— Става — изрече той сподавено. — В противен случай всеки от нас ще загуби всичко, което има.
— Не мислете, че ви заплашвам. Просто ви запознавам с различни възможности… Срещата ни приключи, струва ми се.
Което бе неопровержима истина.
Всички заедно, сякаш за да избягат от воня, разнасяща остра зараза, появила се сред призованите на срещата от Матарезе, напуснаха стаята. Сред последните бе амбициозният канадец.
— О, Макандрю — спря го Гуидероне, като го хвана за лакътя, — сега, след като свършихме тая досадна работа, защо да не идем да изпием по нещо долу във фоайето? Имаме общи познати в Торонто, струва ми се. Бих искал да науча последните новини. — И той назова няколко имена.
— Естествено, сър! За мен ще бъде удоволствие.
— Добре тогава. Ще бъда долу след пет минути. Трябва да се обадя по телефона. Ако успееш, седни на маса в дъното.
— Ще ви чакам… сър
Тъй наречените „познати“, с изключение на едного, бяха имена, които младият Макандрю смътно си спомняше, ала фактът, че Гуидероне си бе направил труда да ги запамети, го накара да изпадне във възторг и особено онова име, което той знаеше със сигурност. Името на бившата му съпруга.
— Стана ми много мъчно, като научих — заяви Джулиан.
— Вероятно вината е моя, сър. Бях ужасно амбициозен, признавам, и я пренебрегвах заради добротата си. Разбирате ли, след като защитих доктората си по финансово управление в университета „Макгил“, мислех само за себе си. Получавах безброй предложения за работа, всички срещу минимално заплащане, макар и нелишени от престиж, и ето че изневиделица получих място в една инвестиционна компания в Монреал срещу заплата, която, честно казано, не мислех, че ще достигна и за десет години!
— Разбирам. След този първи пробив щастието започна да ви се усмихва?
— И още как! Тъкмо тогава…
— Извинете ме, млади човече — прекъсна го Гуидероне. — Свършиха ми се кубинските пури. Бихте ли ми купили няколко от щанда във фоайето? Ето ви банкнота от десет хиляди лирети.
— Разбира се, сър. С удоволствие, сър — откликна младежът.
Без да губи повече време, амбициозният канадец стана от масата и бързо излезе от бара. Синът на Пастирчето извади малко пакетче от джоба си и изпразни съдържанието му в питието на госта; след което махна с ръка на минаващия келнер.
— Кажете на моя приятел, че се е наложило да се обадя по телефона. Няма да се бавя.
— Си, синьоре — бе почтителният отговор.
Джулиан Гуидероне не се върна, за разлика от младия канадец. Той се заоглежда наляво и надясно, очаквайки да зърне най-важната фигура в своя живот, сетне отпи от чашата си. Трийсет и четири секунди по късно той се стовари върху масата, с изцъклени от смъртта очи.
Синът на Пастирчето се спусна по Испанските стъпала към Виа Дуе Мачели и оттам отиде направо в офиса на Америкън Експрес. Кодираното му съобщение до Амстердам щеше да бъде бързо дешифрирано, а нарежданията — изпълнени. Истинският текст гласеше:
Нашият канадец представляваше заплаха. Увлечен от своя ентусиазъм, говореше твърде много. Потърсете друг.
Гуидероне се върна пеша до пресечката с Виа Кондоти, същински рай за склонните към разхищение. Той не се канеше да купува каквото и да било; по-скоро щеше да се отбие в някое кафене, където бавно да изпие чаша-две капучино, за да събере мислите си.
Той — те — Матарезе! Бяха постигнали повече от всяка друга организация. Те контролираха цели промишлени клонове, производителите на енергия, крупни фирми за доставка, киностудии и телевизионни станции, а сега и вестници от целия свят. Нищо не бе в състояние да ги спре! Скоро щяха да бъдат в състояние да контролират цялата планета, толкова лесно бе да напипаш уязвимото й място.
Алчност.
