото решение.
Камерън последва „треньора“ от ЦРУ до едно празно помещение, където бе оставил дрехите си, и набързо се облече. Навън, сред шума и суетнята на утринното движение, той подложи на анализ срещата си с адвоката от Матарезе. Както и при Албърт Уайтхед, срещата бе преминала добре. Семената на разцеплението бяха посети, бе добавил и нареждането да се пази мълчание, а комбинацията от двете щеше да се окаже непоносима. Ако се потвърдеше правилото за всеобщата склонност към конформизъм, а обикновено ставаше точно така, набелязаните щяха да изпаднат под неимоверно напрежение и в резултат щяха да допуснат множество грешки, ескалиращи към властниците в Матарезе. Точно тази верижна реакция
