Филаделфия върна Скот Уокър с неговата безпогрешна прецизност отново в живота на Прайс и Лезли. Той ги посрещна на частно летище в околностите на Честнът Хил, предаде запечатаните инструкции от Шийлдс на Камерън и ги откара до малък хотел в Бала-Синуид, на двайсет и пет минути от града. Отново бяха регистрирани с чужди имена. Лутър Консидайн се присъедини към Прайс и Монтроуз, за да чуе какво им е написал Франк Шийлдс.
Уолбърг бе филантроп, особено по отношение на изкуството. Той и неговите банки правели щедри дарения на симфонични оркестри, на операта и губещите театри. Допълнителна привилегия за неколцината крупни дарители били поканите за предпремиерните представления. На другия ден вечерта се предвиждало да присъства на репетиция на Филаделфийския оркестър, на която щял да държи реч в знак на благодарност, а и за да насърчи съмишлениците си дарители. Щял да отиде сам, тъй като съпругата му била починала преди няколко години, а той не се оженил повторно.
Шийлдс бе се погрижил главният разпоредител — служител на ЦРУ — да посочи на Уолбърг място до пътеката на шестнайсети ред, зад рехавата публика; на съседното кресло щеше да седи Камерън. За пореден път на Камерън и неговия обект бе осигурено уединение.
Следващата вечер настъпи. Лезли и Лутър заеха местата си на седемнайсети ред и след речта си Уолбърг седна до Прайс, а оркестърът поде четвърта част от Бетовеновата Девета симфония, „Ода на радостта“.
— Забележителна реч, господин Уолбърг — прошепна Камерън.
— Шшшт, това е много по-прекрасно.
— Боя се, че трябва да поговорим…
— Тук не се говори, тук се слуша.
— Зная от сигурен източник, че сте се готвили да отлетите на изток, към Средиземноморието, за да се срещнете с Джулиан Гуидероне, стига да успеете да го откриете. Защо не чуете думите му? Аз съм неговият пратеник.
— Какво? — Бенджамин Уолбърг рязко извърна глава към Прайс, а бръчките на лицето му издаваха страх. — Как е възможно да сте научили подобно нещо?
— Господин Гуидероне разполага с източници, които за нас са непостижими.
— Всемогъщи Боже!
— Може би ще е по-добре да се оттеглим в дъното на залата.
— Праща ви Гуидероне?
— Ставате ли? — Кам кимна към пътеката отляво на Уолбърг.
— Да, да, разбира се.
В дъното на залата, докато оркестърът навлизаше в тържествения хорал на Бетовеновата „Ода на радостта“, Бенджамин Уолбърг чу думите, които щяха да променят неговия живот, неговия свят, оставяйки го да се чуди дали животът му си струва да се живее, а и дали светът му си струва да бъде спасен.
— В Амстердам е настъпила сериозна криза — започна Прайс.
— Предположихме, че няма сериозни промени — прекъсна го банкерът. — Беше ни казано да не търсим контакт с Кайзерграхт.
— Не би имало смисъл, дори да опитате. Ван дер Меер е изчезнал, Гуидероне се опитва да удържи положението.
— Та това е лудост! Къде се е дянал Ван дер Меер? Защо?
— Можем единствено да правим догадки. Навярно е научил, че сред нас са проникнали враждебно настроени елементи, предприемат се контрамерки и контразаговори. Кой знае? Установено е единствено, че е изчезнал.
— Господи… — Ръцете на Уолбърг вече трепереха; той ги опря в слепоочията си, лицето му придоби пепелив оттенък, а в същото време песента на хора се извиси и безброй гласове изпълниха огромната зала с вълнуващата музика на Деветата симфония. — Толкова усилия, толкова години подготовка… и какво постигнахме?
— Ако Гуидероне не срещне съпротива, нищо няма да се промени.
— Всичко се е променило! И за това причината е в Кайзерграхт. Ние сме непоклатими.
— Джулиан поема цялата отговорност — непоколебимо отсече Камерън. — Всички инструкции ще идват пряко от него, чрез мен. Разчетът във времето остава непроменен.
— Но ние не знаем кои са тези хора. Амстердам не ни е съобщил.
— Ще ги научите — продължи Прайс, като се стараеше да си припомни прочетеното от разпечатките, както и от резюмето на Скофийлд за неговия разговор с Ленард Фредерикс в Лондон. — Средиземно море, пожарите. Ще се започне от Близкия изток и както слънцето се движи на запад, така ще тръгне и вълната от хаос. Отначало бавно, набирайки сила но след няколко седмици, най-много месец-два, ще настъпи икономическа парализа. Повсеместна.
— Точно тогава ние ще започнем да предлагаме нашите спасителни решения. Във всички сфери. Уайтхед, Фаулър, Никълс и аз разбираме това, но знаем много малко! Ван дер Меер ни увери, че действията ни как да проникнем в Сената и дори в Белия дом ще бъдат планирани. С тези инструкции обаче ние още не разполагаме!
— Не разполагате и с Джеймисън Фаулър.
— Какво?
— Той се е оттеглил, ако това е точната дума. Без да ви уведоми, е вдигнал по тревога свои съучастници в обслужващите клонове на промишлеността, за да изработят алтернативни планове…
— Не ви вярвам! — прекъсна го Уолбърг.
— Колкото и да е невероятно, това е истината.
— Какви са тези алтернативни планове?
— Доколкото успяхме да ги проучим, целят забавяне, стратегия на изчакване.
— Говорите нелепици! Електрическите компании по цялото източно крайбрежие са готови да се консолидират, за да докажат икономическата обоснованост.
— Която ще съпътства загубата на хиляди работни места — отбеляза Камерън. — И тъкмо това е желаният ефект.
— Временно състояние, което скоро ще бъде преодоляно.
— Нищо няма да се получи, ако Фаулър бави нещата. Всичко трябва да е в максимална степен координирано, за да се постигне целта.
— Защо му е да бави нещата?
— Вие ми кажете, макар сведенията ни да са повече от достоверни. Може да се е подплашил, може в последния момент да е решил да се увери, че всички други ще се включат. Не забравяйте, все още съществуват закони; Фаулър може да се е уплашил, че ако се превърне в беден парий, ще прекара години в затвора.
— Грешите, допускате огромна грешка. И той е отдаден на замисъла, както и аз, от съвсем различни подбуди, разбира се, но той няма да се откаже!
— Дано не се лъжете. И все пак, докато господин Гуидероне не научи нещо повече от своите източници, постарайте се да избягвате Фаулър. Ако ви се обади, нито дума за нашия разговор; ако забележите нещо необичайно в поведението му, в думите му, оставете съобщение ето на този номер. — От джоба си Прайс извади малко листче. — Този телефон е само за свръзка. Ще предадете, че трябва да се обадя в банката си, тъй като съм нарушил минималния депозит.
Камерън се обърна и тръгна към изхода на залата тъкмо когато хор и оркестър бележеха драматичния връх в Деветата на Бетовен. Бенджамин Уолбърг не помръдна от мястото си, като да бе изпаднал в транс; не виждаше, а и не чуваше нищо, просто зяпаше в стената от червено кадифе.
Той бе сломен човек, изпълнен с неимоверна тъга, а знаеше и причината. Бе се вслушал в песента на сирената, измамлива сирена, подтикваща към непростимото, безбожното. И все пак в името Господне, от правилни подбуди! Все още ли важаха те? Той щеше да иде в храма с надеждата да намери утеха, а може би и наставление.
Трийсет и втора глава
