— Боже мой! — възкликна Анджела Брустър.
— Но това е ужасно! — обади се като ехо брат й. — Как се свързаха с вас?
— Не са се обаждали от три седмици. Предадени ми бяха инструкции чрез трето лице и аз привидно ги изпълних при последното ни назначение. Всъщност искаха да ме проверят: Къде е местонахождението ни? Каква е охраната? Огнестрелна мощ?… Такива неща. Понеже се разбра, че в ЦРУ има двоен агент, а може би дори няколко, предадената от мен информация беше точна, но твърде повърхностна.
— Кога очаквате отново да ви се обадят? — попита госпожица Брустър.
— Всеки час… всеки момент — отвърна Лезли и погледът й за миг стана далечен и самовглъбен. — Скоро ще получа съобщение — телефонен номер, който трябва да бъде набран от обществен телефон — къде и кога да се обадя и ще чуя запис, който ще ми каже какво да правя. През последните пет дни нямаше как да се свържат с мен. Сменихме цялата си охрана и мерките за сигурност — надяваме се да неутрализираме шпионите, но тази сутрин съобщихме в Лангли. Сега знаят, че съм в Лондон.
— Не ви ли е страх? — попита Анджела Брустър.
— Много повече ще се страхувам, ако не ми се обадят.
— Какво можем да направим ние? — попита младият Брустър.
— Разкажете ни всичко, което знаете за Джералд Хеншо — отвърна Прайс. — И отговорете на всичките ни въпроси.
— Всичко, което знаем, вече разказахме на полицията и на МИ-пет — абсолютно всичко.
— Разкажи и на нас, Анджела — обади се Монтроуз.
— Направете го, детето ми — добави Уотърс. — Всички сме хора и следователно не сме съвършени. Може новите ни познати да уловят нещо, което ние сме пропуснали.
Разказът започна с простъпките на Хеншо: постоянните му пиянства, похожденията, безобразното пилеене на пари, които му давали или сам крадял, арогантното му отношение към прислугата, когато лейди Алиша не била наблизо, постоянните лъжи за отсъствията му в случаите, когато не можел да бъде открит — списъкът беше безкраен.
— Изненадан съм, че майка ви го е търпяла — отбеляза Камерън.
— Защото не познавате Джералд Хеншо — отвърна Анджела с тих несигурен глас, сякаш търсеше подходящите думи. — Майка ни не беше глупачка, тя просто не виждаше това, което виждаха другите. Той криеше от нея тези страни от характера си.
— И го правеше направо гениално — намеси се Роджър. — В нейно присъствие той беше самата любвеобилност и чар. Няколко години и аз си падах по този негодник. Анджела — не, но аз — да.
— Ние, жените, сме малко по-проницателни в тази област, не мислиш ли?
— Това е мит, сестричке, пък и в началото той наистина й беше много полезен.
— Развличаше я, това е всичко.
— Но нали вие двамата сте били повечето време на училище, а не у дома? — поинтересува се Прайс.
— Да — отвърна братът, — през последните шест години, но през лятото и през ваканциите си бяхме у дома, а понякога се връщахме и за почивните дни. Невинаги сме били двамата заедно, но прекарвахме достатъчно време тук, за да видим какво става.
— Достатъчно, за да промениш отношението си, така ли, Роджър? — настоя Камерън.
— Определено, сър.
— И кое те накара да го промениш? — попита Лезли. — И да възприемеш мнението на сестра си?
— Всичко, което ви казахме.
— Допускам, че това са неща, които сте научили постепенно. Не вярвам да сте ги забелязали отведнъж, нали така? Все нещо трябва да ви е накарало да се замислите.
Братът и сестрата се спогледаха. Първа заговори Анджела:
— Започна с обаждането от автосервиза в Сейнт Олбънс, нали, Родж? Обадиха се да кажат, че са оправили ягуара, помниш ли?
