— Сър Джефри? — присъедини се и Камерън, като протегна ръка. — Аз съм Прайс, Камерън Прайс.
Двамата се ръкуваха.
— Това вие ли сте, старче? — пошегува се Уотърс. — Никога не бих се досетил. Естествено, разполагаме с ваше досие, поне три педи дебело, макар че количеството едва ли е важно.
— Потъпкахме всичко свято, тъй да се каже… Естествено, вашето досие при нас е вероятно близо метър дълго, но пък ние не се целим толкова нависоко.
— У вас, американците, искрено ме възхищава склонността да преувеличавате! И все пак има едно свято нещо. Престанете с това „сър“, ако обичате. Напълно безсмислено е, а е и прикачено към името ми, за да може разни мошеници да ми се докарват.
— Говорите като някой, когото познавам… и двамата го познаваме.
— О, как е Беоулф Агът?
— Хищен както винаги.
— Това е добре. Имаме нужда от такива хора… Хайде елате, имаме купища работа, а тази нощ трябва да починете от полета. Наближава шест, тоест обяд по вашето време; ще трябва да се приспособите. Ще дойдат да ви вземат утре в осем.
— Откъде ще ни вземат? — любезно попита Монтроуз.
— Незаслуженото ми рицарско звание има своите предимства. Осигурих ви апартамент в „Конот“ на Гроувнър Скуеър. Луксозна работа според мен.
— Шефовете надълбоко са се бръкнали — добави Прайс.
— Апартамент ли? — Лезли се втренчи многозначително в Уотърс.
— О, не се безпокойте, скъпа. Стаите са отделни, естествено. Резервациите са на името на господин Джон Брукс и госпожица Джоун Брукс, брат и сестра. Ако някой се поинтересува, което е твърде малко вероятно, дошли сте тук да уредите наследство от ваш чичо англичанин.
— Кои са адвокатите ни? — попита Прайс.
— „Брейнтрий и Ридж“, кантора на Оксфорд Стрийт. И друг път сме ги ползвали.
— Изпипана работа, Джеф, не мога да отрека.
— Е, след толкова години съм понаучил едно-друго… Хайде, скачайте в колата.
— Мога ли да кажа нещо? — Монтроуз бе застинала на място и това спря двамата мъже.
— Естествено, какво има?
— За апартамента благодаря, Джефри, но нека ти напомня, че ние летяхме от запад на изток, не в обратна посока. Както сам отбеляза, при нас е все още обяд, а аз изобщо не съм изморена…
— По-късно ще усетиш изтощението, мила — прекъсна я шефът от МИ-5.
— Вероятно, но в момента искам час по-скоро да се захвана с работата си. Без съмнение знаеш защо.
— Да, разбира се. Детето ти.
— Не може ли да ни дадете един час да се поосвежим, след което да започнем?
— Аз нямам нищо против — рече Прайс.
— Предложението ти е музика за внезапно наострените ми уши! Знаете ли какво, понеже не можем да изнасяме никакви документи от службата, ще пратя кола да ви вземе към седем и половина. Ако сте гладни, ще имате достатъчно време да дадете поръчка да ви донесат нещо от рум сървиса.
— Явно са ви увеличили безотчетните разходи — промърмори Камерън. — Ще ми се да споделите това с един човек на име Шийлдс във Вашингтон.
— Франк Шийлдс? Жмичката? Още ли е на служба?
— Имам чувството, че слушам развалена грамофонна плоча — бе коментарът на Прайс.
РИМ, ПЕТ ЧАСА СЛЕДОБЕД
Джулиан Гуидероне, облечен в тъмен копринен костюм, купен на Виа Кондоти, тръгна надолу по павираната Дуе Мичели, след което изкачи стъпалата, отвеждащи към прочутия хотел Хаслер Вила Медичи. Също както и на булевард Ал Барани в Кайро, той спря на малката задънена уличка и запали цигара със златната си запалка марка „Дънхил“, а зоркият му поглед се плъзна по прочутите каменни стъпала, възпети от Байрон. Застина неподвижно, изчаквайки да се появи мъж или жена с трескаво търсещи очи. Никой не се появят. Той можеше да продължи.
