номера. Работата бе изтощителна, четиримата часове наред се ровеха и изчитаха материалите, додето мускулите им се схващаха, а очите засмъдяваха. Финансовите отчети създаваха най-много главоболия: хиляди колони с цифри, последвани от приложения за проекти и анализи на известни и неизвестни налични суми. Например „Проект М-113“ носеше лаконичното определение „Подценен. Виж Раздел 17 в настоящия отчет, след което направете кръстосана сверка с Раздели 28 и 36 за пояснение.“ За да бъде затруднението още по-голямо, езикът, използван в отчетите, бе като взет от учебник за специалисти икономисти на ниво доктор на науките, същински санскрит за непосветените. Едно нещо поне бе ясно на Брандън Скофийлд. Тези сложни коментари бяха вмъкнати с цел напълно да объркат четящия, достигаха до ръба на законно допустимото, макар да не го прехвърляха.
— За Ем-тринайсет изобщо не откривам дефиниция! — избухна Брей. — А най-гадното е, че това изобщо не е необходимо.
— Не успях да го разгадая — призна Камерън, — но все пак какво имаш предвид?
— Предписанията за намеса в частния бизнес, които правят на пух и прах икономическите закони на Малтус.
— Може ли да повториш? — попита Лезли.
— Въпросът за конкуренцията — лаконично отвърна Скофийлд. — Докато не бъде обявена сделката, заинтересованите страни нямат право да знаят, че тя се подготвя или дори замисля.
— Какво общо има това с теорията на Малтус?
— Желязо, бронз и злато, младежо. Желязото иска да стане бронз, бронзът предпочита да е злато, а златото ламти за цялото накуп. Сещаш ли се кой е златото?
— Матарезе — отвърна Прайс.
— Всемогъщи Боже, май започваш да мислиш с главата си… Отбележи си това. Възможно е да са Матарезе.
— Каква е компанията? — попита Антония, подготвена да записва с лист и молив.
— Могъщ многонационален концерн. Атлантик Краун, със седалище в Уичита, Канзас.
— Нужно ни е нещо повече от доклад на концерна, Брей — рече Камерън.
— Това е едва началото, синко. Открием ли схемата, ако изобщо я открием, ще знаем какво да търсим. Изненадан съм, че трябва да ти обяснявам това.
— Прощавай, скъпи — Антония се изправи в стола си, — но според мен трябва да си починем. От часове се ровим в тия книжа, аз поне вече не успявам да се съсредоточа.
— Не ми се иска да спираме — каза Лезли, взела купче листа, — но съм съгласна с вас. Трябва поне няколко пъти да ги изчета, докато думите придобият някакво значение.
Скофийлд промърмори нещо неразбираемо и се прозина.
— Имате право, струва ми се. Бих пийнал нещо.
— По-скоро трябва да си полегнеш, скъпи. Хайде, ела да те заведа горе.
— Звяр — обяви Брей, като намигна към Прайс и Монтроуз. — Тая жена е истински звяр. Няма търпение да ме отведе в спалнята.
— Странна гледна точка — отбеляза Лезли. — Обикновено е тъкмо обратното, нали?
— Това е мит, скъпа — отвърна й Антония. — Кучетата гонят колите, но не умеят да шофират.
— Това е то, заобиколен съм от фарисеи. — Скофийлд стана, прозина се още веднъж и придружен от Тони, се отправи към стълбата.
— Може пък да успея да го сплаша — подхвърли Антония, като разкърши бедра.
— Само да не съжаляваш, любов моя… — Двамата тръгнаха към горния етаж и скоро се скриха зад стената.
— Направо са възхитителни — рече Монтроуз.
— Обичате нея, мразите него — промълви Камерън.
— Не вярвам да мислите това.
— Не, наистина — призна Прайс. — И с една стотна от капацитета си да мисли, умът му пак сече далеч по-добре от моя. Малцина от нас ще успеят да постигнат това, което той има зад гърба си.
— И в същото време изглежда ужасно объркан.
— Заради събития, които са извън неговия контрол — додаде Кам. — Изпитва угризения за нещо, за което изобщо не е виновен.
— Това трябва да открием всички ние, нали? Всеки от нас има своите угризения, или поне такова е всеобщото мнение.
— Не и моето, подполковник. Съмнения да, но не и угризения, освен ако човек не изпитва угризения за всяка гадория, която е извън неговия контрол.
— Твърде умозрително, господин Прайс…
— Кам или Камерън, нали вече се разбрахме? — прекъсна я той. — Бяхме се договорили… Лезли.
— Понякога предпочитам да забравя.
— Защо?
— Честно казано, изпитвам неловкост. Ти си добър човек, Кам, а аз в момента имам други тревоги… всъщност само една, ако трябва да бъдем точни.
— Безпокоиш се за сина си, естествено.
— Естествено.
— Аз също се тревожа за него, повярвай.
Монтроуз се извърна и го погледна.
— Вярвам ти — рече накрая майката, без да отвръща погледа си. — И все пак не е същото, нали?
— Не, разбира се — съгласи се Прайс, — но това не намалява безпокойството ми. Така че докъде сме стигнали?
— Бих искала да се поразходя, да взема малко въздух. Пуретите на Брандън имат приятен аромат, но малко тежичък.
— Защо не му кажеш, той ще престане да пуши или поне ще ги намали.
— Не бих могла да му казвам подобно нещо. И неговото съзнание е обсебено от една мисъл, също като моето, тъй че ако пушенето му помага по някакъв начин, нека бъде така.
— Да, но доколкото разбирам, ти изобщо не пушиш — рече Прайс и двамата заедно се изправиха.
— Грешиш. Ние с Джим едновременно ги отказахме. Всъщност дебнехме се един друг да не започнем пак, но когато го обявиха за безследно изчезнал, аз отново пропуших. Не пуша много и не запалвам пред колеги, за да не забележа обичайното вдигане на вежди, но може би цигарите все пак успокояват нервите, колкото и глупаво да звучи.
— Хайде, да идем да се поразходим — настоя Кам и тръгна напред.
— Отново сбърках — отбеляза Лезли, когато Камерън отвори дебелата стоманена врата. — Ние, деликатните женски създания, не бива да се разхождаме сами. Налага се да ни придружава някой едър младеж или за предпочитане някой от специалните патрули.
— Аз пък вярвам, че всяка от вас с един изстрел би ни залепила за стената.
— Колко изящно се изрази.
— Тръгвай, умнице.
Монтроуз се засмя, бързо се овладя, разбира се, ала смехът прозвуча на Прайс приятно, с искреното веселие, което издаваше.
Достигнаха разклонението на планинската пътека, колкото и да е странно, настлана с бял бетон, за да се придвижват по-лесно застаряващи гости и количките за голф. Пътеката отляво плавно се спускаше към езерце, същинско предизвикателство за играчите, точно срещу флагче номер шестнайсет, красив фонтан, който изригваше в самия център. Дясното разклонение тръгваше стръмно нагоре към гората, отделяща първите девет дупки от вторите.
— Изворът на младостта или девствената гора? — попита Прайс.
— Избирам гората без колебание. Застоялата калната вода едва ли може да ни върне младостта или онова, което си спомняме от нея.
— Ти пък, не е било чак толкова отдавна. Аз се отказах от инвалидния стол, пък и не виждам косата ти да побелява.
— А, имам един кичур. Не си разгледал достатъчно добре.