— Точно така — съгласи се братът. — Собственикът реши, че говори с Джери. Каза, че ще предаде колата само срещу пари в брой — никакви чекове, никакви разписки до счетоводители, чисти пари в брой.
— И защо така? — Прайс хвърли поглед към Джефри Уотърс, който поклати глава в знак на удивление.
— Както по-късно разбрах, това бил единайсетият път в разстояние на година и половина, когато Джери оставял ягуара за ремонт. Те двамата с мама бяха в Брюксел за поредното й мероприятие на Асоциацията за дивите животни, така че аз отидох с бентлито до Сейнт Олбънс и говорих с човека там. Той ми разказа, че Джери го бил накарал да изпрати първите две сметки на счетоводителите на мама, а те не се славели с незабавните си плащания. Освен това явно имали навика да се пазарят.
— Това едва ли е причина да настоява за плащане в брой — отбеляза Монтроуз. — Застрахователните компании правят рутинно разследване при ремонт на кола.
— Точно така. Джери никога не е използвал нашата застраховка и никога не е съобщавал за произшествията.
— Някои хора избягват да го правят — обясни Камерън, — за да не им увеличават застрахователните вноски.
— Чувал съм за това, сър, но има и още нещо. Защо въобще е закарал колата на сервиза в Сейнт Олбънс? Защо не я е дал в сервиза на „Ягуар“ тук, в Лондон? Ние използваме услугите им от години.
— Сигурно не е искал майка ви да научи за произшествията.
— Точно така си помислих и аз, господин Прайс, но мама не беше сляпа, а липсата на автомобила е доста очебийна. Особено когато става дума за ярко червен ягуар, който обикновено стои паркиран пред къщата — Джералд го мързеше да го вкарва в гаража.
— Разбирам. А това „още нещо“ — научихте ли какво е?
— Мисля, че да, сър. Сумата за ремонта беше две хиляди шестстотин и седемдесет лири…
— Две хиляди и шестстотин… близо три хиляди лири? — изригна Уотърс. — Навярно е съсипал цялата кола!
— Боя се, че не — поне във фактурата не пишеше нищо такова. Таксувано беше изчукване на калник и пребоядисване, а също така и цялостен оглед, което всъщност означава щателно почистване и измиване.
— И какво друго? — поинтересува се шефът от МИ-5. — Как е навъртял сметка за над две хиляди и шестстотин лири?
— Останалото беше записано под „разни“…
— Какво? — Прайс беше смаян. — И е вярвал, че ще му се размине само с това?
— Едва ли се е замислил особено — отвърна Роджър Брустър. — Трябва да знаете, че когато отидох, собственикът много се смути, че вижда мен вместо Джери. Едва ли щеше да ми каже сумата по телефона, ако не се беше объркал.
— Той даде ли някакво обяснение за графата „разни“? — продължи да настоява Камерън.
— Каза да попитам „стария“.
— А ти занесе ли исканите пари в брой? — попита Лезли.
— Да, исках да прибера колата. Мама постоянно пътуваше из страната — заради дейността на Асоциацията за дивите животни — и беше открила за мен и Анджела банкови сметки за спешни случаи. Отбих се в една банка, изтеглих пари и се върнах в Сейнт Олбънс с надеждата, че ще успея да наема човек, който да върне бентлито.
— Смятахте ли да кажете на майка си? — продължаваше Монтроуз.
— Искаше ми се най-напред да притисна Джери, да видя дали ще даде някакво смислено обяснение.
— И направи ли го? — попита Прайс.
— Разбира се, и направо ме сбърка. Първо, изръси се цели три хиляди лири… а никога не е имал у себе си толкова пари. Каза да задържа рестото заради положените от мен грижи. После ме помоли да не казвам на мама, защото тя била виновна за повредите на ягуара, а той не искал да я тревожи.
— И в какво точно се изразяваше вината й? — попита Джефри Уотърс.
