— И какво е то?
— Благосклонното отношение на Нойс към счетоводната фирма на Брустър. Те редовно бавели сметките, спорели с него за таксуваните суми, а той какво казва: „Те си гледат тяхната работа, аз моята“?
— Аз отново твърдя, че нашият загубен приятел Алфи просто не е искал да изгуби Хеншо като клиент.
— Алфи може да е загубен, Джеф, но не е чак толкова прост — отвърна Прайс. — Той е осигурявал ценна тайна услуга, уредена от непознат. Докато е играел по правилата, той е нямало да загуби Хеншо. Мисля, че това му е било ясно.
— За какво говорите? — прекъсна ги Анджела Брустър. — Нищо не разбирам.
— Нито пък аз — обади се и брат й.
— Вие двамата познавате ли счетоводителите от Уестминстър Хаус? — попита Лезли. — С кого от тях поддържате връзка?
Младите Брустър отново се спогледаха и се намръщиха.
— Преди две години ходихме с мама да подпишем някакви документи — обясни сестрата. — Запознахме се с шефа на фирмата, господин Петифрог — спомням си името, защото ми се стори много щуро — всички бяха много мили и любезни, но покрай мама хората винаги се държаха така.
— Хеншо беше ли с вас? — попита Уотърс.
— Не, не беше — отговори братът, — много добре си спомням. Не си ли спомняш, Анджела? Мама намекна, че нямало защо да казваме на Джери, че сме ходили там.
— Да, разбира се. Документите бяха много поверителни.
— Какви бяха? — обади се Камерън. — Ако не са прекалено поверителни.
— Ставаше дума за разпределяне на определени имоти — в случай на… и тъй нататък, и тъй нататък — сериозно обясни Анджела. — Имаше цял инвентарен списък — картини, гоблени, мебели — всичко трябва да остане в семейство Брустър и да не се изнася от дома без съгласието на нас двамата с Родж и под надзора на мамините адвокати.
Прайс тихичко подсвирна.
— Иха, Джералд Хеншо е бил надлежно изключен.
— Не, сър — обади се по-малката сестра. — Просто вещите бяха надлежно заключени. Имаше една клауза… нещо като неотменимо нареждане в случай, че майка ни не може да бъде открита в рамките на четирийсетте и осем часа след започването на издирване, къщата следва да се постави под охрана и нищо да не се изнася отвътре.
— Родителските грижи току-що си спечелиха ново определение — рече Кам.
— Явно най-сетне е започнала да подозира нещо около господин Чаровник — каза Анджела.
— Но все пак — намеси се отново Джефри Уотърс, — вие не сте имали определен човек от фирмата, с когото да се свържете в случай на нужда?
— Не, но няколко души идваха тук след смъртта на мама — обясни Роджър. — Старият Петифрог се отби веднъж, по-скоро да поднесе съболезнованията си, отколкото за друго. Той е толкова стар, че човек си го представя с паче перо в ръка. Онзи, който беше нещо като началник, дето проверяваше списъка с вещи, се казваше Чадуик. Представи се за помощник-директор, основните му задължения включвали както сметките на мама, така и тези на Асоциацията за опазване на дивите животни.
— Следващата ни спирка, изглежда, ще бъде Уестминстър Хаус, какво ще кажете, приятели? — попита човекът от МИ-5.
Уестминстър Хаус напълно отговаряше на името си. Характерната за осемнайсети век достолепна шестетажна каменна сграда се намираше на Карлайл Плейс и беше обновена и ремонтирана с много грижи и любов. Стилната месингова плоча вдясно от входната врата от дебело двойно стъкло поясняваше предназначението й.
Самото здание излъчваше неимоверна сила и говореше за цели поколения, дори династии от заможни клиенти с ключови позиции във властта. Уестминстър Хаус се радваше на близо стогодишно негласно влияние сред лондонските финансови кръгове, оправдано от нейната точност и непоклатим престиж. Фирмата си бе изградила непробиваема защитна стена от абсолютно уважение и доверие.
Сега автомобилът на МИ-5 отнасяше Уотърс, Прайс и Монтроуз към Карлайл Плейс, а въпросната стена скоро щеше да усети толкова силен пробив в каменната си защита, че Уестминстър Хаус щеше да попадне под ударите на сериозно разследване.
Когато Джефри Уотърс зави по Виктория Стрийт и след това по Карлайл, и той, и колегите му се стъписаха от гледката, която се разкри пред очите им. Пред Уестминстър Хаус бяха спрели две полицейски коли и една линейка със светещи ярко червени лампи. Двамата офицери от разузнаването и подполковникът от Американската армия изскочиха заедно от колата и се врязаха в тълпата пред сградата. Шефът на отдел Вътрешна сигурност от МИ-5 показа картата си и си проби безапелационно път през тълпата зяпачи, Лезли и Камерън го следваха по петите.
— Разузнавателна служба МИ-пет! — изкрещя Уотърс. — Това е от компетенцията на Кралските служби, пуснете ме да вляза заедно с колегите ми!
Обстановката вътре беше крайно наелектризирана, всички бяха стъписани от случилото се. Истинска истерия цареше сред всички служители, секретарки, чиновници и технически персонал. В крайна сметка, след като разбута тълпата и й препречи пътя с рамене, Джефри Уотърс се изправи пред един мъж в тъмен костюм с жилетка, чийто вид ясно издаваше висшестоящото му положение.
— Казвам се Уотърс, МИ-пет, от Кралските служби! Какво се е случило?
— О, Боже, какво ли? Всичко е толкова объркано…
— Какво се е случило? — кресна Камерън.
— Ужас, истински ужас!
— Кое е ужас? — кресна Монтроуз.
— Брайън Чадуик, първият ни вицепрезидент, в чиито ръце всички очаквахме да попадне фирмата ни, току-що се самоуби!
— Всички полицаи! — изкомандва сър Джефри Уотърс. — Да се отцепи кабинетът на починалия!
Шестнайста глава
БАХРЕЙН, ДВА ЧАСА СЛЕДОБЕД
В алабастровата вила на брега на Персийския залив, в стая с бели стени и решетки на прозорците, зад едно бюро седеше младеж на петнайсет години. Това едновременно беше и не беше затворническа килия, защото той разполагаше с отделна тоалетна и баня, удобно легло, телевизор и всички книги и писмени принадлежности, които беше пожелал. Казваше се Джеймс Монтроуз младши, а близките го наричаха просто Джейми.
Дневният му режим, доколкото имаше такъв, беше наложен от самия него, стига да не прекрачва определените граници. Придружаван от охрана, можеше да се разхожда където пожелае между стените на имението, можеше да използва колкото иска плувния басейн, както и машината за тенис — двата корта бяха напълно безполезни при липсата на „посетители“ с които да играе. Също така можеше да поръчва ястия по вкуса си. Но колкото и да бе необичайно, това все пак си беше пленничество. Момчето не можеше да поиска да го откарат до столицата Манама или до друга част на архипелага. Затворен беше в тази вила без никаква
