— Този път няма да се възползвам…
— Благодаря ти — прекъсна го Лезли, като тръгна по дясното разклонение и побърза да смени темата. — Промени ли си мнението за Том Кранстън?
— Не съвсем — отвърна Камерън, като се изравни с нея. — Твърде лесно е да го хванеш натясно и той тутакси започва да ръси извинения. Което не е нормално за такъв способен човек. Честно казано, не съм сигурен дали мога да му вярвам.
— Глупости! — възкликна Монтроуз. — Тъкмо защото е умен, разбира кога греши и е готов да си го признае. Както в случая с клетъчния телефон в имението.
— Какъв телефон?
— Онзи, който изпратиха с „Блек Хок“, привидно колет от сина ми. Вътре имаше бележка, написана на ръка, която трябваше веднага да изгоря, и гласеше следното, дума по дума: „Господи, забравих, че от Управлението могат да проследят тия телефони! Използвайте този и моля да ме извините.“
— И въпреки това вие го разменихте с Бракет.
— Да, разбира се!
— Франк проследи обажданията от Белия дом на този телефон; а на твоя нямаше никакви.
— В такъв случай това трябва да е станало в началото при преместването ни в Чезапийк. Евърет отвори кашона с двата телефона, провери батериите и зарядните устройства и просто ми даде единия.
— Той не знаеше ли, че са официално зачислени?
— За него това нямаше особено значение. Ев не обръщаше внимание на подробностите. Пък и какво значение би имало това?
— Сляпа улица.
— Какво?
— Нашата тъй наречена операция ни отвежда неведнъж в задънена улица. Погрешните ходове не ни вършат работа. Но има една надеждна следа, която се появи в имението. У кого е телефонът на Бракет? Той изчезна.
— Сигурна съм, че е на дъното на морето някъде в залива — отвърна Лезли. — Който го е откраднал, е побързал при първа възможност да се отърве от него. Нали може да бъде проследен, а и разговорите могат да се подслушват.
— Защо изобщо е бил откраднат?
— Навярно за да бъде препрограмиран и продаден, ако крадецът успее да го изнесе извън имението. А може да го е взел и предателят, получил инструкции да го открадне, за да бъдат открити координатите на засичане. Ако е така, човекът сигурно се е уплашил и го е изхвърлил, тъй като всеки остана под най-строго наблюдение, дори след като напуснаха имението.
— Ако, ако… все нови задънени улици.
— Нека сменим темата, макар че едва ли е възможно. Наистина ли смяташ, че господин Скофийлд, Брандън, е открил нещо?
— За концерна ли? Как се наричаше… Атлантик или нещо такова?
— Атлантик Краун. По телевизията непрестанно дават реклами. Добре изпипани, и ги пускат само в най-гледаните предавания.
— Нямам впечатлението, че предлагат някакви стоки — рече Прайс, — само неясни научни разработки, доколкото си спомням. Но да се върнем на въпроса ти, ако Брей надушва нещо, то сигурно е вярна следа.
Внезапно зад тях се появи човек; войник от „Гама“ патрула тичаше нагоре по пътеката.
— Гости Три и Четири! Гост номер Едно ви търси по телефоните!
— О, Боже, забравила съм си чантата в бунгалото.
— А аз оставих моя на масата.
— Да знаете, че е побеснял — предупреди ги войникът в защитна униформа, като приближи. — Поръча да ви кажа, че иска да се върнете в … базовия лагер, така го нарече.
— Фразеология от миналото — поясни Камерън.
— Зная какво означава, сър, но това тук не е зона на военни действия.
— За него е точно това.
— Да вървим! — подкани го Лезли.
Скофийлд крачеше напред-назад пред студената камина, Антония седеше в удобен фотьойл, съсредоточена в едно съобщение, дошло по факса.
— Причината да разполагаме с телефони — отбеляза Брандън, като внезапно спря, щом Прайс и Монтроуз влязоха през вратата, — е предвидената необходимост внезапно да се свържем, или може би греша?
— Не грешиш и ние признаваме вината си по всички параграфи — отвърна Камерън. — Нека си спестим кадрила и да преминем към причината да прекъснеш твърде приятния ни разговор.
— Извинявай, Брандън, проявихме небрежност — добави Монтроуз.
— Надявам се само по отношение на служебните ви задължения…
— Та това е обидно! — кипна Лезли.
— Овладей се, скъпи — намеси се Антония, като изгледа строго съпруга си, — продължавай по същество.
— Добре, така да бъде!… Миналата седмица в имението ви казах да забравите връзките отвъд океана и да се съсредоточите върху онова, с което разполагаме тук, нали?
— Така каза, но аз не бях напълно съгласен. Само временно, което важи и за Франк Шийлдс.
— Промених мнението си, или както би се изразила нашата дама подполковник, отменям заповедта.
— Защо?
— От лондонския МИ-пет в някакво заключено чекмедже открили куп записки на съпруга на англичанката, която бе убита неотдавна, както знаете. От съображения за сигурност отказаха да ги изпратят по факса, но онова, което изпратиха, е много любопитно, направо ме настърви… Дай му го, Тони.
Кам зачете написаното върху тънката лъскава хартия.
Книжата, открити в едно заключено чекмедже, сочат, че Джералд Хеншо, изчезналият съпруг на убитата лейди Алиша Брустър, представляват не особено прилежно водени записки относно хората, с които е бил свързан. Според децата на лейди Алиша, момче и момиче в ученическа възраст, сега съвсем сами и твърде объркани, Хеншо бил често пиян и в това състояние бълвал неясни и противоречиви изявления. Предлагам да изпратите опитен оперативен агент, както и психолог американец, специалист по поведението на подрастващите, които евентуално да ни окажат помощ, а и да избегнем предприетото от нас да стане известно на по-широки кръгове в Лондон.
Прайс подаде факса на Лезли, която го прочете и кротко заяви:
— Не им е нужен психолог, а просто майка. Аз съм тази майка.
Четиринайста глава
Американският дипломатически самолет кацна на летище Хийтроу и подходи към оградения сектор, където Прайс и Монтроуз бяха посрещнати от сър Джефри Уотърс, шеф на отдел Вътрешна сигурност, МИ-5. Англичанинът бе среден на ръст, широкоплещест и набит близо петдесетгодишен мъж с посребряла на слепоочията кестенява коса. Човекът изглеждаше кротък и добродушен, сините му очи проблясваха дяволито, сякаш без думи казваха: „И аз съм бил тук-там, и аз знам едно-друго, и какво от това?“ Екипажът на самолета разтовари лекия багаж на своите пътници — само два куфара, и шефът от МИ-5 инструктира наземните служители да го сложат в отворения багажник на колата, с която бе пристигнал — голям остин.
— Сър Джефри Уотърс, предполагам? — каза Лезли, която първа слезе от самолета.
— Госпожо Монтроуз, добре дошли в Обединеното кралство! Багажът ви вече е в колата.
— Благодаря ви.