Гуидероне пристъпи отвъд яркочервената завеса; автоматичните стъклени врати тутакси се отвориха и той се отзова в разкошно, настлано с мраморни плочи фоайе, оттам свърна вляво към асансьорите с излъскани бронзови повърхности. Долови, че неколцина от гостите на хотела, които също чакаха, извръщат очи към него. Това не го смути; беше свикнал да привлича чужди погледи. Добре знаеше, че постави ли си за цел, излъчва властност, един вид превъзходство, отразено в чертите му, което се дължеше на произхода, високия му ръст и елегантния костюм. Открай време беше така и той с удоволствие приемаше страхопочитанието, което предизвикваше собствената му персона.
Вратите на асансьора се отвориха; Гуидероне влезе последен и натисна копчето за петия етаж. След като спря два пъти, на третия асансьорът спря за него. Той стъпи върху дебелата пътека в коридора и потърси табелката, която би го отвела в апартамента, който търсеше. Оказа се в далечния край на коридора, от дясната страна, малко синьо кръгче върху топката на вратата. Той почука четири пъти, с интервал от една секунда между отделните удари; долови прещракване и влезе.
Стаята беше голяма и пищно обзаведена, стените покрити с изящен тапет, изобразяващ сцени от историята на древния Рим, в които топлите тонове незабележимо се преливаха — златисто, бяло, червено и синьо. Сюжетите бяха най-различни — от надбягвания с колесници в Колизеума до буйни фонтани и статуи, чиито първообрази бяха излезли изпод длетото на Микеланджело и неговите съвременници. В центъра на стаята бяха сложени четири реда от по четири стола, всички обърнати към издигнат подиум и заети само от мъже. Присъстващите бяха от различна националност и на различна възраст, между трийсет и шейсет години. Произходът им обхващаше цяла Европа, Съединените щати и Канада.
Всеки един от тези мъже по един или друг начин представляваше професионалната журналистическа общност. Някои бяха видни репортери, други редактори; имаше изпълняващи единствено контролни функции или финансови съветници, а останалите участваха в управителните съвети на някои от най-големите вестници.
Имаха и друга обща черта — синът на Пастирчето, висш водач на кръга Матарезе, бе открил начин да ги компрометира.
Джулиан Гуидероне пристъпи с бавни решителни крачки към подиума и разговорите стихнаха. Той се усмихна ласкаво, след което заговори:
— За мен не е тайна, че сред вас има и такива, които са тук против волята си. Искрено се надявам, че ще успея да променя това усещане и ще имате удоволствието да разберете нашите напредничави цели. Аз не съм чудовище, господа. Съдбата ме е дарила с огромно богатство и държа да ви уверя, че бих предпочел да посветя времето си на собствените си широки интереси — моите инвестиции, моите коне, моите спортни клубове, моите хотели, — вместо да се превръщам във водач на неизбежната икономическа революция, обещаваща да облагодетелства всички ни. В същото време не бих могъл… Позволете да ви задам един реторичен въпрос. Кой, ако не човек с несметно богатство, човек, който никому за нищо не е задължен, освободен е от отговорности и определени интереси, може обективно да прецени финансовия упадък, заплашващ да задуши нашите цивилизовани страни? Признавам, че това е по силите само на такъв човек, тъй като той нищо няма да спечели от своето прозрение. По-скоро би могъл много да загуби, макар че и загубите му в крайна сметка ще бъдат нищожни… Какъв съм аз, господа, ако не един напълно необвързан безпристрастен рефер, арбитър, ако щете. И в същото време, за да превърна в реалност това мое видение, да изпълня предопределението си, аз се нуждая от вашата подкрепа. Вярвам, че ще я получа, затова нека пристъпим към онова, което ще ми докладвате. Имена не са необходими, само изданията, които представлявате. Ще започнем с първия ред от лявата ми страна.
— Аз съм главен съветник по инвестициите на манчестърския „Гардиън“ — започна англичанинът, чийто колеблив глас издаваше неохотата му да говори. — Както бе определено, представих дългосрочни икономически прогнози за очакваните чувствителни загуби на вестника през следващите десет години. Това изисква осигуряването на допълнителен капитал, в обеми, значително надвишаващи предвижданите от директорите. Единствената възможна алтернатива е да се потърси масивно вливане на средства отвън… или