Проникване в скритите помисли… и обещания, евентуално изнудване, кой може да устои? Минимумът все се покачва, додето се изгуби от поглед, печалбите са огромни, нисшите класи се подреждат на опашка да получат своя дял — по-добре дявол, с когото можеш да живееш, отколкото онзи, когото не познаваш. А какво да кажем за отритнатите, за бедните и необразовани паразити в обществото? Постъпете с тях, както са постъпили през осемнайсети и деветнайсети век! Принудете ги да се самоусъвършенстват! Не е невъзможно. Това е създало Америка!
Наистина ли? Или разковничето е друго?
Щорите бяха спуснати в осветената с неонови лампи стая на британското разузнаване, отдел МИ-5. Защита срещу яркото слънце над Лондон не бе необходима, тъй като часът минаваше десет вечерта. Това бе по-скоро мярка за безопасност, останала от времето на Студената война, когато в сградите отвъд широката улица нерядко откриваха телескопични камери.
В седем и половина специална кола бе взела Прайс и Монтроуз от „Конот“ и още преди да удари осем, те се намираха в главната сграда на МИ-5. С чаши кафе в ръка, поръчани от Джефри Уотърс, без добавката „сър“, тримата се захванаха да изучават записките, открити в заключеното чекмедже на Джералд Хеншо в Брустър Хаус на Белгрейвия Скуеър. Това бяха предимно отделни листчета, откъснати от кубчета за бележки и изписани набързо с нечетлив почерк. Колкото и да бе странно, повечето бяха старателно сгъвани три- четири пъти, все едно тайни указания за търсачи на съкровище, които да се пъхнат под камъни или в пролуките под кората на дървета.
— Как ви се струва всичко това? — попита Уотърс, като се върна до котлона, след като напълни отново чашата на Камерън с топло кафе.
— Като начало да допуснем очевидното — рече Прайс. — Всичко написано е в произволен код, което означава, че не съществува изобщо основен шифър. Няма последователност, всичко е разбираемо единствено за автора, всяко нещо е различно или поне в по-голямата си част, и подлежи на дешифриране с различен подход.
— Аз изобщо не съм специалист — намеси се Лезли, — но опитахте ли обичайните методи за дешифриране?
— Толкова опити направихме, че компютрите загряха — отвърна Джефри, като отново решително се насочи към кръглата дъбова маса и седна. — Числа в аритметична и геометрична прогресия; лексикални и буквени съответствия, синоними и антоними, както на правилен английски, така и на уличен и вулгарен жаргон. А Хеншо не е знаел френски.
— Това сигурно ли е? — попита Камерън.
— Децата го потвърдиха. Това бе един от редките случаи, когато се поразвеселиха по време на обстойния ни разпит. Както и много други деца от богати изискани семейства, те са пътували много и сносно владеят френски език. Тъй че когато искали да си кажат нещо тайно пред Хеншо, те говорели на този език. Което обикновено вбесявало втория мъж на майка им, а на тях им било особено забавно.
— Някои от тия нелепици са тъй опростени, че са направо смешни — отбеляза Прайс, като вдигна едно от многобройните листчета. — Вижте тук — посочи той, като приглади откъснатата хартийка на масата. — МАСТ/П/АПР/ТЛ/ПФ. Използвани са само главни букви.
— Нищо не разбирам — призна Монтроуз.
— При най-елементарно разчитане на съкратената анаграма става съвсем ясно. Амстердам през Париж, телефон в портфейла. Доказва го и начинът, по който всички тия листчета са сгънати по два и три пъти, за да могат да се пъхнат в някой процеп.
— Не е ли това само едно възможно предположение? — попита Лезли.
— Според нас не, мила — отвърна Уотърс. — И ние по подобен начин разчетохме ето това… Как ви звучи? — Ветеранът от отдел МИ-5 взе друго листче от купчината на масата. — Ще ви го прочета. Тук не са използвани главни букви, писано е само с малки: отр-тире-ст-тире-ах. Изглежда напълно безсмислено. Но ето едно, което лесно се разчита: кй тире бк тире но тире и отново портфейл, точка.
