— С цялото си сърце…
— В такъв случай ще бъдете там — непоколебимо отсече Камерън. — Ще трябва само да приложа елементарен трик на изнудване.
— Не мога да ви подкрепя. Наистина ли казахте изнудване?
— Да, по дяволите. Мога да заплаша Шийлдс с новината, че двамата Скофийлд и аз отказваме да присъстваме без вас, тъй че да убеди Кранстън.
— Защо мислите, че ще се съгласи?
— Първо, и двамата се нуждаят от нас, и второ което е още по-важно, Кранстън не ви е поискал досега бележника със записаните разговори, задоволил се е с устни доклади. Това е достатъчно, за да накара Франк аналитика, и Брандън, някога съвършеният таен агент, да побеснеят.
— Нима устните доклади не са били достатъчни?
— Никога не са достатъчно приемливи.
— Но защо? Те съдържаха най-съществената информация. Какво друго може да се търси?
— Подбор на думите, аналогии, странни словосъчетания, всяко нещо отвежда в определена посока — отвърна Прайс като истински професионалист. — Поне по мое мнение — продължи той, като понижи глас, — Кранстън е самозабравил се геополитически стратег, нещо като Кисинджър, но пък никога не е провеждал операция без всякакъв ориентир. Има гори, има и дървета. Кранстън може да е страхотен при разполагането на растенията, но не разбира разликата между едно истинско дърво и някоя бутафорна издънка, натъпкана с експлозив… Вие ще присъствате на тази среща, мадам… простете, подполковник.
Предсказанието му се сбъдна.
Военният турбовитлов хеликоптер излетя от военновъздушна база Андрюс в пет часа сутринта с двама пътници на борда, съветника Томас Кранстън и заместник-директора Франк Шийлдс от ЦРУ. Целта на полета бе частно летище в Чероки, Северна Каролина, на дванайсет километра южно от курортно селище, наречено Перегрин Вю в Грейт Смоуки Маунтинс. Всеки от пътниците зачиташе имунитета на другия преди срещата, определена да се състои след по-малко от два часа, разговорът се водеше на неутрални теми, но все пак се разменяше информация.
— Твоите хора как откриха това място? — попита президентският съветник.
— В изблик на разточителство някой си построил уединено игрище за голф, което само богатите можели да си позволят, но за жалост тоя богат клиент бил вече твърде възрастен, за да понесе надморската височина, а и трудните пътеки — през смях отвърна Шийлдс. — Строителната компания изпаднала в несъстоятелност, тъй че ние го откупихме на половин цена.
— Според мен Конгресът трябва да преоцени загрижеността си относно вашия бюджет. Твърде добри бизнесмени излязохте.
— Добрите сделки не ни убягват, господин съветник.
— Какво представлява мястото?
— Много е красиво, а и много уединено. Твърде малоброен персонал го поддържа, а го използваме като безопасен терен за свръхсекретни операции. Навремето множество преминали на наша страна руснаци се научиха там да играят голф.
— Такава капиталистическа игра…
— Повечето дори се пристрастиха, заради възможността да възстановяват похарченото от сметките на КГБ в любимите си ресторанти във Вашингтон.
— О, спомням си, че през ръцете ми са минавали копия от тия разходни сметки. Навремето… Къде ще се състои срещата?
— Постройката е обозначена като вила номер четири, дотам ще ни откарат с количка за голф. На около четири-петстотин метра по планинската пътека.
— Ще ми бъде ли необходима кислородна маска?
— Не и на вашата възраст, по-скоро на мен ще ми е нужна.
Настаниха се в удобни столове в дневната на добре обзаведено бунгало в подножието на планината. Скофийлд до жена си, Прайс и подполковник Монтроуз отляво; госпожата, завършила военната академия, бе в цивилно облекло — плетена тъмна пола и бяла копринена блуза. Срещу тях, в другия край на стаята, заеха места заместник-директорът и съветникът Кранстън.
Томас Кранстън бе среден на ръст, леко набит, с лице, излязло сякаш изпод ласкавите ръце на Бернини. Меките очертания върху изострените кости му придаваха вид и излъчване на застаряващ академик, който се бе наслушал на всякакви теории, но бе запазил интелектуалния си скептицизъм. Големите му очи, увеличени от очилата с рогови рамки, сякаш изразяваха желание за разбирателство, а не за сблъсък… освен ако обстоятелствата не го налагаха. Съветникът пръв заговори.
— След като вашите приятели тук престанаха да ми крещят, успях да разбера колко съм се объркал. Отново моля за извинение.
— Не съм искала да се случи подобно нещо, Том…
— Аз не съжалявам, девойче! — гневно се намеси Брандън Скофийлд.
— Името ми е Монтроуз, Лезли Монтроуз, подполковник от армията на Съединените щати, и не съм девойче!
— Очевидно за разузнавач не ви бива, което важи и за господин Фукльото. Всемогъщи Боже, да разполагате със записи на телефонните обаждания или поне с нещо, наподобяващо стенограма, а този клоун да се задоволи с устни доклади?
— Позволете да ви напомня, господин Скофийлд — строго се намеси Монтроуз, — помощник-секретарят Кранстън е съветник на президента на Съединените щати.
— Защо ли толкова често се позовавате на Големия от Белия дом? Пак добре, че е само помощник, аз не бих го взел за секретар и на котката си!
— Престани, Брандън! — Шийлдс се изправи на крака.
— Успокой топката, Брей — меко рече Прайс.
— Разбрахме какво искаш да кажеш, скъпи — добави и Антония.
— Ей, по-кротко, ако обичате — спря ги Кранстън, а устните му се разтегнаха в тънка усмивчица. — Агент Скофийлд има пълно основание да изрази възмущението си. Не съм всезнаещ и както вече бе изтъкнато, не съм бил принуден да оцелявам на вражеска територия, нито пък притежавам достатъчно опит, за да наставлявам онези, които са експерти в тази област. Работата ми е съвсем различна и ако държите на бърз резултат, много малко мога да ви помогна.
— Опитай тогава нещо в дългосрочен план — избоботи Брей под нос.
— Ще опитам, агент Скофийлд, но както вече казах, не си въобразявам, че за мен няма тайни.
— В какъв смисъл? — обади се Камерън.
— Проучих бележника на Лезли, на подполковник Монтроуз, като въведох съдържанието на отделните страници в мощна текстообработваща програма. Моят бивш и далеч по-информиран колега Франк ми даде указания към какво да се насоча и тъй като бе по-лесно, с позволението на Лезли, най-напред да получа бележника, може и да съм открил нещо.
— Говори де — саркастично го подкани Скофийлд. — Досега всичките ти опити май са по-скоро вредни, отколкото полезни.
— Престани вече, Брандън — уморено го прекъсна Шийлдс и отново седна на стола си.
— Не мога да се сдържам, Жмичка. Тия типове ме бяха обявили за отписан.
— Бил съм в пубертета, когато е било взето онова немислимо решение, господин Скофийлд, а ако бях прочел цялото досие, щях да изразя категорично несъгласие. Сам ще прецените дали да ми повярвате, или не.
— Поне сте убедителен, това не мога да отрека. Освен това ви вярвам, макар да не зная защо. И тъй, какво открихте?
— Два израза, които се появяват във всяко от обажданията до подполковник Монтроуз от хората, отвлекли сина й. Забелязват се незначителни отклонения, но повторяемостта е налице, това е най-точното определение.
— В такъв случай говорете по-ясно — настоя Скофийлд.
