Щом се прибраха в малкия хотел в Бала-Синуид, Кам, Лезли и Лутър Консидайн проведоха кратко съвещание.
— Ама че гледка — възкликна Лутър, — същинска котка върху горещ ламаринен покрив! Беше зяпнал стената, сякаш в дробовете му не бе останала и глътка въздух.
— Струва ми се, нашият водач действително му причини нещо подобно — рече Монтроуз. — Права ли съм, Оуби-Уан Кеноуби?
— Кой?
— О, забравих, че нямаш навика да ходиш на кино.
— Да, успях да го притисна, но той не е като другите. Господи, колко беше уплашен. И все пак, ако правилно съм го разгадал, той изпитваше и нещо друго. Долових проблясъци на дремеща съвест, истинска съвест. Като му казах, че шефът от комуналните услуги, Фаулър, може и да бави нещата, че изглежда, се колебае…
— Добър тактически ход — обади се подполковникът. — Внеси разцепление, след което изчакай да избухне паниката.
— Същото, струва ми се, казах и на Кайзерграхт. Статистиката показва, че този подход бележи най- голям брой успешни попадения.
— Как да разбираме това за съвестта? — попита пилотът. — По-точно, откъде разбра?
— От думите му, макар да не е говорил дълго, а също и от начина, по който се изразяваше. Когато споменах изчезването на Ван дер Меер, той прошепна „Толкова години работа, и какво постигнахме?“, сякаш онова, което са направили, е неприемливо за неговата религия. А по-после, по повод на Фаулър каза: „И той е отдаден на замисъла, както и аз, от съвсем различни подбуди, разбира се“… „От съвсем различни подбуди“, как трябва да тълкуваме тези думи?
— Различни причини за постигане на целите? — предположи Лезли.
— Не ми се вярва. Самите цели може би, но не мога да бъда сигурен. За другото обаче съм наясно, той не говореше като човек, който гледа само да спаси себе си. За разлика от останалите.
— Какво ще правиш?
— Свиквам бойните единици, както се казва в армията, подполковник. Тъй като аз съм заел позиция в набелязаната територия, ще привикам Франк Шийлдс и този път аз ще му дам няколко заповеди. Настоявам да получа подробно досие на Бенджамин Уолбърг, и то още утре сутрин.
Утрото настъпи и Скот Уокър му предаде запечатаното досие точно в седем и петнайсет.
— Пристигна със самолет в пет часа. Вие сте най-популярната личност в Лангли, сър.
— Разкритието заплашва да разбие сърцето ми, Скоти, но ще трябва да преглътна болката.
— Така и предположих, виждам вече как ви се пълнят очите.
— Правилно, агент Уокър. Похвална досетливост.
— Да чакам ли за отговор? Пилотът е все още в града.
— Не е необходимо. Важното бе да получа това.
— Знаете къде можете да ме намерите, сър. За двайсет минути мога да се придвижа дотук.
Все още по шорти, Прайс отвори запечатания плик и започна да чете. Лезли все още спеше; никой нямаше да го разсейва. Трийсет и шест минути по-късно, когато я усети да се прозява, той обяви:
— Подполковник Монтроуз, можем да предположим, че сме открили уязвимата брънка във веригата.
— Какво казваш? — Лезли седна до него на канапето.
— Досието на Уолбърг. Безценен документ. Нашият всемогъщ банкер е изменник, напуснал редиците на левите радикали. В края на четирийсетте е фигурирал в списъците на Хувър с обвинените за антиамериканска дейност, проявявал се е като гръмък оратор, близък до фракцията на комунистите. Впоследствие изчезва за няколко години и когато отново излиза на сцената, вече искрено вярва в капиталистическата система и защитава всичко, което преди е отричал.
— Нима му е просветнало?
— Може би, а може би е потърсил друг, по-реалистичен начин да се приложат реформите, които е прокламирал на млади години.
— Матарезе? — недоумяваше Лезли. — Но как е възможно? Те са монополисти, фашисти, които се стремят към глобален контрол!
— Обратната страна на социализма — разсъждаваше на глас Кам. — Игрално поле, еднакво достъпно за богати и бедни, което е пълна измама, защото такова нещо не съществува. Кенеди беше прав, като твърдеше, че в нашия свят няма справедливост. Това е самата истина, а Матарезе ще сторят още по- голямо зло. Може би Уолбърг започва да проумява това.
— Какво ще предприемеш?
— Ще изчакам днес той да ме потърси. Ако се забави, ще го потърся аз.
Скофийлд и Антония се разхождаха из улиците на Лондон, опиянени от новопридобитата свобода. Свободата им действително не беше пълна, тъй като Джефри Уотърс настояваше да ги придружава охрана от двама души, един няколко крачки пред тях, другият един вид ариергард. В ранното утро те се разхождаха из алеите на парка Сейнт Джеймс, когато някаква бърза кола рязко спря току до бордюра. Двамата служители на МИ-5 тутакси извадиха оръжие и застанаха между автомобила и поверениците си. Миг по- късно с не по-малка бързина прибраха пистолетите. Бяха разпознали свой колега на волана.
— Извънредна ситуация, приятели! Да се качват веднага.
Първият от охраната седна отзад заедно с Брей и Антония, вторият отпред до шофьора.
— Мога ли да знам какво става тук? — избухна Скофийлд. — Откъде се взехте?
— Не съм ви изпускал от очи, сър — отвърна шофьорът. — Заповед на сър Джефри.
— Той май вече прекалява, не мислите ли? Не стига, че имаме охрана, ами сега и превоз е пратил.
— Колата е бронирана, сър.
— Приятно ми е да го чуя. И кой ще стреля по мен?
— Шеф Уотърс е човек методичен. Винаги всичко предвижда.
— Къде отиваме?
— В управлението на МИ-пет.
— Защо?
— Нямам представа, сър.
— Виж ти, сега вече става интересно.
— Дръж се прилично, Брей — сгълча го Антония.
От дълги години никой не бе виждал Джефри Уотърс толкова разстроен. Човек имаше чувството, че всеки момент ще получи апоплектичен удар. Охраната въведе Скофийлд и Антония в кабинета му, затвори вратата и новодошлите изненадани се втренчиха в крачещата напред-назад фигура.
— Какво те тормози? — попита Брандън.
— Последното, което би искал да чуеш, стари приятелю. Да седнем, може би така по-лесно ще го понесете.
Семейство Скофийлд се настаниха срещу бюрото на Уотърс.
— Какво има, Джеф? — попита Тони.
— Случи се невероятното, онова, което никой не е и допускал. Матарайзен е избягал.
— Какво? — ревна Брандън, като скочи от стола си. — Ако е някаква нескопосна шега, то я приемам като проява на много лош вкус!
— Не е шега, макар да ми се иска да беше.
— Но как е възможно? Та вие го бяхте затворили в стъклена клетка, под денонощна охрана!
— Няма го, Брей.
— Господи, да не си му дал един ден градски отпуск?
— Дай възможност на Джеф да обясни, Брандън.
— Благодаря ти, мила, наистина не ми е никак леко. В три и четирийсет и пет тази сутрин ми се обади шефът на охраната на Матарайзен. Ван дер Меер плюел кръв; по-точно казано, кръв шуртяла от устата му, така се изрази лекарят, а и бил в безсъзнание. Уплаших се да не умре на място и разпоредих да го откарат в болница, с придружител. Някъде по пътя оттук до аварийния изход онзи дошъл в съзнание и за мое най-
